С дълги овации беше посрещнат първият италиански филм в конкурса на Венеция „Божията ръка“. Точно 20 години след „Излишният човек“ - последната си творба, заснета в Неапол, носителят на „Оскар“ за „Великата красота“ Паоло Сорентино се завръща в родния си град. И то по толкова майсторски и достоен начин.

Първият кадър на филма е морето на Неаполския залив, гледано отгоре с хеликоптер, от чиято красота спира дъхът. Синьото море, което после ще се завръща постоянно чрез пътувания, къпания, гмуркания и пак гмуркания, за да стане неизменна и важна среда на действието, което се развива през 80-те години. Сюрреалистичният пролог с покровителя на Неапол Свети Януарий (Сан Дженаро), който пътува в ролс-ройс, е нужен, за да представи красивата, луда, но бездетна леля Патриция (в ролята Луиза Раниери), по-късно отведена в психиатрична болница. Тя е върховният символ на тийнейджърските еротични мании на 17-годишния Фабио (Филипо Скоти), гальовно наричан Фабието. Непохватно момче, което се бори да намери своето място в света, защитено от обичта на необикновено семейство, в което царят любов и смях. Родителите все още се обичат, шегуват, заиграват един с друг.

Филмът е разделен на две обособени части. Първата е цветна, карикатурна, комедийна, фелиниевска, с голямо семейство, съседи. Майката (Тереза ​​Сапонанджело) е жизнена, измисля телефонни шеги и жонглира с портокали, бащата (Тони Сервило) е привидно непохватен, определя се като комунист само на думи, има дете от друга жена, но винаги се връща у дома, подсвирквайки с уста, за да му бъде простено.

Важно събитие разтърсва града и променя живота на неговите жители - за да съживи местния футболен отбор „Наполи“, идва легендата Диего Армандо Марадона, мечтата на всеки запалянко. Това възбужда у всички неизживяна дотогава гордост.

Съдбата играе лоши шеги и опиянението отстъпва място на неочаквана драма, която разстройва живота на Фабието и поставя началото на втората част на филма. Момчето много бързо научава как щастието и отчаянието, радостта и трагедията се преплитат толкова много, че определят бъдещето му.

Сорентино се завръща в Неапол, за да разкаже най-интимната си история за преждевременната загуба на семейството, за спорта и киното. Той се разголва пред зрителя и го прави съпричастен към своите страсти – ето го момчето, което не сваля уокмена, полудява по футбола, кара безразсъдно мотопеда.

В трогателния си разказ режисьорът води на пътешествие, изпълнено с контрасти между трагедия и комедия, любов и желание, абсурд и красота. Фабието намира единствения изход от тоталната катастрофа чрез собствената си фантазия. Скромното и срамежливо момче израства много бързо, за да избяга от пустотата и болката. Бавно и неумолимо филмът подготвя за промяна, настроения и цветове се сменят, героят е принуден да се справи със своята меланхолия. Морето вече е хоризонт и надежда за Фабието („нямаш болка, имаш надежда“, му казва режисьорът Антонио Капуано, алтер егото на Сорентино). Морето е и свобода, както му обяснява негов приятел и престъпник.

Заглавието е ясна препратка към гола, отбелязан с ръка от Марадона на четвъртфиналите на Световното през 1986-а срещу Англия. Репликата на аржентинеца, че „божията ръка“ му е помогнала да направи това чудо, се повтаря и обработва от чичото на Фабието, който го прегръща по време на семейната трагедия и му открива, че е спасен именно от този истински бог на футбола. За да не изпусне негов мач, Фабието остава в Неапол, вместо да е с родителите си, и така оцелява. Марадона за момчето е илюзия. „Но животът е реалност, а реалността е оскъдна“, казва Фелини. Фабието си повтаря тези думи, след като животът му нанася най-тежкия си удар. Трябва да се фантазира и това е най-възможно в киното, а не във футбола.

Втората част показва главния герой сам и сблъскващ се със странни хора (приятеля контрабандист, баронесата, с която губи девствеността си, режисьора Антонио Капуано). Тези срещи му помагат да разбере, че призванието му е киното, което ще го отведе в Рим. Наблюдението става част от  неговата идентичност. Когато родителите му умират, неговото отчаяние избухва, защото лекарите му пречат да ги „види“.

Красив, зрял и трогателен филм. Паоло Сорентино, мечтател и визионер, е верен на Фелини (чува се гласът му при пробни снимки, в които участва и братът на Фабието) и Дзефирели (показва се за малко във филма). В „Божията ръка“ се редуват смях и сълзи, противоречия, цинизъм, разочарование, зло. Филмът има движение, ритъм, плавност. Той въвлича и успокоява с летните обеди и вечери на приятели, роднини и съседи, с иронията и самоиронията им, с цветистите клюки. Количеството детайли и нюанси е невероятно - неаполитанските домове, тяхното обзавеждане, дрънкулки, дреболии, кичът в дома на Фабието, модернизмът в къщата на леля Патриция. Запомнят се семейните маси, тенджерите с обилните ястия, бутилките, пълни с доматен сос, моторните лодки на контрабандистите, безлюдният площад на Капри, пристанището. Прекрасна е сцената с баронесата - хубава жена с посребрени коси, попрехвърлила години, която дава първия урок по секс на Фабието, за да го освободи от всякакви задръжки.

Младият актьор Филипо Скоти - слабичък и русоляв, естествен и изразителен, се справя чудесно с ролята на Фабието. Той се опира и е подпомогнат от Тони Сервило, също неаполетанец, алтер егото на Сорентино (подобно на Мастрояни за Фелини), с когото работят от 20 години. Актьорът прави една от най-силните си и прочувствени роли. Сред останалите изпълнители има много непрофесионалисти, които играят себе си - старци, дебелани, грозници, сакати, шантави.

Сорентино знае кога да излезе от бароковото си и визионерско кино и кога да нагнети с тонове, шеги, ситуации. Той гледа вътре в себе си, но и наоколо. Рядко се случва в киното, но и в изкуството като цяло, да се види толкова нежен, влюбен и дълбоко благодарен портрет на родители. Момчето се събужда и поема към своето бъдеще в Рим, където по-късно ще направи филмите, които всички знаем. „Божията ръка“ е „Амаркорд“-а на Сорентино, възторжено приет от чуждестранната критика във Венеция. Той бележи повратна точка в поетиката на режисьора с историята на едно формиране и израстване, без да изпада в сантименталност и популярна реторика.

Филм, който говори за смъртта и самотата, но е пълен с живот. „Божията ръка“ показва как едно момче открива киното, без никога да е стъпвало в киносалон (непрекъснатото отлагане на гледането на „Имало едно време в Америка“ е важен момент в творбата). Паоло Сорентино признава: „Като деца бъдещето ни изглежда тъмно. Препъвайки се между радости и скърби, ние се чувстваме неадекватни. Но бъдещето е зад ъгъла. Трябва да чакаме и да търсим. Тогава то идва. И знае как да бъде красиво“.

Въпреки трагедията „Божията ръка“ е химн на живота.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”