„Fait Divers са кратки, сензационни истории, които превръщат сложни събития в грабващи вниманието разкази – създадени не за да информират, а за да забавляват.”

С тази изписана на екрана фактологична бележка потегля независимият филм на Виктор Иванов „Всички умират по новините“ (Fait Divers е международното заглавие) с току-що връчените Награди за дебют, артистична смелост и на Младежкото жури от фестивала Златна роза и определено грабва вниманието, но и вдига летвата на зрителските очаквания, чието ниво драпа да достигне през цялото времетраене. Решено в три глави, съответно озаглавени „Калоян, който се самоуби“, „Нено, който уби баща си“ и „Детето, което уби всички“, градиращото по всеобхватност на насилието повествование е като преглед отблизо и отвътре на криминалните известия от ежедневния новинарски поток, чиято цел явно е да ни покаже, че нищо не е каквото изглежда и ни се представя в медиите. Факт, широко известен, чиято достоверност действително придобива повече плътност, когато е разгърнат в сюжет и образ, но неумението на разказа да отлепи от конкретиката и да достигне по-универсални прозрения неизменно завърта в главата ни въпроса „И какво от това?“. Така, в отсъствието на по-дълбоки разсъждения и наистина уловена сложност, очакванията на гледащия падат върху фабулното напрежение и динамика, които обаче успяват да задържат интереса от начало до край само в първата част, докато следващите две се разтварят в рехава драматургия и битовизъм.

Новелата с Калоян е замислена ретроспективно – най-напред се срещаме с опечалените родители (Светлана Янчева и Мариан Вълев) на първата годишнина от смъртта му през аматьорски видеозапис, поръчан от сестра му на приятели: акт на отстранение, през който тя се надява да „преработи“ травмата си. Но майката избухва и екипът е изхвърлен, което е повод за превъртане на лентата, за да видим какво всъщност се е случило. На фокус е Калоян на средна възраст – обсебен от хазарта и овъртолен в машинации за домогване до лесни пари; екзалтиран, хаотичен и циркулиращ между опърпани междублокови пространства в краен квартал и покрива на една панелка, където среща друг, невръстен Калоян с топка. От взаимодействието между двамата ще произтече трагичният край, разкрит едва в диалог между медицински служители в линейка, които вече предчувстват изопачаването на случая в новините. Нищо не е като на екрана, потвърждение първо.

Втората новела с герои сърби (или хървати – в началните надписи се появява логото на Хърватския филмов център, макар филмът да не е обявен като копродукция) следва същата флешбек схема – приятел разказва на друг как трети е убил баща си пред клатеща се камера, обхождаща кухненски запой, и как чувайки за кошмарния развой по телевизията, почувствал вина, че не е съумял да го предотврати. Действителната история е мудно навързана и не съвсем интересна въпреки изненадващия финал, а по-любопитен от сюжета е цветистият по традиция жаргон на съседите. В третата новела за авария с газ и забъркано в нея дете корелацията между новината и живия живот е толкова тънка, че търсенето ѝ измества фокуса дори от откровено нелогичния финал, в който герои от трите новели се събират в полицейски участък.

При все избледняващия в низходяща градация сценарий, достойнството на „Всички умират по новините“ е, че може би именно защото изхожда от новинарски „риалити“ материал, е визуално по-автентичен и адекватен от напудрената телевизионерска естетика на повечето филми на този фестивал („3.0 килограма щастие“, „Жени извън употреба“, ;Немигранти“, „Брънч за начинаещи“). А и диалозите са спонтанни и естествени дори във взаимодействието между професионални и непрофесионални актьори, вероятно доста от тях произлезли от импровизация.

Ако отвъд хроникьорския интерес към сложността зад атакуващите съзнанието и притъпяващи сетивата ни кратки новини Виктор Иванов бе избистрил по-ясно авторската си концепция и бе намерил място и за отражение на „забавляващия“ и зарибяващ техен елемент, можеше да се получи многопластов и важен актуален филм както за разболяната ни от отровната и вездесъща медийна среда реалност, така и за двупосочното взаимодействие между двете. Но и опитът е ценно постижение в общо взето, ескейпистката цялостна атмосфера, която цари във филмите от тазгодишната Златна роза, особено предвид отсъствието на мащабно държавно финансиране (сниман със субсидия от НФК, но не и от НФЦ), от което са се ползвали повечето останали претенденти в конкурса. А по-ранният късометражен филм на Иванов „Стари номера“ (2022) – напоен с черен хумор анекдот за възрастна двойка, която вместо да чака отегчено смъртта, се забавлява с нея, разказан стегнато в пет минути без диалог, но пък с ударни монтаж и саундтрак – е недвусмислен признак за потенциала му.