Какво се случва, когато корумпираната система отдавна ти е извила ръцете, научил си се да живееш по нейните правила и дори си станал част от нея – но в един момент съзнанието ти просто казва: „Не!“. „Всичко си има край“ започва именно от този момент – когато компромисът, гарантирал досега спокойствието и насъщния, внезапно се превръща в морално непоносим.

Дванайсетият пълнометражен филм на хърватския режисьор Райко Гърлич е копродукция между Хърватия, Сърбия, Черна гора и България, с подкрепата на Националния филмов център, поради което и бе показан в програмата на Златна роза. Създаден по мотиви от романа „На ръба на разума“ на Мирослав Кърлежа от 1938 г. – един от най-значимите хърватски писатели на XX век, – сюжетът му получава нов живот в сценария на Гърлич и писателя Анте Томич, които пренасят действието му в наши дни. Филмът разказва историята на блестящия адвокат Макс Пинтер, който успява да измъкне богатия си клиент Динко Хорват от обвинение в двойно убийство, но междувременно сам разкрива истината и се превръща в аутсайдер. Преместването на епохата от романа на Кърлежа през почти девет десетилетия във филма на Гърлич се оказва стряскащо естествено. Героите просто продължават живота си под нови имена. Светът около тях е станал модерен и европейски, но механизмите на властта, зависимостта и съучастието са останали плашещо същите, а историята ни учи, както го е формулирал още Хегел, че човек не се поучава от историята… хеле пък на Балканите.

„Всичко си има край“ въвежда зрителя направо в съвременната градска балканска „нормалност” – уж европейска, подредена, успешна, бизнес ориентирана, с модерни институции, а под нея продължава да функционира почти архаична система от зависимости: „наш човек” – услуга – страх – почти сляпа вярност към властта и силата – култ към личността – мръсни пари и насилие. Гърлич успешно пренася на екрана съвременния типично балкански „гангстерско-войводски манталитет“, който съвсем натурално прелива в модерната олигархия от стария балкански култ към силния вожд/предводител/владетел/главатар. Но силата на филма е в това, че не оставя този модел на властта като далечен обществен декор, а  го анализира в дълбок разрез, до най-интимните пространства на човешкия живот.

И срещу това стои не някакъв абстрактен „малък човек“, а емоционалният живот на конкретни хора. Тази балканска макродрама „събира” в себе си няколко „микродрами“, които се вписват в големия шаблон на общото цяло –  личните избори на героите, страховете им, любовта, която изпитват, вината и достойнството им изглеждат дребни пред огромната тежест на корумпираната система, но всъщност именно през призмата им зрителят осъзнава какво причинява срастването на организираната престъпност с държавата – „октоподът“, който изцяло задушава в пипалата си човешките взаимоотношения, като ги трови и деформира завинаги.

Особено важно при този филм е жанровото колебание – той не е чисто политически трилър или пък обикновена криминална история с елементи на любовна драма. Донякъде това може да изглежда като недостатък, но тук е похват, който пресъздава разпознаваемата атмосфера на съвременните Балкани – свят, в който политика, бизнес, престъпност и лични зависимости се преплитат толкова естествено, че границите между тях постепенно изчезват. Действителността, която Гърлич пресъздава, е едновременно криминална, политическа, екзестенциално-битова и често абсурдна. Гангстерът е бизнесмен и част от политическата система, адвокатът се движи между закона и престъплението, а личните отношения неизбежно се оплитат в същата мрежа. Филмът донякъде е и отдушник за натрупаните фрустрации в най-новата история на Хърватия, особено след кървавия разпад на Югославия – механизъм, който за българския зрител е плашещо познат. Дали действието тече в София, Белград, Тирана или Сараево, регионалният модел се разпознава почти веднага: малък кръг от хора с пари и власт, институции, които формално съществуват, но не успяват да ограничат влиянието им.

