ОСКАРИТЕ, РЕКОЛТА 2019-А


от
на г.

ОСКАРИТЕ, РЕКОЛТА 2019-А

Очаквахме тези паразити да са научнофантастични, а те се оказаха реалистични; очаквахме да бъдат лесно надвити, а те завладяха всичко. Не говорим за политика или икономика, а за снощните новини от Холивуд. Вечерта на 9 февруари 2020 г. Американската академия за кинематографични изкуства и науки раздаде за пореден, 92-ри път, годишните си отличия за кино. Оскарите са най-прочутите национални награди, най-обсъжданите и цветните, приемани обикновено като гаранция за качество (каквато често не са), а не като гаранция за известност (каквато успяват да бъдат поне в този период от годината). Големият печеливш – помитащ! – този път излезе „Паразити“, който започна световната си траектория в Кан, и то със "Златна палма": "Оскар" за най-добър филм, "Оскар" за международен филм, "Оскар" за режисурата на Пон Джун-хо и "Оскар" за сценария на Пон Джун-хо и Хан Джин-уон. Тази четворка от най-сладките награди на Академията никога досега не е печелена накуп и беше много, много повече, отколкото изглеждаше възможно за филм, правен в друга среда и език, поставен в конкуренция със старите холивудски лъвове.

Номинациите бяха в 24 категории, като в най-много от тях фигурираха „Жокера“ на Тод Филипс, „Ирландецът“ на Мартин Скорсезе, „1917“ на Сам Мендес и „Имало едно време в... Холивуд“ на Куентин Тарантино. Или, както обобщи един скеч в Saturday Night Live: филми за ядосани бели мъже. Е, стана нещо чудесно и ядосани бели мъже заеха едва втория план, не първия, втория и всички останали, както сме свикнали. „Паразити“ разказва за две южнокорейски семейства, едното баснословно богато, другото баснословно бедно, които постепенно заживяват в симбиоза и с волните си и неволни крайности ни хвърлят в чуденето кои са всъщност паразитите. Сюжетът е сложно, дори на места виртуозно изтъкан, актьорите играят с плам и удоволствие, резултатът е зрелищен и – макар да е излишно разтегнат и несъответно плосък откъм развръзка – наистина е едно от хубавите киноизживявания от миналата година. „Хората трябва да поддържат някакво взаимно уважение – каза Пон Джун-хо в едно интервю за това, което всъщност е възнамерявал да вложи в „Паразити“, – а този филм разглежда ситуация, в която въпросният минимум уважение, който дължим на всяко друго човешко същество, е напълно разрушен или пренебрегнат.” Би било страхотно милионите зрители да запомнят от филма това, а не например екшън финала.

Малко прозаично отклонение относно това, кой решава разпределението на оскарите на теория (на практика решават парите, но тази тема е за отделен двутомник). Американската академия за кинематографични изкуства и науки има над 9000 членове, голяма част от които са от САЩ, но не непременно. Едва през последните 2-3 години броят на поканените творци и специалисти от раси, различни от бялата, и пол, различен от мъжкия, започна да се вдига. Иначе казано: в този свой върхов в историята момент жените, гласуващи за номинациите и наградите, са окей. 25% от общия брой гласуващи, а не-белите членове на Академията са ок. 17-18%. Тенденцията е да се увеличават, но тъй като членството в Академията е пожизнено (освен ако някой не направи нещо абсолютно свинско и не го изключат), не е ясно още колко трябва да чакаме, докато стартът действително стане равен. Защото досега никога не е бил такъв, както може да се види от тази смущаваща инфографика на „Гардиън“: от 1929 г. насам в историята на оскарите е имало 449 номинации за най-добър режисьор, като едва пет от тях са за жени (и само Катрин Бигелоу е печелила в тази категория – през 2010 г. с „Войната е опиат“, поредната порция „ядосани бели мъже“). Нито веднъж филм, правен от жена, не е печелил в категорията „Най-добър филм“. А знаете ли колко жени са номинирани за операторско майсторство за 92-те издания на оскарите? Една. Рейчъл Морисън за Mudbound през 2018-а. Край на прозаичното отклонение.

От 24-те категории с оскарови номинирани, 23 съдържаха по пет предложения и само най-желаната, „Най-добър филм“, беше по-обемна – с девет кандидатури (селектирани сред повече от 350 отговарящи на зададените условия заглавия – да казваме ли изобщо, че някои от отпадналите са много по-състоятелни и арт от класиралите се?). Освен победителя „Паразити“ за най-добър филм се състезаваха споменатите вече любимци на Академията „Жокера“, „Ирландецът“, „1917“ и „Имало едно време в... Холивуд“ плюс „Малки жени“ на Грета Гъруиг, „Брачна история“ на нейния партньор в живота Ноа Баумбах, „Джоджо Заека“ на новозеландеца Тайка Уайтити (и той като „Брачна история“  със Скарлет Йохансон в актьорския състав) и „Пълно ускорение“ на Джеймс Манголд.

