На 27 март 2022 г. в Лос Анджелис американската Академия за филмово изкуство и наука раздаде за 94-ти път ежегодните си награди за достижения в киното. Дали защото от церемонията се очакваше да върне с фанфари радостния панаир на суетата, отменен две последователни години от пандемията (и то в свят, междувременно изгубил малко от празноглавието си и доста от бъдещето си). Дали защото номинираните заглавия не отразяваха нито богатството на световното кино в момента, нито разнообразието на локалната широкоекранна продукция. Дали защото смешките на триото водещи бяха примитивни. Дали защото повечето гости изглеждаха не като звезди, а като абитуриенти в неудобни тоалети. Дали защото голямото спонтанно събитие на вечерта се оказа не нечия проникновена реч, а крошето, с което Уил Смит зле защити съпругата си от тъпа шега. Дали заради всичко гореизброено или заради друго, но събирането излезе повече махленско, отколкото светско.
Оскарите за най-добър филм, адаптиран сценарий и поддържаща мъжка роля спечели „Дете на глухи родители“ (CODA) на Шан Хейдър. Фабулата е простичка: Руби (Емилия Джоунс), единственото чуващо момиче в четиричленно семейство от симпатични образи, занимаващи се с риболов, случайно открива призванието си – да пее. И тя, и семейството ѝ са в преходен момент, заради който сплотената им малка общност рискува да се разпадне. Отдалечаването на Руби по единствения път, по който останалите не могат да я последват – гласа, – е сътресение за всички. Фантастичната изразителност и пластичност на нечуващите актьори е едно от огромните предимства на филма; свежестта и стиковката на каста – друго. Поощрение заслужаваше не само Трой Коцър (бащата на Руби), а и партньорката му Марлий Матлин (майката), веднъж вече награждавана от Академията за дебюта си в „Деца, забравени от бога“ през 1986-а.
Макар да е римейк на френска история, „Дете на глухи родители“ стои като автентичен малък американски сюжет с прочувствени моменти на фамилна близост, които го сродяват с „Мис Слънчице“ например. Но докато оскарът за Коцър беше точно попадение, тези за сценарий и за най-добър филм (единствената категория с 10 номинации, за разлика от останалите 22 с по 5 кандидати в тях) навлякоха на „Дете...“ повече критика от очакваното, а и от заслуженото. Сред отхвърлените претенденти в споменатите две категории бяха по-нешаблонните и скъпи на критиката „Лакрицова пица“ на Пол Томас Андерсън (също ведър малък американски сюжет за излизане от юношеството, но ситуиран през 70-те и по-разчупен... и все пак твърде далеч от „Магнолия“ или „Ще се лее кръв“), „Белфаст“ на Кенет Брана (стилно автобиографично завръщане в Северна Ирландия от края на 60-те, което поне си тръгна със статуетка за оригинален сценарий) и „Непознатата дъщеря“ на Маги Джиленхол (смайващо уверен дебют в режисурата и сценария по книга на Елена Феранте – смайващо пренебрегнат). Да не говорим, че „Силата на кучето“ на Джейн Кемпиън се извисяваше пет боя над съперниците си във всичко.
Джейн Кемпиън – сред авторите с най-последователна и достойна за уважение кариера в съвременното кино – получи логичен „Оскар“ за режисура. Тя е третата жена с отличие във въпросната категория след Катрин Бигелоу през 2010 г. и Клоуи Джао през 2021 г. и първата, номинирана два пъти. „Силата на кучето“, нейната могъща екранизация по каубойския роман на Томас Савидж („човек, който е писал за жестокост, докато е желаел обратното, нежност“, както го определи Кемпиън от сцената), рецензирахме два пъти: веднъж по-въодушевено от Венеция и веднъж от вкъщи, по-скептично. „Силата...“ беше филмът с най-много номинации, общо 12 и все заслужени, но „реализира“ само тази за режисура. На другия полюс беше фантастичното зрелище „Дюн“ на Дени Вилньов, също екранизация по литературен първоизточник – то взе 6 от 10-те оскара, за които се бореше, но нито един от големите: за операторското майсторство на Грейг Фрейжър, оригиналната музика на Ханс Цимер плюс монтаж, звук, сценография и визуални ефекти. Разбираемо –„Дюн“ е произведение по рецепта, създадено с огромни средства, нашумели актьори и много патос за масово поразяване на зрителските уши и очи, което обаче остава преобладаващо повърхност и най-лесно се помни като пародия.
Най-нелепи бяха оскарите за главна роля, отредени за централните изпълнители в две американски клишета в биографичния жанр: Уил Смит в история за спорт и непредвиден възход („Крал Ричард“ на Рейналдо Маркъс Грийн) и Джесика Частейн в история за религия и закономерно падение („Очите на Тами Фей“ на Майкъл Шоуолтър). За „Очите на Тами Фей“ (отличѐн и за грим/прически) говорихме от Сан Себастиан, откъдето вече си личеше, че се задават оскари по най-погрешните причини. Частейн е талантлива актриса, но тук работи с ограничен, скучноват материал, така че не може да блесне като например своята ненаградена конкурентка Оливия Коулман, която в „Непознатата дъщеря“ прави едно от най-сложните си и интересни изпълнения. За „Крал Ричард“ можем да кажем, общо взето, същото. Забавният Уил Смит подхожда за целите на филма за бащата на тенисистките Винъс и Серина Уилямс, но просто чезне в сравнение с номинираните редом с него Бенедикт Къмбърбач (вълнуващо многоизмерен в „Силата на кучето“), да речем, или Дензъл Уошингтън („блусарски симпатичен“ в „Макбет“ на Джоел Коен).
