„Вещици“, „пророчества“, „магия“, „власт“, „низост“, „кръв“, „халюцинации“, „шум и ярост“ - ако трябва да опишете „Макбет“ на Шекспир в тагове и ключови фрази - вероятно ще са някои от описаните, придружени и с възрастово ограничение от поне 12+.

Пиесата има незаобиколими паметни моменти като ефектните сцени с трите вещици, сомнамбулските кошмари на лейди Макбет, големия монолог „Туй наше утре“ на Макбет. Оттам насетне всеки, който интерпретира пиесата, трябва да вземе решение точно колко Шекспир да налее в разтвора. Дали да се запази архаизираният текст от времето на Барда, с каква интонация и мелодия да се поднесе и дали новата интерпретация да се съобразява с дългата традиция на класическите постановки, или да върви в посока новаторство.

„Исках да се отдалеча колкото се може от реализма в посока театрално представяне. Опитах се да обеля обвивката и да редуцирам нещата до театралната им есенция, но все пак да е кино“, казва Джоел Коен, който за първи път не работи в тандем с брат си (Итън се оттеглил да си почива и не е проявил интерес към проекта). Съпродуцент на филма е Франсис Макдорманд, която изпълнява и ролята на лейди Макбет, след като я е играла на театрална сцена (възможно е оттам да е дошъл интересът на Джоел към класиката, но това вече са спекулации. Важното е, както самият той казва, че всичко отново е останало в семейството).

„Няма нищо определено в този филм, не можеш да кажеш къде е ситуиран. Създадохме свят, който не знаеш откъде наблюдаваш, отгоре или отдолу, и няма как да знаеш дали е ден, или нощ“ – обяснява и операторът Бруно Делбонел.

Получил се е ефектен черно-бял или по-скоро сиво-бял филм, чиято визия кореспондира с редица европейски класики. Атмосферата е на кошмарно съновидение, наблюдавано отстранено отвън, отгоре, отстрани. Фигурите и лицата изплуват от мъглата и се стапят в нея, снимани от различни коси и наклонени ъгли. В тази пределно условна театрална атмосфера черните актьори не стоят екзотично. Епохата и контекстът са изчистени, текстът е съкратен вещо, няма място за интермедии, забавяне, орнамент. Темпото е устремно и атлетично. Оттам най-вероятно идва и проблемът, защото на Дензъл Уошингтън като Макбет и Франсис Макдорманд като кроящата зловещи заговори лейди Макбет не им остава много, освен равноделно да маркират репликите. Макбетът на Уошингтън е уморен, по блусарски симпатичен и напомня повече Морган Фриймън, нежели обладан от лудост и параноя кръволок, за когото не е съвсем ясно дали се лута из мъглите на бойното поле и клаустрофобичните интериори като от платно на Де Кирико, или из лабиринтите на собственото си възпалено съзнание.

Бунтарски настроените макбетолози твърдят, че част от странността на пиесата идва оттам, че единствените силни, ярки, добри реплики в нея са тези на Макбет и лейди Макбет, като изключение прави диалогът между лейди Макдъф и сина ѝ. Вероятно и Джоел Коен е на това мнение, защото текстът е редуциран основно до тях, само че тази концентрация на силни реплики и ярки монолози обезсилва значението им и води до невъзможност за градация, акцент или драматизъм. Не е точно припрян начинът на произнасяне на репликите, но като че не оставя място за акустика в озвучаването и в крайна сметка открояване на смисъла.

Усещането е като за съкратено издание, чиято цел е да предаде „какво става“, без да задълбава в „как става“. Не е ясно и дали се предполага зрителят да е наясно предварително с текста, или го вижда за първи път.

Във финалния дуел Макбет и Макдъф се бият в тесен каменен коридор на стражевата кула. Улеят е тесен и висок и затруднява движенията им, снимани отгоре. Сцената е някак обобщаваща за целия филм, в който текст, герои, мотиви, действия и актьорско присъствие са стегнати в строгия корсет на декора, делящ кадрите в остър контраст на светлина и сянка. Героите са като функции на средата, топчета, пуснати във флипер и задвижени от наложеното бързо темпо, а не от собствена логика.