„Жокера“ (говорихме за него както когато спечели „Златен лъв“ във Венеция, така и няколко месеца по-късно, когато имахме възможност да обхванем в анализа му и натрупалите се реакции на световната критика) в крайна сметка взе два оскара – за главната роля на Хоакин Финикс и за саундтрака на исландката Хилдюр Гуднадоухтир. Интелигентната, красива музика, впрочем писана повечето преди началото на снимките и повлияла на поведението и настроението на главния герой, лесно би се наложила и в много по-интересен и широк конкурентен кръг. Но Жокера нито е най-майсторското мъжко изпълнение от миналата година, нито най-силното превъплъщение на иначе несравнимия Финикс. Да си спомним за миг „Никога не си бил действително тук“ на гениалната разказвачка Лин Рамзи, който преди две години не се добра дори до някоя утешителна оскарова номинация... Там, пак в ролята на уязвим самотник, който друго си няма освен своята болнава майка, пак беше Финикс, и то великолепен, защото имаше материал, който да тълкува с ума, чувствата и цялата си актьорска вещина (а не поредица от безцелни телесни ексцесии като в „Жокера“).

„Ирландецът“, бледо копие на старите работи на Скорсезе, си тръгна без награди и ако кажем, че ни е мъчно, ще излъжем. Военната история „1917“ получи, както беше ясно и редно да стане, "Оскар" за епичния труд на оператора Роджър Дикинс, заедно с още две статуетки – за визуални ефекти и звукова постпродукция. Най-новата Тарантинова юношеска фантазия, „Имало едно време в... Холивуд“ (обсъждали сме я в два текста – един по-положителен и един по-взрян в ахилесовата му пета), бе предпочетена от Американската академия в два раздела – „сценография“ и „поддържаща мъжка роля“. За същата роля Брад Пит неотдавна получи и награда SAG (на Гилдията на киноактьорите в САЩ) и в речта си тогава сам си се присмя: „О, много ми беше трудно – тип, който се друса, съблича си ризата и не се разбира с жена си“. И ние се смеем с него, докато се питаме: сериозно ли тази куховата роля, в която на Пит е отредено да е повече красив, отколкото професионален, може да се сметне за по-достойна в същата категория от ролята на Том Ханкс в „Чудесен ден в квартала“ на Мариел Хелър?... (На когото му се гледа рискован, разбъркващ душата филм от миналата година за двойка персонажи, впримчени в американската киноиндустрия отпреди десетилетия и в собствените си несъвършенства, по-добре да пробва „Сладко момче“ на Алма Харел по изстрадания сценарий на холивудския грешник Шая Лабъф.)

От седем номинации добре разгърнатата, интересна във всяка своя минута семейна драма „Брачна история“ реализира само една, по-скоро маргинална – "Оскар" за поддържаща женска роля на впечатляващата Лора Дърн, която прави всичко възможно да не вкара в клишето своя персонаж – бракоразводна адвокатка от Лос Анджелис. От пет номинации „Пълно ускорение“, който неочаквано топло и занимателно описва съперничеството между „Ферари“ и „Форд“ в автомобилните състезания от 60-те години на ХХ век, някак предопределено взе два „техничарски“ оскара – за монтаж и за монтаж на звука. От шест номинации по една се оказа успешна и за други два от най-харесваните от Академията филми, „Джоджо Заека“ и „Малки жени“. „Джоджо Заека“, екранизация по „Небето в клетка“ на Кристин Люненс, справедливо оглави категорията „Адаптиран сценарий“ – „превел“ е романа от 2008 г. в комична, по-модерна вариация около щекотливата тема „Холокостът, зърнат от височината на невинно дете“, която през 1998 г. донесе три оскара на „Животът е прекрасен“. „Малки жени“, който също е по книга и също касае душевните процеси у млади хора по време на война, беше отличен само за костюмната си част (дори и ние се видяхме принудени да я отбележим в рецензията си). Което си беше леко обидно, предвид факта че филмът е единственият правен от и посветен на жени, допуснат толкова напред в съревнованието.

