„Памет“ е като да се събудиш с амнезия в къща в джунглата. Навън се чува проливният дъжд, а в съседните стаи – радио, което сменя станциите и от което долитат откъслеци от мелодии и изречения на различни езици. Някои разбираш, други – не, но знаеш, че всичко до последната капка дъжд има значение и част от него е твое. Предстои ти бъдещето, но ти предстои и миналото. Усещането е на дълбок мир и удовлетворение.

На фестивал режисьорите обикновено викат с филмите си: „Виж ме, виж ме как карам без ръце!“, и някои действително успяват, други падат и се пребиват, трети пускат крака и се „закотвят“, докато отвличат вниманието ти с хитри движения с ръцете. В същото време Апичатпон Верасетакул бавно прелита някъде встрани под формата на синкава холограма – носи се през въздуха и те поглежда само веднъж, без нищо да каже. А ти се чувстваш избран. В основния конкурс на привършващото издание на Кан (6–17 юли 2021) новият му филм стои самичък в ниша, която без усилие отваря пред очите ни. За някои тя е излишна и непонятна. Мога да ги разбера – такова кино зависи много от настроението и изпадне ли човек веднъж от атмосферата на екрана, трудно се връща вътре. Но за мен то е истинският фестивален разкош.

Защо Тилда Суинтън и защо Колумбия – не става ясно, но не е и нужно. Джесика, героинята на Тилда, живее в Меделин и предприема пътешествие извън града, а ситуирането на събитията във времето и пространството е минимално – болница, университет, библиотека, музей, паметник на Коперник и няколко улични сцени (две момчета танцуват с наслада; чакащ на светофара мъж чува изпукване откъм автобус и инстинктивно се хвърля на земята, а после хуква, все едно около него се стреля). „Другите“ в малката ѝ социална конфигурация са сестра ѝ, една антроположка, един музикант (групата му се казва „Дълбини на самозаблудата“), един непознат в селвата. И музикантът, и непознатият се казват Ерна̀н. Едва от финалните надписи схващаме, че те са един и същи персонаж, при това на име Ернан Бедоя (показно разстрелян колумбийски активист). Пак от тях научаваме името на Евер Астудильо – художника, чиято картина Джесика тайничко снима в музея.

Да кажем, че „Памет“ е за отношенията на Джесика с един звук, който чуваме заедно с нея още в първия кадър (за разлика от всички останали, за които той е недоловим). Тя го описва така: като огромна бетонна топка, която пада в метален съд сред морска вода; като тътен откъм ядрото на земята. Кръгъл шум, който я следва. Нещо необратимо е станало (може би починалият Пауло, споменаван на няколко пъти, е бил неин партньор; може би историите, които душата ѝ прихваща по пътя си, са истории за насилие и тъга) и сега тя ходи в следата на въпросното нещо, в килватера му от знаци и несъответствия, сред хора, които живеят в различна от нейната действителност. Джесика страда от безсъние. Макар че „страда“ е твърде силна дума за това разказване, в което извън периодичния „кръгъл“ шум няма нищо рязко, гръмко, грубо, мъчително. Каквото е имало да става, вече е станало, а между станалото и времето на разказа е минало точно толкова, че даденостите да улегнат. Движим се в емоционалния им отзвук, вече кротък, вече ведър. В паметта, безсънна като Джесика.

В една сцена Джесика седи с приятелка на пейка и ѝ казва: „Мисля, че съм луда“. „И аз – отвръща другата жена. – Не е най-лошото, което човек може да бъде.“ Джесика току-що е осъзнала, че част от всичко, което ѝ се случва, вероятно е само в главата ѝ. Но кое е халюцинация и кое – реалност, не може да (се) разбере. Казва на приятелката си кратко стихотворение, което е намислила предната вечер: за „въздуха, който се задъхва“. Приятелката поглежда скептично, ефектът е меко комичен, леко отстранен.

Изборът главната героиня да е чужденка не е произволен. На пресконференцията Суинтън каза: „Искахме да е външна за мястото, свободна от личен опит там, от предразсъдъци и навици, да ходи по неотъпкан сняг... Нещо, към което винаги се стремим в изкуството – да ходим по неотъпкан сняг“. А режисьорът допълни относно своята непринадлежност към Колумбия: „Не можех да не сравнявам с моята страна, където страданието и щастието се раждат в сходни ситуации. В същото време аз не съм политически автор, мисля, и като чужденец бях в състояние само да предам чувствата, не и да обяснявам“. И наистина. „Памет“ не представлява, не прокарва идеология, не декларира, не строи, не събаря, а отваря и наостря финото възприятие.

Заглавието е на испански, Memoria – дума, която означава и „памет“, и „спомен“. Верасетакул е направил неконвенционален филм за сетивата и онова, което помнят те, в който звукът е от огромно значение, а с него – и тишината (към края има няколко страхотни минути на експеримент именно с чутото и нечутото). Просторен филм, в който имаш възможност наблюдаваш сам и да включиш собствените си асоциативни механизми. В прохладни цветове; с интериори и екстериори, където камерата не те заставя да приемаш гледната ѝ точка и естетиката ѝ. Със замрели хора насред бъкаща от движение природни сцени – вода, листа, буболечки, птици. С кратки изблици на хубава музика, която да слушаш, както героинята, през случайно отворена врата. И разбира се – с един ярък елемент на чисто верасетакулско бягство от реалността (като в „Чичо Бунми“, който взе Златната палма през 2010 г.). Истинско изживяване.

На 17 юли 2021 г. „Памет“ получи Наградата на журито (с председател Спайк Лий) на 74-тото издание на фестивала в Кан (споделена с филма на Надав Лапид „Коляното на Ахeд“).