1.

Ще си изкривя душата, ако кажа, че „Мамник“ е добре направен сериал. Сценарият е пълен с недомислици, персонажите твърде често правят неща само за да се движи напред сюжетът, диалогът преразказва действието, а нелепи монтажни и операторски грешки периодично разрушават и малкото напрежение, което историята успява да изгради. Актьорската игра на места е толкова преувеличено драматична, че вместо ужас произвежда комичност, колкото по-неволна, толкова по-голяма. Направо е трудно да се повярва, че почти същият творчески екип някога е заснел първия сезон на „Под прикритие“ – може би най-убедителния опит на българската телевизия през последните десетилетия да създаде собствен жанров свят. Но художествената слабост на един сериал не го прави непременно безинтересен. Понякога е точно обратното. Добре направеното произведение е подчинено на силна авторска воля: то знае какво иска да каже, подбира символите си, чисти противоречията, дисциплинира материала. Лошото произведение е по-пропускливо. През пукнатините му може да проникне нещо, което никой от създателите не е възнамерявал съзнателно да вложи. Исторически травми, полови клишета, цялата морална интуиция на епохата – образците, чрез които една култура си представя света, преди да е започнала да мисли за него. В този смисъл „Мамник“ може да бъде по-интересен като попкултурен артефакт, отколкото като кинопроизведение. Някои от най-силните мотиви в историята изглеждат така, сякаш са попаднали в нея не съзнателно, а като естествени решения. Онова, което ни се предлага наготово, което ни изглежда натурално и априори, то разкрива най-добре матриците на общественото ни въображение.

2.

„Мамник“ бе сполетян и от необикновено лош медиен късмет. Само няколко седмици след премиерата му, докато сериалът още не беше преполовил, избухна аферата „Петрохан“. Един измислен сериал изведнъж трябваше да се конкурира за общественото внимание с истинска история, която беше едновременно по-зловеща и по-заплетена. Приликите бяха достатъчно много, за да изглеждат почти неловко. И в двата случая действието е изнесено далеч от София, в затворения свят на западната периферия, недалеч от сръбската граница. Вракола е измислено трънско село; „Петрохан“ се развива малко пò на север, в Западна Стара планина. И в двете истории изолацията е важна: извън града, сред планини, гори и малки населени места съществува друг свят със собствени правила. Самото престъпление обаче не беше най-смущаващото в „Петрохан“, както и гигантската анимирана птица не беше най-страшното в „Мамник“. Зловещото преминаваше по линия на отношенията възрастни-деца. Българската публика е привикнала към криминални истории. Много по-трудни за преработване се оказаха разказите на родителите, които доброволно са поверявали децата си на Ивайло Калушев и неговата секта. Школата около него открито е предлагала себе си като алтернатива на счупената и неработеща образователна система; родителите не искаха да оттеглят доверието си от човека, на когото са оставяли децата си. Държавата, училището и обикновеният градски живот, с техните пороци, бяха посочени от мнозина като истинските виновници за трагедията. Най-крайната форма на това преобръщане се видя в интервюто на София Андреева. Тя сама разказа, че е завела сина си при Калушев като дете и че когато години по-късно той ѝ казал, че е бил сексуално насилен, не му повярвала. След смъртта на хората от групата тя нарече собствения си син техен „морален убиец“. Реакцията към интервюто беше толкова силна именно защото в него имаше нещо по-смущаващо дори от сектантска преданост. Видяхме майка, която застава между детето си и обвинения от него възрастен мъж – и застава на страната на възрастния. Тук реалната история започна странно да се приближава до измислената. В центъра и на „Мамник“, и на „Петрохан“ се оказа оборването на една от първичните презумпции на обществото: че възрастният пази детето, а майката е безусловно убежище за него. Затова „Петрохан“ засенчи „Мамник“, не само защото реалността е по-потентна от художествената измислица, а защото той сякаш предложи на обществото същия кошмар в по-чиста форма: онзи, който обещава да изведе детето от един опасен и повреден свят, може сам да се окаже опасността; онзи, на когото е поверено да го пази, може да му посегне; дори майката, от която очакваме безусловно да му съчувства, може да се отрече от рожбата си.

3.