Прозаично отклонение номер две: относно някои заблуди. Не е вярно, че окончателният списък с кандидати за оскарите съдържа най-добрите от годината – в идеалния случай сред тях попадат някои от най-добрите... Не е вярно, че през годината няма достатъчно качествени филми на/за/с жени, хора от раси, различна от бялата, начинаещи режисьори или нискобюджетни артпродукции, достойни за най-високо отличие – защо „Последният черен човек в Сан Франсиско“, да речем, или Uncut Gems въобще не бяха отразени от Академията? Защо не видяхме Лупита Нионго сред номинираните в главна роля, при положение че противоборството на двете ѝ героини в „Ние“ е като учебник по актьорство? (Дали действително от не-белите персонажи в американското кино не се очаква да са само „слуги, роби, майки от гетото и бандити“?)... Не е вярно, че ако си от някоя от загърбените групи, изредени по-горе, а филмът ти все пак бъде селектиран, той непременно е най-доброто, създадено от/за тези групи през годината – ами не, „Малки жени“ на Грета Гъруиг не е най-яркото женско постижение през 2019-а. И отсъстващите от номинациите доста банални Booksmart на Оливия Уайлд и Hustlers на Лорийн Скафария, за които някои критици тъгуват, не са. Не откриваме сърцераздирателния германски „Извън системата“ на Нора Фингшайт или изискано объркващия британски „Споменът“ на Джоана Хог в списъка със заглавията, спазили всички изисквания за оскарова надпревара, затова не питаме за тях, но как можа да бъде шкартиран например възхитителният „Портрет на момиче в пламъци“ на Селин Сиама? Край на второто прозаично отклонение.

Преди да минем към останалите наградени, нека се спрем за момент на любимата ни категория „Международен филм“, в която се наложи „Паразити“, и да изредим по-забележителните заглавия в нея – през 2019-а сме писали за много от тях от фестивалите по света и не можем току-така да се разделим с цялото им богатство на теми и талант. Категорията „Международен пълнометражен филм“ (бивша „Чуждоезиков филм“) е отворена за творби от държави, различни от САЩ, снимани преобладаващо на език, различен от английския. Валидните предложения, постъпили в Академията до 1 октомври 2019 г. (премиерата в собствената им страна трябваше да се е състояла не по-рано от 1 октомври 2018 г.), бяха рекордно много – 91 от съответния брой страни. През декември беше одобрен дългият списък с кандидатури, общо 10, а през януари 2020 г. – окончателната подборка от пет заглавия. В януарския къс списък влизаха „Паразити“, разкошният дебют „Клетниците“ на французина Ладж Ли (отразихме го пряко от Кан, където взе наградата на журито, и по-късно от Стокхолм), македонската изненада от „Сънданс” „Медена земя“ на Татяна Котевска и Любомир Стефанов, „Болка и величие“ на Педро Алмодовар и „Тяло Христово“ на поляка Ян Комаса. Петте заглавия от декемврийския списък, изпаднали от януарския, бяха не по-малко стойностни: „Атлантик“ на Мати Диоп (Сенегал), „Върлина“ на Кантемир Балагов (Русия), „Оцветената птица“ на Вацлав Мархоул (Чехия), „Истина и справедливост“ на Танел Тоом (Естония) и „Онези, които останаха“ на Барнабаш Тот (Унгария).

Сред неизвинените ни отсъствия от миналата година – за тези филми нямаме отзиви, но обещаваме да напишем! – са „Джуди“ на Рупърт Гулд (Рене Зелуегър получи „Оскар” за най-добра актриса в главната роля на друга актриса, Джуди Гарланд), „Американска фабрика“ на Джулия Райкърт и Стивън Богнар („Оскар” за най-добра пълнометражна документалистика), „Рокетмен“ на Декстър Флетчър („музикална фантазия“ около живота на Елтън Джон със статуетка за песен) и „Бомба със закъснител“ на Джей Роуч (група жени се надигат срещу задушаващата мачистка атмосфера в телевизионния канал „Фокс Нюз“... и получават „Оскар” за грим и прически). Не сме сигурни дали ще пуснем текст за анимационните „Играта на играчките 4“ (нищо с 4 след заглавието не ни пали, дори след като е получило награда на Академията) и Hair Love (късометражката може да се гледа онлайн, но е твърде елементарна, за да я препоръчаме – ако темата с трудноовладяемите африкански коси ви е присърце, гмурнете се в документалния Good Hair). Ето тези два нови лауреата на „Оскар” обаче сме си оставили за десерт и може би тепърва ще обсъждаме: 20-минутния игрален „Прозорецът на съседите“ на Маршал Къри (има го в мрежата) и 40-минутния документален „Да се научиш да караш скейтборд във военна зона (ако си момиче)“ на Керъл Дайсингър.

През 2020 г. чакайте преките ни включвания от „София филм фест”, „Берлинале”, Кан, Анси, Карлови Вари, Сараево, Вроцлав, Венеция, Сан Себастиан и други фестивали. Междувременно който поиска, може да си припомни обзорите на Българското кинообщество от 90-ото (февруари 2018) и 91-вото (февруари 2019) раздаване на оскарите, както и рецензиите ни от минали фестове.