„Електрическата църква“ – така нарича Тами Фей Бейкър (1942–2007) общността от телевизионните пастори като нея и съпруга ѝ, Джим Бейкър, и милионите вярващи в тях зрители. Двамата се прочуват през 70-те години на миналия век – започват като пътуващи проповедници, вдигат мизата с богоугодно куклено шоу за християнски канал, правят собствена сателитна телевизия („PTL възнамерява да излъчва по 24 часа на ден до второто пришествие на Христа!“), построяват тематичен парк за набожни посетители и стават изключително популярни. Тами Фей – силно гримирано миньонче от народа с огромни фалшиви мигли, лакирани орлови нокти и кораво тупирани коси – пее госпъл (и издава десетки албуми), заразява тълпите с въодушевление и редом с мъжа си живее нескромно нашироко, докато призовава към повече дарения...

До момента, в който едни журналисти не решават да вникнат в този специфичен лайфстайл, а конкуренцията на Бейкърови не се впуска със старозаветна коварност да ги закопае в очите на досегашните им поддръжници. Журналистите получават „Пулицър“ за разследването си; тематичният парк е закрит; Тами Фей се развежда с Джим след 30 години брак и се омъжва за негов сътрудник; Джим е хвърлен в затвора за злоупотреба с чужди средства (излежава само част от присъдата си, също се жени повторно и възобновява продажбата на връзки с Господ и други шмекерии от малкия екран – в началото на пандемията през 2020-а например и преди едно съдебно дело да го спре, лансира „Сребърен разтвор“, който уж лекува ковид).

Това са горе-долу фактите около възхода и падението на семейството проповедници. Едно от онези типични проявления на американската култура, при които, на път към нещо наглед смислено, се пръква странност, несъвместима с логиката и с потока на живота, следва драматично разпукване на балона около нея и остра обществена реакция, сетне комични репризи и забрава, а накрая – възкресение в холивудски филм с тежко гримирани звезди, разучили до съвършенство маниеризмите на участниците в първоначалното отклонение от нормалността и готови за оскари. „Очите на Тами Фей“ на Майкъл Шоуолтър (познат от сърдечния The Big Sick и хипстърския сериал Search Party) е точно такъв филм. Бюджетът му е висок, дизайнът – пищен и колоритен, а разказът гладко прелита по отдавна поставени и дълго използвани релси (толкова, че успива).

В ролите на Тами Фей и Джим влизат Джесика Частейн и Андрю Гарфийлд и ако стоят карикатурно, то е предимно заради изходния материал, а не заради някаква тяхна или режисьорска пресиленост. Той изглежда мазничък, обтекаем, но не злонамерен, просто може би лаком. Тя – плитка и открита, влюбена във вниманието и камерите, сякаш искрена в много от възторзите и просълзяванията си. И двамата са убедителни. Игралният филм черпи информация и вдъхновение от документалния със същото заглавие от 2000 г., който е първо по-дълго добронамерено завръщане към Тами Фей (и навярно първо нейно формулиране като по-симпатичната половинка от хлъзгавото дуо). Дълбоко се съмнявам Пулицъровото разследване да е ползвано като допълнителен източник – в „Очите на Тами Фей“ няма изобличения или детайли, които да доведат до сериозни обвинения. Семейство Бейкър са част от бурлеска, която е възможна и позволена в Щатите – какво толкова лошо, че заемат ниша, която, макар и опасна, съществува и без тях?

Филмът е описателен; гледа се с интерес, доколкото е шоу, но и със скука, доколкото вече е правен безброй пъти, а взирането в един социален куриоз откъм предната му страна не може да донесе удовлетворение за повече от половин час. Не научаваме нищо съществено за онова, което всъщност проповядват 30 години заедно Тами Фей и Джим. Не разбираме в какво вярват наистина, кои са под дегизировката, нужни ли са били някому и дали все пак не са нанесли вреда с част от действията си. Има едно-единствено нещо, което прави Тами Фей – такава, каквато я показва киното поне – достойна за по-специално внимание. Обстоятелството, че навръх епидемията от ХИВ през 80-те тя без колебание заявява в ефир, че не вижда никаква пречка между Бог и болните, между хетеросексуалните и хомосексуалните, че всичко е любов и всички трябва да са приети. Тогава Тами Фей има авторитетна трибуна, където е под изпитателния взор на закостеняла и неосведомена публика, но не се побоява. А може би не се и замисля. Кой знае? Не и ние, не и благодарение на филмите за нея и за краткия ѝ шарен живот.

От тази година в Сан Себастиан вече не се връчват награди за мъжка и женска роля, а за главна и за екипна (ансамблова). В първата категория справедливо бяха наградени две актриси: Флора Офелия Хофман Линдел за „Който си на небесата“ и Джесика Частейн за „Очите на Тами Фей“.