Една сутрин Грегор Замза се събуди след неспокойни сънища и откри, че в леглото си е преобразен на огромно насекомо. Лежеше на твърдия си черупчест гръб и като повдигна малко глава, видя кафявия си изпъкнал корем, разделен на дъговидни плътни ивици; одеялото едва се държеше на върха, готово да се смъкне съвсем. Пред очите на Грегор безпомощно мърдаха множество крачка, окаяно тънки в сравнение с едрото тяло.

„Какво ли се е случило с мене?“ — помисли си той.

Ала не сънуваше.

Грегор Замза е преобразен в ungeheuere(s) Ungeziefer. Думата Ungeziefer означава паразит, буболечка, вредител; на висок немски означава още нечисто животно, негодно за жертва^[1]. Думата Ungeheuer означава грамаден, необикновено голям, с чудовищни размери (като прилагателно) и чудовище, изверг (като омонимно съществително). Грегор Замза е чудовищно голям, възмутително грамаден, извратено огромен – думата Ungeheuer е силно емоционално-негативно обагрена.

В статията Въдворяване на Ungregor Александър Кьосев предлага следния превод на ungeheuere(s) Ungeziefer: чудовищна гадна гадина[2]. Според мен това словосъчетание силно се доближава до усещането за ужас, който превращението би трябвало да вдъхне у околните. Метаморфозата е така зловеща, така катастрофална, че думите остават неспособни да я опишат. Именно този ефект очаква Франц Кафка: в какво точно се е превърнал Грегор Замза, читателят (и самият герой) няма да узнаят до самия край.

В писмо до издателя Курт Волф (25 октомври 1915 г.) Кафка пише:

Уважаеми господине! Наскоро писахте, че Отомар Старке ще нарисува корицата на „Превращението“. Сега ме хвана лек страх, но май съвсем излишен, доколкото познавам художника от "Наполеон". Защото ми хрумна, тъй като Старке всъщност е илюстратор, че може да иска да нарисува насекомото. Не това, моля не това! Не искам да ограничавам неговата власт, но аз по-добре познавам историята. Самото насекомо не може да бъде нарисувано. То не може да се покаже дори от разстояние[3].

Нека повторя категоричните думи на автора: Самото насекомо не може да бъде нарисувано. То не може да се покаже дори от разстояние (Das Insekt selbst kann nicht gezeichnet werden. Es kann aber nicht einmal von der Ferne aus gezeigt werden).

***

През 1899 г. в Англия е публикуван романът на Джоузеф Конрад Сърцето на мрака[4]. Морякът Чарлз Марлоу получава поръчка от могъща лондонска компания да замине по търговски дела за Централна Африка. 30 дена след отплаването Марлоу достига устието на Конго и попада в лагер на компанията (три дървени постройки като казарми); счетоводителят на този лагер сякаш между другото му съобщава: Без съмнение във вътрешността ще срещнете господин Курц. Курц, разяснява счетоводителят, е много забележителна личност; той оглавява важен търговски лагер, където се вади най-много слонова кост. Приближавайки се постепенно към лагера на Курц, Марлоу добива все повече сведения за тази забележителна личност; ала натрупаната информация не носи яснота – всички описания на Курц са абстрактни. Господин Курц е истинско чудо! – изрича управител на един от търговските лагери и сетне добавя: Особен човек, както знаете… Друг разказва: Той бе страховит. Той може да бъде страховит. Но не бива да мислите за господин Курц като за обикновен човек!

Марлоу разсъждава: Достатъчно бях слушал за него, Бог ми е свидетел. И все пак това, което бях чул, нямаше свой образ – все едно, че там някъде се криеше ангел или демон. Вярвах в тези разкази, както човек би повярвал, че живеят същества на Марс. [...] За мен той беше само дума. Не можех да видя човека в името, както и вие не можете да го видите сега. Можете ли да го видите? Разбирате ли разказа ми? Разбирате ли изобщо нещо? Сякаш се опитвам да ви разкажа сън – правя безплоден опит, защото никой разказ не може да предаде чувството, породено от съня, тази смесица от безумие и почуда в гърча на яростен бунт, чувството, че сте в плен на невероятното, което е най-съществената черта на сънищата…

И странно, но дори когато Марлоу най-сетне среща Курц, обликът на Курц отново е неясен: висок и смътен като пара – това е единственото описание, което може да направи Марлоу. Разбираме още, че челото на Курц е високо, че е плешив, че има дълбок и плътен глас, че е невероятно тежък и същевременно едва ли по-тежък от дете.

Марлоу разказва: Той стоеше пред мен с пъстроцветната си дреха, сякаш бе избягал от пътуваща трупа шутове, възторжен, фантастичен. Самото му съществуване бе невероятно, необяснимо и удивително. Той бе неразрешима загадка.

В статия за Конрад и неговия главен роман Андрей Аствацатуров отбелязва: Склонен съм да допусна, че Марлоу никъде не е пътувал. Той седи на брега на Темза (реална единствено е неговата фигура, напомняща статуята на Буда), пуши лула и съчинява пред очите ни своя разказ, преживявайки безумен ужас, изплашен от собствения си глас[5].

