Анимационният филм, както подсказва заглавието, е свързан с известния герой от книжките на писателя Рене Госини и художника Жан-Жак Семпе: разказана е историята на измислянето и създаването на този любим на поколения деца (и възрастни) персонаж – Малкия Никола.
Режисьорите на филма Амандин Фрьодон и Бенжамен Масубр решават тук паралелно три интересни задачи: от една страна, разказват биографиите на Госини и Семпе, от друга, представят забавни епизоди от лудориите на Малкия Никола, от трета - обрисуват сложното военно и следвоенно време (Париж в края на 40-те и 50-те години на миналия век). Но има и друго, а то за мен е най-интересното в този филм: авторите ни разкриват тайнството на творческия процес – как се заражда идея, как се развива персонаж, как се образува история, как се моделира цял приказен свят… Малкия Никола. Какво чакаме, за да бъдем щастливи – това е филм, който можем да възприемем като помагало: как децата (че и възрастните) могат да създадат разказ с картинки.
Героят на Госини и Семпе оживява – той се превръща не само в любим другар на милиони деца по целия свят, но и във важен спътник за своите автори. Те разговарят с него, споделят му своите мечти и тревоги, възприемат го като реално същество (е, може би не човешко същество, но такова едно малко ходещо чудо, което е и наивно, и жалостиво, и палаво, и любопитно). Каква привилегия! Да имаш другар, когото сам да измислиш – такъв, който винаги ще остане за теб верен, интересен, забавен. Подобен чудат приятел си измисля Дребосъчето – Карлсон не е баш предан и всеотдаен, но за Дребосъчето е най-интригуващият, непредсказуем и весел приятел. Такъв приятел иска за себе си Дребосъчето – такъв си измисля. Тази формула за щастие виждаме и във филма на Фрьодон и Масубр: създателите на Малкия Никола измислят не просто удачен комиксов герой, те си съчиняват приятел.
А ето хода на събитията: между 1956 и 1958 г. в белгийското списание Le Moustiquе е публикуван комикс, нарисуван от Семпе и написан от Госини; няколко години по-късно Госини развива историята за Малкия Никола в поредица от книжки, илюстрирани от Семпе. Неочаквано за авторите техният герой става така популярен, че се превръща в световна сензация: книгите са преведени на десетки езици, появяват се филмови адаптации и сериали по комикса. Навярно най-интригуващото в историите за Никола е разказът от първо лице - разказва самият Никола. Смехът (и у деца, и у възрастни) се появява поради несъвпадението между онова, което Никола казва и разбира, и онова, което казват и разбират възрастните. От друга страна, през неразбиращия наивен поглед на Никола виждаме като на рентген слабостите на възрастните. Най-забавно е, когато възрастните се мислят за особено възрастни (т.е. умни, знаещи, можещи, всичко разбиращи), а всъщност са водени за носа от децата.
Във филма Малкият Никола. Какво чакаме, за да бъдем щастливи повествованието ненадейно променя своя плавен ход: разбираме, че е имало дълъг период от време, когато Госини и Семпе не са общували. Във финалния епизод виждаме приятелите на вечеря: оказва се, че Госини е придобил огромна слава (защо Семпе не е така известен – не е ясно).
Зад кадър остава реалната история: Госини е успешен автор не само на историите за Малкия Никола, но и комиксите за Астерикс (илюстрирани от Алберт Удерзо). Появяват се книги, филми (анимационни и игрални), електронни игри и сериали за Астерикс, през 1989 г. е създаден едноименният увеселителен парк (на около 35 км северно от Париж). До смъртта си през 1977 г., паралелно с Астерикс, Госини работи и над историите за Щастливия Люк (илюстрациите са дело на Морис де Бевере) – каубоя от Дивия запад, който може да стреля по-бързо от сянката си.
Всяка дейност, с която се захване Госини, всеки персонаж и история, които развие, се превръщат в бестселъри. Неговата биография е така наситена, че е трудно да си представи човек, че Госини успява да създаде толкова много за толкова кратко време: той умира едва 51-годишен от сърдечен удар.
Творческият път на Семпе също е изключително наситен и ярък: той е автор на над 100 главни корици на списание New Yorker. Крайно интересна е и съвместната му работа с немския писател Патрик Зюскинд. Вече прославил се със своя роман Парфюмът. Историята на един убиец (1985 г.) и кафкианската история Гълъбът (1987 г.), Зюскинд разказва (биографичната) История на г-н Зомер: повествованието (напомнящо приказките на Братя Грим) ни разказва за детството, прекарано в малко немско селце в годините след Втората световна война. Текстът (публикуван в Цюрих през 1991 г.) е богато илюстриран от Семпе: според оригиналното издание творбите на Семпе заемат около 1/3 от книгата.
Но във филма Малкият Никола. Какво чакаме, за да бъдем щастливи историите на Госини и Семпе извън създаването на Малкия Никола са само загатнати (виждаме списание New Yorker в рамка на стената в дома на анимационния Семпе, споменава се огромната слава на Госини и т.н.). От биографията на Семпе е вмъкнат следният факт: на млади години илюстраторът е мечтаел да бъде джаз музикант. Представена е сцена в кабаре – Рей Вентура заедно със своя бенд изпълнява шлагера Qu'est-ce qu'on attend pour être heureux?
Ето първия куплет от песента (в моя нестроен превод):
Какво чакаме, за да бъдем щастливи?
Какво чакаме, за да празнуваме?
Пътят е пред нас,
небето е синьо,
в пианото са песните,
в очите ти е надеждата,
Усмивките – във всяка трапчинка,
радостта ни търси,
така прекрасно е.
Какво чакаме, за да бъдем щастливи?
Филмът Малкият Никола. Какво чакаме, за да бъдем щастливи получава наградата Кристал за най-добър филм на Международния фестивал в Анеси и номинация Златна камера на кинофестивала в Кан. Подходящ е за деца от 11-годишна възраст.