Тук е нужно малко отклонение за онзи, който не е гледал сериала. „Мамник“ започва като криминална мистерия. В измисленото трънско село Вракола хора започват да умират по необясним начин, други се събуждат с белези, подобни на следи от птичи крак, а някои изчезват. Над селото тегне проклятие. Мамникът – огромна демонична птица, която говори с гласа на близък човек – „мами“ жертвите си да тръгнат сами към своята гибел, търсейки обич и сигурност. Чудовището е някак си свързано с Лазар – странен млад мъж, появил се в гората край Вракола, който се оказва мъртвец, завърнал се на света, за да довърши нещо. С възстановяването на неговите спомени сериалът връща историята сто години назад, в 1919 г., непосредствено след Ньойския договор. Лазар живее с баща си, братята си, мащехата си Величка и малката си сестра Талчето. Величка е вещица, белязана от насилието на собствения си баща и от нещастния си брак. Към мъжете и доведените си синове тя изпитва открита неприязън; цялата ѝ нежност е съсредоточена върху единствената ѝ дъщеря Талчето, която особено трябва бъде опазена от мъжката власт. Величка съветва момичето никога да не оставя мъж да решава съдбата му. Когато испанският грип стига до Вракола, Лазар решава на своя глава да спаси сестра си, като я изпрати при доверен човек в близкото село Врабча, което е все още извън огнището на заразата. Величка е против: тя е убедена, че само при нея детето е в безопасност. Лазар обаче смята, че детето не е достатъчно здраво, за да преживее болестта, и действа на своя глава. Поначало изглежда, че е постъпил правилно. Тогава обаче влиза в сила новата граница след Ньой и за една нощ Вракола и Врабча се оказват от различните ѝ страни. Лазар и семейството му остават в България, Талчето – в Сърбия. Лазар не се примирява. Става граничар и се свързва с нелегалната организация „ВЗРО-Въртоп“, която обещава да помогне момичето да бъде върнато. В действителност организацията протака връщането ѝ, защото разделеното семейство е полезно за каузата и за събирането на средства. Когато най-сетне се стига до опит Талчето да премине границата, избухва престрелка. Лазар е смъртно ранен и вижда как сестра му пада простреляна. Умопомрачена от желание за мъст, Величка убива тримата си малки синове – собствените си деца – и ги принася в жертва в ритуал, чрез който създава Мамника. Лазар умира, Величка го погребва и го проклина душата му да не намери покой, докато Талчето не се върне при нея.

4.

Почти пълното отсъствие на хорър жанра от българската литература и кино вече е забелязвано и коментирано от немалко хора. Ако има подходяща основа за български ужас, тя може да се търси в семейството, както е доловил и Васил Попов, авторът на романа „Мамник”. Колкото и да харесвам Светослав Минков, който има сполучливи опити в хорър фантастиката, най-кошмарната история, която съм чел като дете, беше поемата „Бойко“ на Пенчо Славейков, а по-късно – филмът „Козият рог“ на Методи Андонов. В интимния свят на българина надничат малки и големи ужаси, за които може би още не сме готови да говорим. Ние понякога ги зачекваме, но го правим я през битово-социална, я през политико-идеологическа призма. Не ядем ужаса си суров. „Мамник“ е тръгнал във вярна посока, но и той не е могъл да си спести сантименталността (става ли дума за семейство, българите сме комично сантиментални) още преди телевизионната адаптация да направи историята откровено блудкава. И все пак напипани са основите на онова, което може да стане истински български ужас.

5.

Историята на „Мамник” ни връща сто години назад с нарочния замисъл да направи паралел между ковид и епидемията на испанския грип (1918 – 1920). Но тук много по-важна от грипа е току-що приключилата Първа световна война. България е от губещата страна на световен конфликт, в който се е включила, за да обедини всички населени с българи земи в една държава. Във войната са мобилизирани 850 000 мъже, или приблизително 90% от мъжкото население между 19 и 60 години, което означава, че България е имала най-интензивната военна мобилизация в Европа. Това е последният път, когато българите ще се втурнат във война, за която са убедени не само че е справедлива, но и че могат да я спечелят със собствени сили. Днес идеята, че българите държат в ръце собствената си съдба, може да бъде артикулирана само във вид на правна фикция: „суверенитет“, но по-скоро в смисъл на „международно признание“, отколкото на „независимост“. Всяка прекомерна амбиция и всеки ненужен риск се гледат с лошо око. И понеже непреработените травми са отлична субстанция за ужаса, може би трябва да поговорим за последиците от войната. И не просто войната като морална общочовешка катастрофа, а загубената война като психологическа катастрофа. Обществените измерения на загубата не са директно засегнати в „Мамник“, но са илюстрирани в съдбата на семейството, което го прави инцидентно по-добър коментар върху Първата световна война, отколкото би се получил, ако войната беше темата на филма. Авторското намерение, изглежда, е било по-различно; Величка ненавижда мъжете още преди да изгуби Талчето, защото баща ѝ я е малтретирал, съпругът ѝ също я е разочаровал по някакъв начин (което не ни се обяснява, но тя плюе на гроба му) и тя е вече предварително убедена, че мъжете са неспособни да се грижат за друг освен за себе си. Това вписва филма в друг актуален дискурс за половото насилие, към който обаче няма нищо ново и интересно да добави. В защита на свръхинтерпретацията мисля, че е по-плодотворно да свържем разочарованието ѝ по-пряко с войната. В обещанията на мъжете за закрила Величка вижда само претенцията им за власт: мъжът иска да решава вместо жената, уверява я, че знае какво прави, а когато се провали, тя остава сама да понесе последствията. Да си представим, че българската жена се е чувствала така през 1918 г., не е трудно; по-рисковано е да допуснем, че тя в определен смисъл продължава да се чувства по този начин. Когато слушам майките от Петрохан, бранещи със зъби и нокти децата си от посегателството на училището и държавата – дотам, че остават слепи за другите чудовища, които дебнат извън осветения периметър на държавното образование, колкото и разкапано да е то, – си мисля, че недоверието във всичко, представляващо „мъжкото начало“ в нашия народ, се е разраснало до степен на параноя. Държавността е все пак мъжко начало дори когато повечето учители и чиновници са жени. И по-нататък: какво, ако тази параноя е тиха, но отчетлива нота в психологическия фон на обществото ни много отдавна, без въобще да има връзка с влиянието на феминизма или някаква нюейдж културна мода? Какво, ако по-лабилните хора в обществото (говоря за привлечените от секти, не за жените) просто я долавят и изпитват по-силно от другите?

