ФЕНОМЕНЪТ „А24”

Причината да говорим за "A24" е самият факт, че можем да говорим за "A24". Звучи парадоксално, но колко продуцентски компании могат да се похвалят със същата разпознаваемост и статут, сравним с този на холивудските звезди? Тяхната поява е един своеобразен коперникански обрат, при който видимото в киното започва да се върти около хората, стоящи най-отзад и най-отпред на процеса, а не обратното.

Историята на "А24" сама по себе си е филмова. Всеки, който не вярва, че животът имитира изкуството, може да се замисли върху следното: големият пробив на продуцентите разпространители, отговорни за част от най-интересните събития през последните десет години, настъпи благодарение на филм, в който Джеймс Франко играе нещо като сутеньор със златни зъби под режисурата на аутсайдер като Хармъни Корийн. Изненадващият, но категоричен успех на Купонджийки е сигнал за това, че маркетингът е способен на чудеса за изкуството, но само когато в него е замесено изкуство под някаква форма. Провокативната реклама за филма, изобразяваща Франко и неговите пошли момичета на маса по подобие на Последната вечеря на Христос, е колкото кичозна експлоатация на класическата картина, толкова и хитро киноманско намигване към Виридиана на Луис Бунюел. Този безсрамен сблъсък на високо и ниско е определящ и за самия филм.

Но макар да има елементи от историята на Пепеляшка, сбъднала американската мечта, "А24" е и едно напълно закономерно явление за всеки, който следи отблизо историческите (и икономически) процеси в щатското кино. По-конкретно компанията запълва все по-оредяващата ниша на среднобюджетния филм – онази, която създаде много от шедьоврите на Новия Холивуд от 70-те. Логиката на кинопроизводството доведе дотам, че към 2012 г. – годината на основаване на "A24" – изглеждаше почти невъзможно от Щатите да излезе нещо различно от скъпи комерсиални проекти или „независими“ филми, които крещят от скромност с всички съпътстващи недостатъци, включително не по-малката им еднотипност като блокбастърите. Ако трябва да сме цинични, преди навлизането на "А24" шансът да разполагаш с бюджет между 10 и 50 милиона долара беше равносилен на това да се казваш Куентин Тарантино или Пол Томас Андерсън. Неизбежният отпечатък от дейността на "A24" върху американското кино е изследван по-подробно от Иво Филипов в неговия текст за Призрачна история. А Мариана Христова прекрачва Океана, за да разгледа как последният им голям успех – корейският Минари, интернационализира стила им на работа.

Какво точно продават "A24"? Най-прецизно е да се каже: внушение. Внушението за много внимателен подбор се оказва по-важно от самия подбор. Няма как да разберем дали наистина тримата „auteur продуценти“ – Даниел Кац, Дейвид Фенкел и Джон Ходжис, са толкова безрезервно убедени във всяко едно начинание, но това няма значение. Всеки от нас може да посочи поне няколко разочароващи филма с тяхното лого, но когато попаднем на новина за следващия, вълнението надделява. Това не би било възможно, ако американското кино не ни даваше все по-малко поводи да очакваме „новия филм на...“, смазвайки индивидуалния почерк в пресата на краткосрочните пазарни очаквания. Затова има доза ирония, но и доза тъга в признанието, че дори невинното око би открило паралели между продукциите на толкова естетически различни режисьори като Бари Дженкинс, Пол Шрейдър, Андреа Арнолд, Ари Астер, братята Сафди и т.н. Иронията е, че общото се съдържа не в стилистичните сходства, а точно обратното – в свободата, отвоювана от индустрията, заради която си личи, че техният филм не принадлежи на никой друг. Тъгата е, че този модел изглежда непостижим извън "А24", които единствени не се боят да заявят, че ако един филм може да бъде създаден по идентичен начин с друг продуцент, те по-скоро не биха се заемали с него. Като образец за това твърдение Тодор Ковачев размишлява как щеше да изглежда Нешлифовани диаманти без ролята на продуцента.

"А24" са отражение на епохата си в най-пълния смисъл. Наричани „Мирамакс за милениъли“, тяхната невидима мисия е да борят скуката, най-опасната болест на нашето време. И го правят не само с инвентара от подкасти, меморабилиа (кой не би си купил космическата свещ от Живот нависоко?!) и интерактивни рекламни кампании (вече класически примери – профилът в Тиндър за кампанията на Ex Machina или лъжата, че сатанистите са фенове на Вещицата), но и като обвързват естетиката на филмите си с zeitgeist-а. „Мемабилността“ на техните филми, способността да се създаде стихиен интернет феномен (всички вариации с This is how I win - репликата на Адам Сандлър, са достатъчна илюстрация) идват от усещането, че дори когато в един филм има свръхестествени елементи, те отразяват ежедневни тревоги и социални проблеми. Забавлението и в по-широк план сензационността не са забравени като киноемоция, но същевременно не са самоцелен източник на разпускане. Такъв е случаят и с Под кожата, за който Стефан Гончаров пише в своя текст.

Но "A24" са и нещо като социална мрежа. Прозрението на техния екип звучи лесно за сещане и трудно за изпълнение – да спечелиш повече, като потърсиш вниманието на по-малко, но по-доверени хора. Онова, което някога се наричаше култ. За мнозина това звучи като наивност или просто неустойчив бизнес модел. За щастие, истината е съвсем различна – зрителите всъщност са любопитни към човешката природа на онези с костюмите и са склонни да си платят за усещането, че имат власт да направят един филм известен по старомодния начин от уста на уста – задвижен от хитрото решение на компанията да инвестира 95% от бюджета си в интернет реклама, чиито алгоритми „продават филма, без да го продават“. След като критиката е все по-вяла, а изборът на филми – все по-голям, някой все пак трябва да курира, особено когато репутацията се оказва едно от все по-редките качества в съвременния шоубизнес. Този модел обаче е резултат и от провали, включително комерсиални. Савина Петкова разглежда най-значимия – Бивни, превърнал се обаче в решаващ за фирмената политика – прожекции в малко, но избрани салони и максимум 20 проекта на година, включително след грандиозни успехи като Лунна светлина и Лейди Бърд, когато всеки би се полакомил за още. Но тогава гъвкавата лодка би се превърнала в тежък презокеански лайнер, ако трябва да си послужим със сравнението на Алекс Гарланд. Доказателство за тази етика на селективността е, че почти неразличимо говорим за „филмите на "A24", независимо дали са продуцирани, или само дистрибутирани от тях. В този контекст се вписва и интервюто на Нева Мичева с Жан-Стефан Совер – автора на Молитва преди зазоряване и отявлен критик на „Нетфликс” подхода“.

В крайна сметка, "A24" не забравят елементарната мъдрост, че историите не могат да умрат, когато са поднесени по нов начин. Следвайки я, те оборват две разпространени заблуди. Едната е, че жанровете са изчерпани и трябва да бъдат преодолени, за да се пръкне нещо ново. Всъщност работата отвътре на жанра, през неговата граматика, предлага невиждана свобода за преобръщане на познатите форми, както и за задържане на вниманието към същината на един филм. Другата е, че е престъпно да си „куул“, защото това те обрича на лесна забрава. Тук случаят не изглежда да е такъв.

ПРИЗРАЧНА ИСТОРИЯ - ОЧАКВАНО НЕРАЗБРАНО АВТОРСКО КИНО

МИНАРИ - АМЕРИКАНСКА МЕЧТА ЗА НАПРЕДНАЛИ