За правдивата атмосфера огромна заслуга има и операторската работа на Бранко Линта (негови предишни визуални шедьоври са „Косачът“ (2014) и  „Конституцията“ (2016)). Камерата не се натрапва и не търси самоцелно красиви кадри, а наблюдава и проследява – лица, жестове, погледи и пространства, малките детайли, от които постепенно се изгражда атмосферата на съвременния балкански столичен град (в случая това е Загреб). Студената, често синкава цветова палитра естествено допълва криминалния тон на историята, без да превръща филма в жанрова стилизация. Визуалният свят остава разпознаваем и някак болезнено близък на зрителя. Гърлич и Линта не се опитват непрекъснато да ни доказват, че правят някакво „голямо кино“. Камерата оставя историята, пространството и актьорите да свършат работата си и тъкмо затова светът на филма изглежда толкова убедителен.

„Всичко си има край“ има и своите недостатъци, разбира се. На места назидателността е очевидна, някои ситуации са клишета, еклектичната жанрова конструкция не е идеално структурирана и тук-там се докосва до телевизионния буквализъм ала „Под прикритие”, но е далеч от напомпаната му баналност. Но пък актьорската игра връща филма към „живия живот” и е сред най-силните качества на филма. Актьорите успяват да придадат плътност и човешка достоверност дори на персонажи, които сценарият понякога рискува да превърне във функции на собствената си теза. Живко Аночич (Макс) изгражда образа на главния герой без излишен героизъм и патетика, а Борис Исакович се превъплъщава в Динко Хорват не като еднопластов балкански злодей, а като разпознаваем продукт на една среда, в която властта, парите и чувството за безнаказаност отдавна са се превърнали в естествен начин на съществуване. Героят на Динко носи онзи югославско-балкански образ на gazda-та[i] – човекът, който разполага с ресурсите, познава когото трябва, урежда, наказва, награждава, а около него съществува свита от зависими хора. Тук дори се усеща осезаем паралел с архетипния образ на Йосип Броз Тито – Патрона, Вожда и неизбежно моделът на подражание за всички новоизлюпени капиталистически босове след разпада на съюзната република на малки независими държави.

Силно присъствие бележи и Йелена Джокич (Нина) със сдържана и лишена от прекомерен драматизъм игра – емоцията остава в погледа, паузата, жеста, в онова, което героинята не произнася. Чрез актьорските изпълнения филмът намира човешкото измерение на голямата си обществена тема. Зад политиката, бизнеса и престъплението остават хората с техните страхове, зависимости, желания и компромиси – онази малка лична драма, която непрекъснато се блъска в тежката решетка на балканския мафиотски порядък. Изненадващо или не, след краха на комунизма партийните вождове бяха заменени от мафиотски босове, които „придобиха” почти цял един полуостров.

За да оцелееш, трябва да бъдеш част от бандата/групировката, което е още по-задължително, за да правиш бизнес. Всички по един или друг начин са част от тази схема – границата между жертва, свидетел и съучастник е започнала опасно да се размива. Така „Всичко си има край“ престава да бъде просто криминален разказ за корумпиран елит и се превръща в далеч по-неприятен портрет на балканското общество – система, която не се крепи единствено на хората на върха, а и на ежедневните компромиси на всички под тях. Но вечните отстъпки, гарантиращи насъщния, понякога не работят – това довежда повествованието до трагична и очаквана развръзка. Тя е едновременно закономерна, клише и съвсем реалистична в рамките на нашия така общ балкански манталитет. „Народният съд” е някак предизвестен и съвсем правдоподобен. Защото някъде дълбоко в балканското несъзнавано продължава да живее убеждението, че когато законът престане да работи, единственият изход остава кървавата саморазправа. Не правосъдието, не институцията, не съдът, а лично осъщественото Възмездие. И може би най-неприятният номер, който Гърлич погажда на публиката, е, че когато то най-сетне идва, тя вече го очаква, а и вероятно дори го желае.

[i] (унг. и сърбо-хърв. gazda) - 1. Господар, стопанин, чорбаджия; 2. Водач, главатар на градинарска дружина в чужбина; 3. Прозвище на сърбин; пич, шеф, тарикат.