6.

В сериала „Мамник“ главната героиня Божана, която е граничен полицай, работи с двама колеги мъже, които трябва да убеди в съществуването на чудовището. Единият е Митко, който ѝ вярва, но не защото я разбира, а само понеже е влюбен в нея и склонен да ѝ се връзва по принцип; той е смотан, несръчен и ненадежден и се нуждае от нейната помощ повече, отколкото тя от неговата. Другият е Камен, който притежава решителност и ловкост, но е въплъщение на мъжествеността, ограничена до непосредствено осезаемото. Колкото по-настойчиво Божана се опитва да му покаже истината, толкова по-упорито той отказва да я приеме, сякаш само за да се заяжда и да я неглижира (спойлер: оказва се, че и той е влюбен в нея), но и защото мъжката му ограниченост му пречи да съзре свръхестественото, даже да го удари по главата. Затова романтичният интерес на Божана може да бъде само мъж от историческото минало (което е популярен чиклит троп, така съм чувал), възкръсналият Лазар, без дрехи и без спомени. Това, което постепенно си спомня Лазар, е първородният грях на българския мъж – че някога е взел решение и е действал на своя глава, но не е успял. Мащехата му Величка учи дъщеря си никога да не оставя мъж да решава съдбата ѝ. Когато Лазар изпраща Талчето отвъд границата, без да се съобрази с волята на майка ѝ, той е потвърдил всичко, от което тя се страхува. А когато опитът му да върне момичето завършва със смъртоносна престрелка, Величка вече има неопровержимо доказателство за правотата си. Лазар е обещал да опази сестра си и се е провалил. За Величка провалът е равнозначен на предателство. Тя не може да приеме, че човек може да вземе правилното решение и въпреки това да претърпи катастрофа, защото животът е непредвидим и не всичко е под наш контрол. Щом си поискал правото да решаваш, бил си длъжен да успееш. В отговор на всичко това тя убива трите си момчета и проклина всички мъже в селото.

7.

Тук семейната трагедия започва да прилича на националната. България влиза във войните 1912 – 1918 г., за да присъедини Македония, а излиза от тях без Северна Добружда и Западните покрайнини. Проектът за обединение на България е бил проявление едновременно на мъжкото и женското начало: от една страна, волята за действие, рискът на войната, от друга, майчинският стремеж да събереш всички свои деца у дома и да възстановиш интимното цяло на разпокъсаната нация. Войната е била средство за реализирането на този стремеж, а стремежът е давал смисъл на войната. След поражението обаче двете начала се разделят и всяко продължава да съществува в патологична форма. Мъжкото отказва да приеме поражението, женското отказва да прости провала. Едното продължава да вярва, че чрез реванш може да се поправи историята; другото започва да гледа на действието като на грях. Резултатът е нещо като национален развод, при който двамата родители извличат противоположни поуки от загубата на детето си. Първата реакция на провала е насочена навън, това е реваншизмът на междувоенния период; по-дълбоката утайка обаче е насочена навътре - провалихме се, защото ние сме такива – по-добре изобщо да не опитваме. Нихилизмът вече се е настанил в сърцата на елита в края на 30-те години и зад бодрата реторика за ревизирането на Ньой и „Царя Обединител“ дебне парализиращият ужас от ново поражение, който предопределя и политиката на безкрайно лавиране и отлагане. След 1944 г. окончателно се налага наративът за „националната катастрофа“ и отхвърлянето на националното обединение като шовинистична експанзия. Любопитно е, в контекста на разрива между „мъжко и женско начало“, как след Девети септември училищният предмет „отечествознание“ се сменя на „родинознание“ – не само промяна от мъжки на женски род, но и съвсем нова концепция, вгледана навътре. Мобилизира се една странна патриотична автоагресия, която е започнала още с преврата на звенарите и забраняването на ВМРО през 1934 г., за да кулминира в македонизацията на „Пиринския край“ от 1946 г. до края на 50-те – твърде подобна на извършеното в сериала от Величка убийство на трите ѝ останали деца в пристъп на умопомрачение след загубата на дъщеря ѝ. Неумишлено, ала многозначително съвпадение е самият кастинг на Екатерина Лазаревска, която е от Скопие, в ролята на Божана.