Курц може да бъде мислен като реален персонаж, а може – както посочва Аствацатуров – да бъде олицетворение на кошмарна химера на героя повествовател. Този кошмар (Курц) за него е ужасното лице на видяната истина; чрез Курц (чрез неясния образ на Курц) Марлоу успява да обобщи и изрече присъдата на своя живот, на живота въобще: Ужас! Ужас![6]

Курц – олицетворение на ирационална сляпа воля (по Шопенхауер[7]), Курц – въплъщение на личните кошмарни видения и най-дълбоки страхове на Марлоу: всичко това е заложено в романа на Конрад. Неслучайно, подобно съновидение, физическият облик на Курц остава и за читателя, и за главния герой неясен, смътен като пара.

Как е възможно персонаж, чийто облик е загадъчен, странен, непознаваем, описван единствено с абстрактни твърдения, да бъде представен на екран? Ето три способа: 

1) Зрителят изобщо не вижда героя.

2) Героят има съвсем конкретни черти.

3) Героят е представен непряко (например виждаме единствено неговата сянка).

Относно първия способ: героят остава изцяло невидим. В германския научнофантастичен сериал Dark[8] тайнственият персонаж, който впримчва в кошмарни приключения героите, остава до края на историята незрим (и за тях, и за зрителя).

Разбираме колко е ужасяващ и гибелен не от външния му вид, а от реакцията на онези, с които той взаимодейства (прийомът свитата играе краля).

Относно втория способ: героят има съвсем конкретни черти. Във филма Сърцето на мрака[9] (реж. Николас Роуг) мистерия, що се отнася до външността на Курц няма – пред нас е 50-годишен мъж със средно телосложение, оплешивяващ, с високо чело и набола брада.

Филмът на Франсис Форд Копола Апокалипсис сега (1979 г.) използва за основа романа на Конрад: капитан Уилард получава нареждане да се отправи в джунглите на  Камбоджа, за да открие и убие дезертиралия полудял полковник Курц (действието се развива през 1967 г., т.е. по време на Виетнамската война). И пред зрителите, и пред Марлоу се появява съвсем конкретен образ – Курц е около 55-годишен едър човек с бръсната глава.

Ала за разлика от Курц в споменатия филм Сърцето на мрака, в Апокалипсис сега обликът на Курц се разкрива постепенно. Ето какво пише в своята автобиографична книга Песните на мама Марлон Брандо (изиграл в Апокалипсис сега полковник Курц): В първоначалния сценарий Курц – моят герой, беше карикатура на развратник. Той бе мърляв, дебел, аморален, пияница – типичен образ, представян в много филми. Неговите реплики обхващаха не повече от 30 страници. Репликите се нижеха без смисъл. [...] Смятах сценария за идиотски, но не го казах на Франсис. В такива ситуации смятам за най-уместно да кажа: „Може и да се получи по начина, по който ще го правиш ти, но ми се струва, че ще пропуснем нещо, ако не го променим“. [...] „В „Сърцето на мрака“ – казах на Франсис – Конрад използва онзи тип Курц почти като митологична фигура. Като личност, която е от изключителна важност. Не го пренебрегвай. Направи го мистериозен, дистанциран, невидим през по-голяма част от филма, нека съществува само в умовете ни. Онова, което прави историята на Конрад толкова значима, е фактът, че героите говорят за Курц в продължение на много страници, а читателите се чудят какъв ли е той. Той така и не се появява, но е част от атмосферата. Историята е една Одисея, а той е сърцето на „Сърцето на мрака“. Колкото повече тя напредва, толкова повече той занимава умовете на читателите, докато си го представят“. [...] Казах, че ако се придържаме към описанието на Курц от първоначалния сценарий, няма да можем да се спрем на загадката около него, която е наистина зловеща, а онова, което е зловещо, трябва да остане невидимо. Предложих сценарият да се пренапише на базата на романа на Конрад, а Франсис се съгласи[10].

В Апокалипсис сега налудничавият Курц – така, както го разбира и представя Марлон Брандо – е олицетворение на безсмисления ужас, на лудостта на ума: Без да кажа на Франсис, си обръснах главата, намерих черни дрехи и помолих оператора и екипа да ме заснемат с ексцентрично осветление, докато аз говоря в полумрака с безплътен глас.

След като показах пробите на Франсис, му казах, че според мен когато публиката чуе за пръв път Курц, гласът му трябва да извира от мрака. След дълго мълчание трябва да се появи, но като се вижда само голата му глава, а после и малка част от лицето му да попадне под светлината, преди отново да се върне в сенките. В известен смисъл същият процес протича и в ума на Курц: той е потънал сред сенките и мрака, носейки се безцелно из преизподнята, която сам е сътворил за себе си в джунглата. Той няма никаква морална граница в един сюрреалистичен свят, който е прекрасна метафора на налудничавата война във Виетнам[11].

Независимо от играта със светлината, постепенното разкриване на външността, полковник Курц във филма на Копола в някакъв момент изгубва тайнствения си облик: виждаме ясно лицето му, тялото му, походката му, жестовете му. Онова, за което настоява Марлон Брандо – зловещото, което трябва да остане невидимо, – от един момент нататък е разбулено във филма.

