Срещнахме се с Рюсуке Хамагучи на следващия ден, след като "Берлинале" обяви филма му „Случайност и въображение“ за носител на втората най-престижна награда „Сребърна мечка - Голяма награда на журито“. Тази почест отразява няколко победи: първо, това е първият приз за японска продукция от 2014 г. насам; второ, тазгодишното жури беше особено строго, тъй като членовете му са само и единствено режисьори - носители на берлинската „Златна мечка“ през последните години. И трето, но не на последно място, филмът на Хамагучи е минималистичен, с камерен екип и заснет с нисък бюджет по време на пандемията. Оскъден откъм изразни средства и сюжетна проблематика, „Случайност и въображение“ има особено въздействие върху зрителите – кроткото му присъствие го придърпва сякаш с невидимо въже все по-близо и по-близо към героите, дни след първата среща с тях. Режисьорът беше достатъчно любезен да ни сподели мотивациите, които го тласкат в творческия процес, и предпочитанията си към точно такива герои.

Кариерата Ви започна преди повече от десетилетие и филмографията Ви наброява разнообразни по форма (и формат) творби. Ретроспективно погледнато, а и предвид глобалната обстановка в последната една година, променило ли се е нещо в ролята, която припознавате в киното?

Вярно е, че на целия свят му се налага, както добре знаем, да се справя с тази ситуация, но честно казано, мотивацията ми да правя това, което правя, не се променила. Тъй като работата ми се състои в това да снимам актьорите си, героите си, и да наблюдавам реакциите им в този контекст. Затова и нещата, до голяма степен и в артистичен план, остават непроменени.

Значи да разбирам, че за Вас е важен именно контактът между двете сфери – случващото се на снимачната площадка и запечатаното от камерата. А що се отнася до публиката, къде се помества тя в това отношение?

Така или иначе, от направата на един филм до момента, в който зрителите най-сетне могат да го гледат, минава време – аз съм свикнал с тази отложена динамика. Но винаги усещам по абстрактен начин, че някога все някой ще гледа филмите ми. Бидейки синефил, аз самият съм се натъквал на дадени филми доста късно, например на американски продукции отпреди 100 години. Предполагам, тогава хората зад филма не са си представяли, че един век по-късно някой младеж в Япония ще ги гледа. Но това е възможно да се случи и днес, така че аз чисто и просто изчаквам.

Да поговорим малко за героите, които оживяват във филмите Ви. Из цялата Ви филмография, но и в „Случайност и въображение“ също, те сякаш са склонни да поемат големи рискове, само и само за да бъдат разбрани и да споделят желанията си. Дали това е нещо, което Вие лично намирате за ценно качество у хората?

Да, като го формулирате по този начин, май сте права. Наистина повечето ми герои рискуват и предприемат действия с ясното съзнание, че могат да се провалят. И е вярно, привлечен съм от такива герои и наистина ми допадат хора, смели тъкмо по този начин. Уважавам това като черта от характера. И като говорим за смелост, мисля, че куражът се проявява само когато хората са изправени пред нещо, което ги плаши, но според техните собствени критерии. Например ако говорим за приключенци, ми се струва, че те разполагат по-скоро с уменията да се справят, знаят най-безопасния начин да минеш през препятствието, може и да притежават и карти за тази цел. И при тях става дума за кураж и смелост, но смятам, че дълбоко в себе си те знаят най-сигурния начин да се справят и се осланят именно на това. Обаче, като става дума за хора, които трябва да се справят с желанието си и могат да загубят много, ако се провалят, струва ми се, тогава се проявява истинският страх, тъй като това е нещо, което те трябва да преодолеят. Затова и се възхищавам на такива хора, които могат да се изправят срещу такъв тип страх.

Замислих се за желанието и присъщата му причинно-следствена връзка. Героите често дават и повтарят причините, поради които са направили тази или онази постъпка и настояват на причините си, особено в този филм. Тази амалгама от каузални връзки, желания и как тя се отразява върху другите, дали и това има някакво място в подобен тип смелост?

Не съм напълно сигурен, че мога да отговоря добре на този въпрос, но мисля, че сте права и за това, че хората говорят доста за причините, които са ги подтикнали към това или онова, или понякога правят неща по начина, който им е бил посочен от другиго. Но мисля, че и в двата случая думите не изразяват техните истински желания. Вярвам, че е невъзможно човек да изкаже желанието си словесно, това е невъзможна задача. Всичките герои в „Случайност и въображение“ желаят неща, които остават неизказани, и затова търсят хора, с които да ги споделят, за да имат някакъв шанс да стигнат до тази недоказуема сърцевина.

Може би единственият начин да вербализираш желанието е някой друг да го изкаже вместо теб?

Да, това е сякаш необходимо. Смятам, че думите отварят вход и път към някаква истина, към желанието, и мисля, че тембърът или просто гласът на другия човек може да въплъти и задържи желанието в себе си.

Желанието в този смисъл е едновременно ефимерно и телесно, но нека се върнем на идеята за разговора и думите. Особено във втората част от филма - „Отворена врата“, в тях има силно присъствие на еротика - посредством флиртуване и дори метафлиртуване. Затова се и зачудих дали бихте казали, че това е акт на отстраняване от желанието или, парадоксално, има някакво приближение посредством дистанция?

Да, дори продължаваме в същия дух. Смятам, че отдръпването от желанието, или отстраняването, както Вие го нарекохте, също може да ни приближи към истинската му същност. Например, що се отнася до втората история с професора, смятам, че жената, която отива при него, съумява да види желанието си от друга перспектива, сякаш отвън, отстранявайки се (докато чете еротичните пасажи на глас). Затова и разговорът, който следва, постепенно се отмества от еротичното. Накрая се оказва, че говорят за това колко е важно човек да си дава сметка за собствената стойност и това е тема, простираща се извън тази за секса. Оказва се, че това е било по-важното, до което е трябвало да стигнат. И тази тема няма общо с цитатите от романа, нито с детайлите от извънбрачните афери на жената, а по-скоро двама едновременно осъзнават, че най-важна е именно връзката, която се оформя помежду им в диалога. И да, има движение навън, отдалечаване от сексуалното желание и разговора за него, и това е нещо, което схванах не с писането на сценария, а по-късно, по време на снимките.

Ако четем филма като ода на случайностите и съвпаденията, каква роля е отредена на случайността, ако хората успяват да се срещнат с желанията си и да ги опознаят единствено чрез разговора и неговото удължаване?

Що се отнася до случайността, за мен това е другият човек. Другият е случаят. Другият е съвпадението, той е шансът, който ни е даден. Защото другият за мен е винаги отвъд моя контрол и отвъд способността ми да го разбера напълно. За мен съвпаденията се проявяват именно чрез другите хора. Ако трябва да кажа какво за мен означава случайността, абстрактно погледнато, то това би било отместване от обичайното, има разместване на пластовете между обикновеното и необикновеното, което пък прави възможно изобщо наличието на шанс. И оттам - случайността винаги носи потенциална промяна.