8.

Реваншисткото начало в „Мамник” е представено от „Въртоп“ (вътрешна революционна организация в Западните покрайнини, по модела на ВМРО), която обещава да върне загубените земи и да поправи несправедливостите на Ньой. Предвоенният революционен романтизъм става мрачен и фанатичен; следвоенният реваншизъм – трагично упорство на волята. Общонародното дело е заместено с фракционни борби и атентати, които постепенно сриват престижа на идеята за национално обединение. Борбата започва да иска принасянето на все повече и по-скъпи жертви с все по-несигурен резултат. Лазар разбира колко е трудно братството от двете страни на границата, когато неговият приятел от Въртоп започва да го изнудва за пари, за да му върне Талчето. Мислиш, че само твоето семейство страда ли? По-късно, някъде през 90-те, бащата на Божана участва в заговор на група мъже, които се опитват да направят капан на Мамника и да взривят мината върху него, за което е напразно жертван животът на няколко миньори. Травмата от загубата е всъщност главната тема в сериала; всеки персонаж носи незараснала рана от някаква лична загуба, която е бил безпомощен да предотврати и която е формирала характера му. Божана е изгубила баща си, Лазар и Величка са загубили Талчето, Камен е изоставен от родителите си, които са емигрирали в чужбина. Всеки отговаря на травмата различно, едни я потискат, други се фанатизират и стават злодеи. Скритата (мета)тема, която обхваща всички загуби, без съмнение е националната загуба във войната, която се явява къде метафора, къде непосредствена причина за семейната загуба.

9.

Величка олицетворява противоположната реакция: тя вече не вярва на обещанията, не допуска никой да действа от нейно име (спомнете си Станислав Стратиев: Заявявам, че не искам повече да съм Венета. Мене все ме обичат най-много, но все после нещо) и е убедена, че всеки опит да се промени действителността е проява на мъжка глупост, която само ще причини ново страдание. Ако за реваншиста поражението означава, че трябва да се опита отново, за нея то доказва, че изобщо не е трябвало да се опитва. Няма нито примирение, нито прошка – и двата отговора забиват клин във всяко потенциално зарастване на раната. Величка превръща майчината си любов в негативен абсолют, пред който всички останали човешки отношения губят смисъл, а светът трябва да бъде прокълнат. За да отмъсти за едното си дете, тя убива другите си деца и ги принася в жертва на отмъщението. Майката, която е искала да предпази детето си от всяка опасност, става по-опасна за собствените си деца от всичко, от което се е страхувала. Без всякаква етимологична връзка – има даже и любопитна паронимия на „мамник“ с „мама“, която обръща както рода на думата, така и конотацията: чудовището е опаката страна на майчината любов, тъмната страна на същия архетип, която наричат в психоанализата „поглъщащата майка“. Чудовището мами жертвите си точно като се представя за убежище. Ако има въобще някакъв урок от тази история, той е, че бягането от страховете ни в обятията на сладки обещания за покой може да ни вкара в ноктите на нещо по-опасно.

10.

Може би най-голямото достойнство на „Мамник“ е, че въпреки всичките си недостатъци е български сериал за български страхове. Той не успява да ги осмисли докрай, още по-малко да предложи изход от тях, но поне ги изважда на повърхността. И това не е малко. Българската литература и кино твърде често са се занимавали с националните ни травми като политически и социални проблеми, които трябва да бъдат обяснени, осъдени или оправдани, вместо като кошмари, които продължаваме да сънуваме. Може би имаме нужда и от истории, които не се опитват да ни поучават или утешават, а просто ни позволяват да погледнем своите собствени чудовища в очите. Затова не пропускам български филми и сериали, разбира се, когато са на български теми; защото те носят добавена стойност лично за мен, която никоя холивудска продукция не може да ми даде. Дори когато не са особено убедителни, те ни дават възможност да разпознаем и да обсъдим себе си. Холивуд може да ни предложи несравнимо по-убедителни чудовища, но те не са под нашите легла.