***

В романа на Джоузеф Конрад до самия край на повествованието чертите на Курц остават неуловими – и за главния герой, и за читателя.

Така е и в новелата на Кафка: физическият облик на Грегор Замза след превращението остава неясен.

Макар Франц Кафка да настоява пред издателя Волф, че съществото, в което се е превърнал Грегор Замза не може да бъде нарисувано, ние познаваме стотици корици на новелата, изобразяващи различни буболечки. Най-често това са бръмбари, паяци или хлебарки; а също така – бръмбари, паяци или хлебарки с човешки лица.

***

Какви външни характеристики има Грегор Замза след превращението? Кафяв изпъкнал корем, разделен на дъговидни плътни ивици и множество крачка, окаяно тънки в сравнение с едрото тяло; черупчестият гръб е така извит, че Грегор не може да застане на една страна – люшва се назад и пада по гръб.

В текста се казва: Пред очите на Грегор безпомощно мърдаха множество крачка. Ако тези крачка са повече от шест, то от зоологична гледна точка Грегор не е насекомо. В лекция, посветена на новелата на Кафка[12], Владимир Набоков разсъждава така: 

Аз си представям, че ако човек се събуди, лежейки по гръб и виждайки пред себе си шест мърдащи във въздуха крака, то напълно естествено е да реши, че шест – това е „много“. Затова нека предположим, че Грегор има шест крака, че той е насекомо^[13].

В статията „Метаморфозата“ на Франц Кафка: преображения на отчуждението Радосвет Коларов твърди: Замза се превръща не в какво да е насекомо, не например във водно конче, а в паразит, най-близкият прототип е като че ли хлебарката^[14]. Набоков, който се интересува от ентомология, отхвърля подобна версия: Коментаторите казват „хлебарка“, ала това, разбира се, е лишено от смисъл. Хлебарката е плоско насекомо, с едри крачка, а Грегор съвсем не е плосък; той е издут отгоре и отдолу, откъм гърба и корема, а крачетата му са мънички. Той прилича на хлебарка единствено по кафявата си окраска^[15].

Според Набоков Грегор Замза е вид бръмбар: той има изпъкнал корем, разделен на сегменти, и черупчест гръб. Това е кафяв, едър, доста широк бръмбар с размер на куче. Старата слугиня го нарича Mistkafer – торен бръмбар. Ясно, че добрата женица прибавя този епитет от дружески чувства. Но това не е торен бръмбар. Той просто е голям бръмбар[16] – твърди Владимир Набоков и рисува следното изображение на метаморфозата на Грегор Замза:

Превращението на Грегор Замза според Владимир Набоков

В статията Франц Кафка: за и против Гюнтер Андерс утвърждава, че преображението на Грегор Замза е именно в бръмбар, защото (според изследователя) Кафка използва тук немския израз мръсен бръмбар – т.е. занемарен, мръсен човек. Андерс доказва тезата си по следния начин: прислужницата нарича Грегор торен бръмбар – това е вид бръмбар, който обичайно се вре в тор, боклук и мръсотия (в преносен смисъл изразът означава нечист, непорядъчен човек). Бащата на Грегор още преди да знае за преображението предполага, че стаята на Грегор е в безпорядък: Грегор – обади се сега бащата от стаята вляво, – дошъл е господин прокуристът и иска да се осведоми защо не си заминал с ранния влак. Не знаем какво да му кажем. Пък и той иска да поговори лично с тебе. Така че, моля те, отвори вратата. Той ще има добрината да те извини за безпорядъка в стаята. Това е безпорядък – разсъждава Гюнтер Андерс, – който може да се очаква при някого, когото наричат торен бръмбар[17].

Възможно е превращението на Грегор Замза да е именно в бръмбар: доказателство за това би било свързването на новелата с друг текст на Кафка, написан през 1906 или 1907 г. (т.е. около 5 години преди Превращението). Фрагментът е намерен сред черновите на писателя и публикуван от Макс Брод под названието Сватбени приготовления в провинцията. В този незавършен текст се разказва за Едуард Рабан, който трябва да отиде от града на село при своите роднини и да прекара там две седмици. Едуард се чувства уморен; отегчителна за него е необходимостта да пътува, а сетне да общува с близките си. Той фантазира как ще избегне синовния дълг: ще отправи на село своето тяло, а през това време личността му ще си почива на кревата, превърнала се в голям бръмбар (der grose Kafer): бръмбар-рогач (der Hirschkafer) или майски бръмбар (der Maikafer):

