„Силата на кучето“ е черният пиар на уестърна. Като лешояд филмът на Джейн Кемпиън взима най-ценното от корубата на класическия жанр и залага очаквания, на които после се присмива безсрамно. В началото ни посрещат коне, гръмогласни мъже и пълни чаши, докато накрая дори конете са избягали надалеч. Фабулата спокойно може да тръгне към темелите на всеки класически уестърн – към големите успехи и провали в завладяването на американската земя, към битките, забогатяванията, алчността и естетизацията на Запада от началото на 20. век, но Кемпиън избира да върви към камерното, интимното и в крайна сметка отвъд времепространствените ограничения на оригиналната история на Томас Савидж. Това е както голямото богатство, така и проблемът на филма.
Изпълнението на Бенедикт Къмбърбач като Фил е еманация на тънката подигравка с жанра. Когато сме свикнали актьори като Клинт Истууд да изпълват с присъствие образа на самотния каубой, усилията на британеца да смачка акцента си не могат да прикрият финото му, дори крехко излъчване. Но тъкмо това е интересното – защо пък най-вълнуващите персонажи, променили необратимо не само киното, но и историята на Америка, да са винаги еднакви по характер? Историята на Фил е история на излъганите предразсъдъци. Алфа мъжкарят, който реже животни с голи ръце, се оказва далеч по-сложен и раним персонаж. Човекът, който се гордее с мръсотията си и отказва да се къпе, всъщност е учил класическа филология в „Йейл“. Всички тези детайли раздвижват механиката на действието и придават дълбоки психологически нотки на филма.
Характерно за киното на Кемпиън е поддържането на постоянно напрежение, вкоренено най-вече в дълбоко пазените тайни, но дори не в самите тях, а в деликатното подхвърляне на селективно избрани улики. Уликите само подклаждат интереса и могат да прикрият слабостите в сюжета, тъй като успяват да превърнат и най-баналната тайна в тотем. В това отношение „Силата на кучето“ е образцов, ако не за друго, то защото успява да съсредоточи максимално вниманието върху един малко безпосочен филм. Голямото режисьорско оръжие за тази цел е намекът. Кемпиън изкарва целия филм на полутон, без да се разбере до последно дали ще има истински разрив между Фил и неговия брат Джордж (Джеси Племънс), дали Фил ще успее да съсипе окончателно Роуз (Кирстен Дънст), жената на Джордж, или тя ще отвърне на тормоза му, а съспенсът кулминира в развитието на отношенията между Фил и Питър (Коди Смит-Макфий), сина на Роуз, за които от началото става ясно, че държат ключа към загадката на историята.
Редом с диалозите между четиримата, в които винаги има нещо недоизказано и същевременно заплаха за нещо предстоящо, Кемпиън изгражда един цял отсъстващ образ – този на Бронко Хенри, ментора на Фил. Бронко Хенри носи в себе си пълната красота на мистерията – за него се говори твърде често, без да знаем дали това е истината, а влиянието му е колкото решаващо, толкова и съкрушително за самия Фил. Сякаш „Силата на кучето“ е история на Бронко Хенри, когото обаче никога не виждаме на екран, а колкото повече се разкрива митологията около него, толкова повече въпроси остават без отговор. Пикът идва, когато Фил и Питър гледат планините и момчето загатва, че вижда в тях същото, което изглежда, че и Бронко Хенри е видял някога. Точно в тази сцена киното е в най-чистата си форма.
В следващия момент обаче филмът рязко завива и тръгва към знаменития си обрат, за който навсякъде могат да бъдат прочетени редица суперлативи. И наистина, обратът комбинира нетрадиционно хрумване и логична поанта на историята, като същевременно намигва към уликите, разхвърляни по-рано. Въпросът е, че всички ленти със „сензационни“ обрати приличат на онова момче от гимназията, което си мисли, че след като има в джоба си някоя интересна история за разказване, това само по себе си го прави твърде готино. Въпреки че добрата история е нещо незаменимо, тя не е достатъчна за добър филм, или поне когато заявката е съвсем различна и историята е красиво орнаментирана. Нещо повече – твърде ефектният обрат концентрира цялото внимание върху себе си и анулира всички останали възможни интерпретации. Така „Силата на кучето“ приключва силно, но с натрапчивото усещане за нещо разкрачено и половинчато, за методично градене на атмосфера, която накрая е захвърлена, защото Кемпиън е избрала да шокира зрителя.
Разбира се, финалът предоставя лукса да се върнем с нови очи към определени епизоди и реплики във филма, както и да си зададем нова серия въпроси. Същевременно всички други линии остават напълно изолирани зад скритата сексуална енергия, която Питър използва, за да стигне до Фил. Така един антиуестърн, стъпващ върху плещите на класическото кино, накрая се завръща към отмъщението като типичен уестърн мотив, но вместо героичен протагонист виждаме един слаб и нелеп мъж, принуден да се срамува от сексуалността си, или накратко карикатура на „токсичната мъжественост“ – благодатна, но все по-безинтересна тема и за жалост, основна причина за неизбежния успех на „Силата на кучето“. Кемпиън режисира един абсолютно самосъзнателен филм, който знае какво трябва да направи и го прави добре, но отказва да повярва на планините и образите, които се очертават от тях.