Споменатите макбетолози от години спорят за лудостта на Макбет и смятат, че всеки актьор, влизащ в образа, трябва да реши дали Макбет е луд от самото начало, или вследствие на пророчествата на вещиците и безмилостното ръчкане на жена си се превръща в параноичния тиран, който потъва все по-дълбоко в безумието на властта, давейки всичко наоколо в кръв и губейки човешки образ и така до паметния монолог „Тоз живот е само една нещастна, движеща се сянка, актьор бездарен, който се явява, измъчва се и изпъчва своя час на сцената и след това изчезва. История, разказана от луд, със много шум и бяс, в който няма ни капка смисъл...“, с който застъргва в екзистенциализма.

В играта на Дензъл Уошингтън не личи движение, нито вътрешна борба, нито обезчовечаване, той е просто един уморен войник, който сякаш поема поредната си бойна задача, а и с тия топли, добри очи до края остава някак земен и симпатичен.

Франсис Макдорманд също изглежда притисната от безмилостния бруталистки интериор. Тя излъчва повече властност, каквато очакваме от една лейди Макбет, но и тя е по-скоро угрижена и тъжна съпруга, отколкото женище, обсебено от амбиции и бяс. Вероятно лейди Макбет няма да е сред ярко запомнящите се роли в богатото ѝ портфолио. Няма и особена химия във взаимодействието на двамата актьори, но и място за химия няма в тази сгъстена киноверсия на „Трагедията на Макбет“.

Изборът на двамата актьори е интересен от гледна точка на възрастта им. Шекспир никъде не указва на колко години са Макбетови. Някои версии като тази на Джъстин Кързел от 2015 г. набляга и подчертава възможността двойката да произведе наследник. Там действията на очебиещо красивите и фертилни Майкъл Фасбендер и Марион Котияр бяха мотивирани от загубата на дете и им даваха пласт разбираемост и човешкост, който да контрастира с безчовечния ужас на деянията им.

Коеновата версия внушава, че възрастта не е застраховка срещу болестния ламтеж за власт, че той може да покълне и прояде човек дори в заника на живота му, че в борбата за трона има място за старите кучета – да се заиграем с друго заглавие от режисьорската му филмография. Това е любопитно решение и то донякъде обяснява уморената игра на Уошингтън и Макдорманд, но ни кара да се запитаме защо точно „Макбет“, понеже един „Крал Лир“ дава повече възможност да се развие темата за властта и възрастта. Защо още един „Макбет“ е въпрос пред всяка следваща продукция и тук отговорът не е съвсем ясен.

Версиите на Кързел и Коен са противоположни в почти всичко - едната е пищна и вярна на историческия детайл, другата обрана, съблечена до кокал и безвременна, едната двойка е млада и красива, другата възрастна и уморена, и двете продукции са въздействащи и визуално изпипани и същевременно отегчителни и уморителни за гледане, нищо че става въпрос за най-късата Шекспирова пиеса. Ако с нещо се запомни Коеновата версия на Макбет, вероятно ще е с изпълнението на Катрин Хънтър като едната от трите или и трите вещици наведнъж - истински зловещо и потрисащо, а и може би един от случаите, в които актьорът е наравно с пиротехниката и двете се допълват, а въздействащите ъгли на камерата не отнемат от екранното присъствие на човека.

Решението странните сестри да се играят от една актриса, чийто образ се разтроява във водна повърхност, а може би и във възпаленото съзнание на Макбет, е сполучливо. Също и превръщането ѝ в птиците, които се вият във високото и наблюдават героите. Във финалните кадри може би няма да пресилим, съзирайки птиците на Хичкок и знак, че това може да е финалът на Макбетовата трагедия, но не и на битката за власт, която ще има да се възпроизвежда отпреди Шекспир до наши дни.

Преносът от театър в кино във версията на Джоел Коен е успешен, но като че ли на мястото на „Макбет“ можеше да е всяка друга пиеса, някак не личи какво точно го е накарало да екранизира точно този театрален текст, а не друг.

Вероятно това е най-отстраненият, хладен и уморен „Макбет“ в последно време, но не е добре, че хладината и умората обхващат и зрителя.