Пък и не мога ли да направя така, както винаги правех като дете при всякаква опасност? Дори не е необходимо да ходя лично в провинцията, няма нужда. Ще изпратя облеченото си тяло. Ако то залитне на прага на стаята ми, залитането няма да означава страх, а нищета. И не би било признак на вълнение, ако се препъне по стълбите, ако замине в провинцията, хлипайки, и там през сълзи погълне вечерята си. Защото в същото време аз самият ще лежа в леглото си, хубаво завит с жълто-кафявото одеяло, под ветреца, който се носи из тази рядко проветрявана стая. Файтоните и минувачите по улицата се движат колебливо по сияйната земя, защото всъщност продължавам да сънувам. Файтонджиите и пешеходците се държат свенливо, за всяка крачка, която искат да направят, ме молят като за услуга, така ме гледат. Насърчавам ги и ето че не срещат препятствие. [...] Докато лежа в леглото, приемам формата на голям бръмбар – бръмбар-рогач или майски бръмбар, струва ми се... [...] Формата на едър бръмбар, точно така. След това ще се преструвам, че съм спал зимен сън и ще събера крачета до издутия си корем. И ще прошепна няколко думи, няколко указания към моето тъжно тяло, което стои прегърбено току до мен. Бързо ще приключа – то се покланя, излиза чевръсто и ще се погрижи добре за всичко, докато аз си почивам^[18].

Желанието на героя да се превърне в насекомо е породено от нуждата му от защита и отдих. Едуард Рабан иска да се превърне в същество, което спи зимен сън. А Грегор Замза си казва така: От това ранно ставане можеш съвсем да затънеш. А човекът има нужда от сън^[19].

Ала трансформацията на Едуард Рабан има положително значение, защото за героя тя е възможност да се спаси. Той иска да изпрати в провинцията своето тяло: нека то страда вместо него, изпълнявайки неприятните социални формалности – то се покланя, излиза чевръсто и ще се погрижи добре за всичко, докато аз си почивам. А и Едуард, за разлика от Грегор, преживява не превращение, а хипотетично раздвоение на тялото и душата.

Друга версия за неясно дефинираната твар, в която се превръща Грегор Замза, е тази на Цветан Стоянов: в статията Проблемът за героя в модерната западна литература той определя Грегор като гъсеница[20].

През декември 1915 г. в Лайпциг е издадена новелата на Кафка Превращението, а на 11 юни 1916 г. във вестник Prager Tageblatt е публикуван пастишът Обратното превращение на Грегор Замза. Автор е Карл Бранд[21]. Разказва се за това как тялото на Грегор Замза е било изхвърлено на бунище извън града сред зловонна купчина от боклуци, над които се реят безброй мухи. Ала една вечер, по залез-слънце, крачетата на Грегор изведнъж започват да се движат, а в главата му се загнездва повтаряща се мисъл: Утре искам да събера сили и да се върна при тях. Самият Грегор – уточнява авторът – не разбира какво означава тази фраза, ала постепенно (минават часове) съзнанието му се прояснява. Героят си спомня кой е и какво му се е случило: гърбът още го боли от загнилата ябълка, хвърлена по него от бащата. Разказът завършва по следния начин: И Грегор Замза се надигна от земята и тръгна. Крачките му бяха бавни, но твърди и непреклонни. И когато той достигна първите градски къщи, чу от прозорците на домовете да се носят викове: „Започва нов живот!“.[22]

Карл Бранд уточнява още в самото начало: Грегор Замза е дървеница. Изсъхналото му мъртво тяло лежи сред зловонното бунище – там, където му е мястото.

В статията „Преображението“ на Кафка: бунт и наказание Валтер Зокел твърди, че Грегор се превръща в дървеница или въшка. Ето как обяснява това изследователят: В прословутото „Писмо до бащата“ Кафка донякъде сам дава основание за подобно схващане, защото кара своя баща да използва спрямо него израза „кръвосмучещо насекомо“ – човек се сеща за дървеница или въшка[23].

***

И така: въпреки волята на автора изследователите се опитват да определят в какво точно същество се е превърнал Грегор Замза. Вариантите са разнообразни – бръмбар, хлебарка, гъсеница, дървеница, въшка; при това: с човешки очи. В текста е казано: Направи навярно стотина опита, като затваряше очи, за да не гледа мърдащите крачка. Набоков отбелязва: Обичайният бръмбар няма клепачи и не може да затвори очи – т.е. Грегор Замза е бръмбар с човешки очи^[24]. В хода на повествованието многократно е посочено как Грегор отваря, затваря, полуотваря очи. Например: Сигурно щеше да отвори очи скоро след това и без лекото сепване, защото се чувстваше добре отпочинал и отспал; Залиташе от умора и за да съсредоточи всичките си сили в своя бяг, държеше очите си полуотворени; Често лежеше там по цели нощи, без да мигне, и с часове само дращеше по кожата.

Очите на Грегор са разположени така, че за да вижда пред себе си, той трябва да извърне настрани глава: Виждаше се само половината от тялото му и извитата встрани глава, с която поглеждаше към другите.

След метаморфозата Грегор остава без зъби: За жалост, май нямаше истински зъби. [...]  Но затова пък челюстите му се оказаха все пак много здрави.

От една страна, авторът предоставя на читателя множество детайли от външния облик на преобразения герой: още в първото изречение ние научаваме за неговия твърд черупчест гръб, за кафявия изпъкнал корем, разделен на дъговидни плътни ивици, за множеството тънки (в сравнение с едрото тяло) крачка… Ние разбираме, че Грегор е свикнал да спи на дясната си страна – т.е. не просто на една страна (позиция, която не може да заеме в сегашното си положение), а на дясната страна.