Ариана Дебоус, която получи „Оскар“ за поддържаща женска роля в „Уестсайдска история“ на Стивън Спилбърг, е без съмнение способна танцьорка и певица, но такива са и останалите от състава на рециклирания мюзикъл, та открояването ѝ над тях стои произволно. (Произволно стои и самият филм. Като човек, който поради спецификите на социалистическото телевизионно програмиране до 15-ата си година беше гледал 15 пъти „Уестсайдска история“ на Робърт Уайз, и човек, наскоро попаднал на убедителната зумърска версия на „Ромео и Жулиета“ на Кери Уилямс, нямам понятие кому е нужен реприз на една шекспирова/бродуейска легенда, който не съдържа грам оригинален принос и не е по-ярък, смел и осмислен от вече съществуващото.) В графата „Е, и?“ можем да поместим също оскара за песен за Били Ейлиш (No Time To Die от „Смъртта може да почака“, 25-ия филм за Джеймс Бонд) и този за костюмите в „Крюела“ на англичанката Джени Бевън (единствената що-годе понятна причина за съществуването на поредното излишество на „Дисни“). За Ейлиш това е първа награда от Академията, а за Академията Ейлиш е най-младата лауреатка в дадената категория – дрезгавата любовна балада момичето е писало на 17 години. За Бевън оскарът е трети след тези за „Стая с изглед“ и „Лудия Макс: Пътят на яростта“.
Наистина скандалното събитие на вечерта в „Долби тиатър“ беше, че забележителният датски „Бягство“ на Йонас Поер Расмусен не спечели в три категории: анимационен, документален и международен филм. Направен с тон любов, умение, труд и мисъл, този неординерен разказ за премеждията на един афганистански бежанец рязко изпъква на фона на целия списък с номинираните тази година. Най-остро разминаването в качеството между него и победителя в съответната категория се усети при анимацията. „Бягство“ избира рисуваната форма, за да побере и овладее огромно количество реална, необходима информация, а и за да постави допълнителна защита между уязвимостта на главния си герой и агресията на света. Награденият „Вълшебство“ (това означава encanto на испански) е неспасяема „Дисни“ конфекция с ужасяващ рисунък, банална структура, захаросани песни и инфантилна поука, безинтересна за горе-долу всеки над предучилищна възраст...
От чуждестранните заглавия пред „Бягство“ (и не по-малко състоятелните „Най-лошият човек на света“ на Йоаким Триер и „Божията ръка“ на Паоло Сорентино) беше предпочетен „Карай колата ми“ – хваленият от мнозина опит по текстове на Харуки Мураками на Рюсуке Хамагучи. И за него писахме веднага след премиерата му в Кан, където го преживяхме като повече дълъг, отколкото дълбок (неизбежна реакция – там той се състезаваше вяло с извънземния „Памет“ на Апичатпон Верасетакул, солидния „Герой“ на Асгар Фархади, неистовия „Петрови в грипа“ на Серебренников и трагикомичния, проницателен „Червената ракета“ на Шон Бейкър). Само в категорията „пълнометражен документален филм“ не беше чак толкова жалко „Бягство“ да бъде изместен – там „Оскар“ взе „Лятото на душата“ (soul като „душа“, но и като музикалния жанр „соул“, разбира се). В него Амир Томпсън (Куестлов от The Roots) и компания се гмурват в спомени и архивни кадри от Харлемския културен фестивал и по-специално изданието му от 1969 г., известно като Черният Удсток.
При художествените късометражни филми изборът на Академията беше по-нацелен. Британецът Риз Ахмед (продуцент впрочем на ощетения „Бягство“), който през 2021-ва със „Звук на метал“ стана първият мюсюлманин, номиниран за главна роля, през 2022-ра спечели „Оскар“ с „Дългото сбогуване“, чийто съавтор и основен изпълнител е. Късометражката върви с едноименния концептуален албум на Риз (вече в амплоато му на рапър), в който разривът между Великобритания и гражданите ѝ с южноазиатски корени е драматизиран като лоша раздяла между любовници. Филмът (достъпен онлайн) допълва темата на албума и в три акта илюстрира нещо, на което сме свидетели напоследък: колко нелепо и лесно омразата превръща живота в смърт. Третият акт е монолог на Риз за принадлежността и достойнството, който рязко вдига нивото на емоцията... Друг вид чувства и обвързаности изследва работещият в САЩ испанец Алберто Миелго, който заслужено получи „Оскар“ за анимационния The Windshield Wiper (заглавието значи „чистачка на кола“, а авторът обяснява, че разказът върви с подобен на чистачките ритъм – появява се определена сцена, бива изтрита, появява се втора, бива заличена и тя...). Това е четвърт час красива, меланхолична градска поезия (също достъпна онлайн) за трудността любовта да бъде започната, продължена, описана. А в саундтрака е включена песен на французойката СоКо, чието начало е особено подходящо за финал: „Дай ми цялата си любов сега, защото до утре, както е тръгнало, може и да сме мъртви“.
За повече детайли около традицията на оскарите и припомняне на предишните победители вижте обзорите на Българското кинообщество от 90-ото (февруари 2018), 91-вото (февруари 2019), 92-рото (февруари 2020) и 93-тото (април 2021) им раздаване.