Подобни детайли ни се струват издевателски – хем подробно е представен героят, хем не можем да разберем докрай неговия облик.

Сходна абсурдна конкретика виждаме в прозата на Селинджър. Ето началото  на разказа А perfect day for Banana Fish (на български език заглавието е преведено произволно и неудачно от Тодор Вълков като Идеален ден за лов на рибка-бананка): Но тя не пропиля това време. Прочете статията „Сексът – наслада или ад“ в едно женско списание джобен формат. Изми си гребена и четката. Изчисти петното от полата на бежовия си костюм. Премести копчето на готовата си блуза. Изскубна от бенката си две новопокарали косъмчета. Когато най-после телефонистката позвъни в нейната стая, тя, седнала на прозореца, вече привършваше лакирането на ноктите на лявата ръка[25].

Ако изброим използваните в този фрагмент глаголи и глаголни форми, ще забележим колко ненормално много са те: пропиля, прочете, изми, изчисти, премести, изскубна, седна, привършваше.

Ето фрагмент от друг разказ на Селинджър – Uncle Wiggily in Connecticut (заглавието е преведено на български език от Тодор Вълков като Мече буболече): Останала сама в стаята, на Мери Джейн ѝ доскуча, затова стана и се приближи до прозореца. Тя отдръпна завесата и облегна ръка на една от прозоречните пречки, но се изцапа с прах, та прибра ръката си, обърса я с другата и се изопна. Мръсната киша навън видимо замръзваше. Мери Джейн спусна завесата и тръгна бавно към синьото кресло, отминавайки двете претъпкани библиотеки, без дори да хвърли поглед към някоя от книгите. В креслото тя отвори чантата си, извади огледалце и огледа зъбите си. После затвори уста, прекара няколко пъти език по горните зъби и пак ги огледа[26].

Нека и тук за нагледност изброя ненормалното количество глаголи и глаголни форми (в българския превод – 18 в 6 изречения[27]): останала, доскуча, стана, приближи, отдръпна, облегна, изцапа се, прибра, обърса, замръзваше, спусна, тръгна, хвърли, отвори, извади, огледа, затвори, прекара.

Анализирайки този разказ, Андрей Аствацатуров утвърждава: Селинджър много се харесва на режисьорите, особено на начинаещите; те страстно се възпламеняват от желанието да го екранизират. Ето, пред нас е готов кадър. Сякаш дори няма нужда нищо да се доизмисля. Камерата следи героинята и фиксира всяко едно нейно движение. Показва я ту отзад, ту отпред, ту отстрани, ту – проследявайки погледа на героинята – се обръща към прозореца. Тук всичко е зримо, всичко е пределно фактурно, пластично и сякаш очертано до най-малките детайли. Но нека още веднъж прочетем текста и се опитаме честно да отговорим на следния въпрос: в състояние ли сме да видим героинята?[28]

От разказа се досещаме, че Мери Джейн е около 30-годишна, че работи като секретарка, че не е завършила колеж и известно време е била омъжена. Текстът е преизпълнен с детайли, но разбираме ли как изглежда Мери Джейн? Блондинка ли е или брюнетка? Едра ли е или е прекалено слаба? С приятни черти на лицето ли е, или с по-скоро неприятни? От текста разбираме, че на гърдите ѝ има старинна брошка, ала как е облечена Мери Джейн – ние не знаем.

Или героинята от разказа А perfect day for Banana Fish: разбираме, че бенката ѝ има две новопокарали косъмчета, че носи халат (единственото нещо, което имаше на себе си освен чехличките; пръстените ѝ бяха в банята[29]), че има кафяв костюм и че е млада (младата жена от стая 507). И отново: какво значи млада? По-скоро 20-годишна или по-скоро 30-годишна? Стройна ли е, или прегърбена? Висока ли е, или ниска?

Пред нас е странен метод: ние виждаме всички движения на героинята, всички нейни жестове – до най-малки подробности, ала не виждаме самата героиня. Пред нас е безтелесен контур, нещо като усмивката на Чешърския котарак.

В текста на Кафка откриваме сходен метод: с най-малки подробности са описани действията на героя, но не успяваме да видим самия герой.

Например: с множество детайли е описано как Грегор Замза се опитва да стане от леглото (първата сутрин от превращението), как достига (опирайки се на стол) до вратата, как дълго и мъчително завърта ключа (счупвайки челюстта си) и в края на този епизод – как бавно и уморително се опитва да се върне в стаята си (за нагледност ще откроя само онези глаголи и глаголни форми, свързани с движенията на Грегор):

Ала Грегор още нямаше никакъв опит в задния ход и наистина отстъпваше много бавно. Само ако можеше да се завърти, тутакси щеше да се озове в стаята си, но Грегор се опасяваше да не изкара бащата от търпение с мудното обръщане, а бастунът в бащината ръка застрашаваше всеки миг да се стовари смъртоносно върху гърба или главата му. В последна сметка обаче Грегор все пак нямаше друг избор, защото с ужас откри, че на заден ход не съумява да спази посоката; затова, като непрестанно поглеждаше страхливо към бащата, той започна, колкото може по-бързо, в действителност обаче твърде бавно, да се обръща. Може би бащата забеляза добрата му воля, защото не му пречеше, а дори сегиз-тогиз направляваше отдалеч движението му с върха на бастуна. Само да не беше това непоносимо бащино шъткане! От него Грегор съвсем губеше ума и дума. Той вече се бе завъртял почти напълно, ала заслушан в това неспирно шъткане, дори се заблуди и трябваше да се върне малко назад. А когато най-сетне благополучно спря глава пред отвора на вратата, оказа се, че тялото му е прекалено широко и не може да мине свободно. Бащата в сегашното си състояние съвсем не се сещаше например да отвори и другото крило на вратата, за да създаде удобен проход за Грегор. Единствената му натрапчива мисъл бе колкото може по-скоро да пропъди Грегор в стаята му. Той никога не би и допуснал обстойните приготовления, необходими на Грегор, за да се изправи и може би по този начин да се промъкне през вратата. Напротив, сякаш не съществуваше никаква пречка, той начаса погна Грегор напред, като вдигаше особен шум; звуците, раздаващи се зад Грегор, вече никак не напомняха гласа само на един единствен баща; сега вече наистина нямаше шега и – да става, каквото ще – Грегор се пъхна във вратата. Едната страна на тялото му се повдигна, то се просна косо в отвора, единият му хълбок бе съвсем ожулен, по бялата врата останаха грозни петна; скоро той се заклещи тъй здраво, че сам не би могъл повече да помръдне, крачката от едната страна висяха, треперещи, високо във въздуха, от другата пък бяха притиснати болезнено към пода — тогава бащата му нанесе отзад сега вече наистина спасителен як ритник и Грегор, облян в кръв, влетя далеч в стаята си. Вратата бе затръшната с бастуна и най-сетне настъпи тишина.

Какво разбираме за Грегор Замза от този дълъг фрагмент? Че (тъй като превращението е настъпило само преди няколко часа) той все още няма опит със задния ход; че тялото му е прекалено широко, за да мине през едно крило на вратата. Виждаме подробно мудните действия, но не и самия герой.

***

Що се отнася до екранния образ на Грегор Замза, то героят е представян по два от начините, за които стана дума: 1) Зрителят изобщо не вижда героя; и 2) Героят има съвсем конкретни черти.

Във филмите Превращението (реж. Ян Немец) и Метаморфоза (реж. Фран Естевес) видът на Грегор остава скрит за зрителя – ние не виждаме героя, ние виждаме през очите на героя (повествованието се води изцяло от Грегор, т.е. зад кадър звучи неговият глас).

В анимационния филм на Каролайн Лийф Метаморфозите на г-н Замза превращението на героя е в бръмбар с кукленски кръгли очички.

В Метаморфоза на Крис Суонтън Грегор Замза е представен като (измислен) вид хищен бръмбар с огромни размери.

Видът на Грегор Замза във филма Метаморфоза (реж. Крис Суонтън)

Във филма Метаморфозата на Франц Кафка на режисьора Карлос Атанес превращението на Грегор Замза не е пълно: някаква част от него е човешка (дясната страна на лицето, темето, торсът, дясната ръка, краката и пръстите на краката), останалите части са не-човешки. Героят прилича на човек чудовище: от челото излизат два тънки дълги рога, от лявата част на устата – огромни остри зъби, лявата част на лицето е зеленикава с огромно фасетно око (сякаш глава на гигантска богомолка), на гърба се подава израстък с шипове, лявата ръка прилича на страховито крило, вместо пръсти – кука или дълъг рог.

Видът на Грегор Замза във филма Метаморфозата на Франц Кафка (реж. Карлос Атанес)

Анхел Уртадо в своя филм Метаморфозата представя героя изцяло като чудовище: подобно е на огромна гъсеница в пашкул, с хищнически малки зъби, огромни очи с клепачи и маймунска физиономия.

Видът на Грегор Замза във филма Метаморфозата (реж. Анхел Уртадо)

Във филма Превращението на режисьора Валери Фокин героят е човек, получил някакво (неназовано) мозъчно заболяване, вследствие на което започва да се държи като животно. Т.е. обликът на героя остава човешки, единствено поведението му (движения, жестове, издавани звуци) е като на пълзяща твар.

***

От малкото детайли, които научаваме за външността на Грегор след превращението, са неговите размери.

1) Широчината.

След превращението тялото на Грегор е толкова широко, че не може да мине през едното крило на вратата. А когато най-сетне благополучно спря глава пред отвора на вратата, оказа се, че тялото му е прекалено широко и не може да мине свободно. Бащата в сегашното си състояние съвсем не се сещаше например да отвори и другото крило на вратата, за да създаде удобен проход за Грегор. [...] Грегор се пъхна във вратата. Едната страна на тялото му се повдигна, то се просна косо в отвора, единият му хълбок бе съвсем ожулен, по бялата врата останаха грозни петна; скоро той се заклещи тъй здраво, че сам не би могъл повече да помръдне.

2) Дължината.

След превращението Грегор Замза е толкова висок, че изправен на задните си крачка, достига ключалката на вратата. Грегор бавно се запримъква със стола към вратата, там го пусна, хвърли се срещу вратата, задържа се прав на нея – възглавничките на крачката му бяха покрити с лепливо вещество – и за кратко си отдъхна от усилието. Но сетне се зае да превърти с уста ключа в бравата. За жалост май нямаше истински зъби – с какво ли сега да стисне ключа? – но затова пък челюстите му се оказаха все пак много здрави; с тяхна помощ той действително задвижи ключа, без да го е грижа, че несъмнено си причинява вреда, защото от устата му заизлиза някаква кафява течност, плъзне по ключа и закапа на пода. [...] И като си представяше, че всички напрегнато следят напъните му, той с все сили отчаяно захапа ключа. Залази около бравата според успеха на завъртането; сега стоеше прав само с помощта на устата и съобразно с нуждата ту увисваше на ключа, ту после отново го налягаше с цялата тежест на тялото си.

Не знаем точната широчината на вратата, следователно не бихме могли да уточним широчината на тялото на Грегор; ала знаем, че ключалката традиционно се поставя на около метър височина от пода – т.е. изправен на задните си крака Грегор е около метър висок. Владимир Набоков заключава: От описанието добиваме представа за дължината на неговото тяло – около метър. [...] Това е кафяв, тумбест, доста широк бръмбар с размер на куче[30].

В разгледаните филмови версии не виждаме нито веднъж да е спазено авторското описание: в Метаморфозата на Уртадо чудовището е по-високо от бравата и с лекота преминава през отворената врата; в Метаморфозите на г-н Замза на Каролайн Лийф бръмбарът достига нивото на бравата, ала е двойно по-тесен от широчината на вратата; в Метаморфоза на Крис Суонтън е героят с усилие се побира в рамката на вратата както на широчина, така и на височина.

Във филмите Метаморфозата на Франц Кафка (реж. Карлос Атанес) и Превращението (реж. Валери Фокин) Грегор Замза е човек – мъж с нормални размери.

***

Владимир Набоков твърди: В края на краищата няма такава голяма разлика – дали ще се събудиш насекомо или ще се събудиш Наполеон или Джордж Вашингтон (познавах един човек, който се събуди император на Бразилия)[31]. Това превращение все-едно-в-какво визуализира режисьорът Питър Капалди във филма „Това е прекрасен живот“ на Франц Кафка[32]: Грегор Замза е банан с човешко лице, сетне – огромна плюшена играчка с човешко лице, на края – гигантска муха с човешка глава и крака на паяк.

Грегор във филма „Това е прекрасен живот“ на Франц Кафка (реж. Питър Капалди)

***

Нека отново се върна на въпроса: Как е възможно персонаж, чийто облик е загадъчен, странен, непознаваем, описван единствено с абстрактни твърдения, да бъде представен на екран? Посочих три възможни хода:

1) Зрителят изобщо не вижда героя.

2) Героят има съвсем конкретни черти.

3) Героят е представен непряко (например виждаме единствено неговата сянка).

Според мен най-интересен е третият път: външният облик на паразита, на буболечката Грегор Замза да бъде представен на екран индиректно. Аз бих развила игра на сенки, загатнати контури, силуети и отражения. Или както е в приказката на Луис Карол Алиса в страната на чудесата: усмивка има, а Чешърският котарак не се вижда.

Глава от книгата на Лиза Боева

Метод на работа по филмиране на литературно произведение.

Франц Кафка, „Превращението“

------------

[1] На висок среден немски Ungeziefer означава „Нечисто животно, негодно за жертва“ и се противопоставя на старонемското zebra – „жертвено животно“, което обичайно е включвало по-едри животни (птици или рогат добитък). Мария Калоянова, Камелия Спасова, „Негативен анагнорисис: серия от отрицания при Кафка“. Времето на метаморфозата (опити върху Кафка), София, Изток-Запад, 2016, 98.

[2] Разголвайки прийома (нещо, което самият Кафка, разбира се, не прави), бих рискувал със следния свободен превод: „Една сутрин Грегор Замза се събуди след неспокойни сънища и откри, че в леглото си е преобразен в… ах, каква чудовищна гадна гадина!“. И веднага ще трябва да се признае, че това е непозволена хипербола – при Кафка възклицателните трикове, емфази и ефекти и разказването са невъзможни, въпреки всичко повествованието трябва да остане спокойно. Александър Кьосев, „Въдворяване на Ungregor“. Пирон, № 13 (2016).

[3] Кореспонденцията между Кафка и Курт Волф се разпростира в периода 1912-1920. В архива на Йейлския университет (Kurt Wolff Аrchive) се съхраняват 47 писма от Кафка до Волф. Целият архив на Волф (обхваща периода 1907-1938) е публикуван под редакцията на Бернхард Целер през 1966 г. Използваният фрагмент в текста е от дигиталния архив на Йейлския университет (YCGL MSS 3).

[4] Представените в текста фрагменти от романа са в превод на Григор Павлов. Джоузеф Конрад, Сърцето на мрака. София: My Book, 2018.

[5] Андрей Аствацатуров, И не только Сэлинджер. Москва: Редакция Елены Шубиной, 2015, 75.

[6] Предсмъртните думи на Курц са: Ужас! Ужас! Ето как е описана смъртта на героя: Аз не бях трогнат, а хипнотизиран. Сякаш воал падна от очите ми. На това лице от слонова кост видях израз на мрачна гордост, на безмилостна власт, на див ужас – на дълбоко и безнадеждно отчаяние. Дали той не преживява отново целия си живот, всяко свое желание, поражение и изкушение в този върховен миг на себепознание? Извика шепнешком на някакъв образ, на някакво видение – извика два пъти с глас, който не бе по-силен от дъх: „Ужас! Ужас!“

[7] Относно влиянието на философия на Шопенхауер върху Конрад и конкретно върху романа Сърцето на мрака – Norman Stinchcombe, Understanding ourselves: character and self-knowledge in Conrad and Shopenhauer. Дисертационният труд на Стинчкомб е поместен на сайта на университета (The University of Birmingham, Department of Philosophy, 2010).

[8] Dark – германски сериал, 3 сезона (2017-2022), създатели: Баран бо Одар и Янте Фризе.

[9] Сърцето на мрака (Heart of Darkness) е американски пълнометражен игрален филм от 1993 г. Сценарист: Бенедикт Фицджералд, режисьор: Николас Роуг. В ролята на Курц е актьорът Джон Малкович, в ролята на Марлоу – Тим Рот.

[10] Марлон Брандо, Песните на мама, прев. Савина Манолова, Десислава Спасова. София: Колибри, 2006, 432-433.

[11] Пак там, 433.

[12] Става дума за лекционния курс Майстори на европейската проза (Masters of European Fiction), подготвен от Владимир Набоков за студентите от университета Корнел, Ню Йорк. Набоков преподава в Корнел в периода 1948-1959. Лекционният курс е издаден за първи път през 1980 г. в Америка с предговор на Джон Ъпдайк. В Русия лекциите са издадени за първи път през 1998 г. с предговори на Андрей Битов и Джон Ъпдайк.

[13] Владимир Набоков, Лекции по зарубежной литературе. Москва: Независимая газета, 1998, 335.

[14] Радосвет Коларов. „Метаморфозата“ на Франц Кафка: преображения на отчуждението“. Времето на метаморфозата (опити върху Кафка), София: Изток-Запад, 2016, 15.

[15] Владимир Набоков, Лекции по зарубежной литературе. Москва: Независимая газета, 1998, 335.

[16] Пак там, 336.

[17] Günther Anders, “Franz Kafka-pro und contra”, Die neue Rundschau (1947), 139-140.

[18] Фрагментът е цитиран от статията на Стенли Корнголд, „Структурата на „Преображението“, прев. Ангел Игов. Пирон, № 13 (2016).

[19] Превръщайки се в насекомо, Грегор почти напълно се лишава от сън: Нощите и дните Грегор прекарваше почти без сън; Често лежеше там по цели нощи, без да мигне, и с часове само дращеше по кожата.

[20] Двукратно в статията се споменава за метаморфозата на Грегор Замза в гъсеница: Кафка развива докрай тенденцията, която отбелязахме – че пир цялото си страдание той престава да бъде трагичен, поне в този смисъл, в който досега се е разбирало понятието. Гъсеницата не може да бъде трагична […] У Кафка човекът-гъсеница е чисто жертвен, страдателен: стои си в стаята и агонизира. Цветан Стоянов, Културата като общение, том I. София: Български писател, 1988, 316-341.

[21] Истинското име на писателя е Карл Мюлер (1895-1917). Единствената му книга (сборник лирика и кратка проза) е публикувана посмъртно.

[22] Превод – мой. Разказът Обратното превращение на Грегор Замза (Rückverwandlung des Gregor Samsa) не е публикуван на български език.

[23] Валтер Зокел, „Преображението“ на Кафка: бунт и наказание“, прев. Младен Влашки. Пирон, №13, (2016).

[24] Владимир Набоков, Лекции по зарубежной литературе. Москва: Независимая газета, 1998, 332.

[25] Джеръм Дейвид Селинджър, Девет разказа, прев. Тодор Вълчев. София: Дамян Яков, 2009, 9.

[26] Пак там, 26-27.

[27] Според оригиналния текст: 19 глагола и глаголни форми в 6 изречения: being left alone на български е преведено от Тодор Вълков като останала сама.

[28] Андрей Аствацатуров, И не только Сэлинджер. Москва: Редакция Елены Шубиной, 2015, 32.

[29] Джеръм Дейвид Селинджър, Девет разказа, прев. Тодор Вълчев. София: Дамян Яков, 2009, 10.

[30] Владимир Набоков, Лекции по зарубежной литературе. Москва: Независимая газета, 1998, 336.

[31] Пак там, 337.

[32] „Това е прекрасен живот“ на Франц Кафка (Franz Kafka’s It’s a Wonderful Life) e британска късометражна комедия от 1993 г. Сценарист и режисьор – Питър Капалди. Филмът печели Оскар и БАФТА в категорията Най-добър късометражен филм.