„Нещото, което най мразя на света, е реториката“, казва италианският режисьор, дошъл в Сан Себастиан да представи най-новия си и автобиографичен филм, „Божията ръка“. В „Табакалера“ сме (бивша цигарена фабрика, върната към живот като културен център), денят е 22 септември, малко след седем часа̀ и Паоло Сорентино (Неапол, 1970) – симпатична усмивка, буйна коса и тежки пръстени – отговаря с готовност, взема на подбив себе си и сериозността на някои въпроси и приключва всяко свое включване с едно мъничко „м“, като произнесена точка. На питане, което се опитва да откъсне професионалния живот от личния, казва, че не разбира: „Да работиш, е да живееш“. На друго, което иска от него да постави срок за начало на творческото пробуждане, цитира по спомен Фланъри О'Конър, според която след деветгодишна възраст вече било късно за първа изява. По-долу следват част от мислите, спомените и принципите му, изречени по време на майсторския клас в Сан Себастиан.

„Докато правех „Великата красота“, познавах Рим слабо, така че подходих като турист.“

„Не намирам, че трябва да правиш филми вече подготвен, по-скоро обратното – хубаво е да тръгнеш да ги правиш, за да се подготвиш по дадена тема.“

„Антонио Капуано е много специфичен режисьор, както ще се уверите в „Божията ръка“ (друг е въпросът, че той, като се види, сигурно ще каже, че не е така, но то е част от играта). Той винаги е работил в пределите на Неапол и както много неаполитанци е убеден, че Неапол е центърът на света, извън който нищо няма значение. Именно Капуано ме научи от самото начало на нещо, което днес изглежда анахронично – колко е важен конфликтът. Той разглежда конфликта като ресурс, не като проблем. Ако седнем около масата и си разкажем колко се разбираме и обичаме, все едно нищо не е станало...“

„Капуано ме научи да пиша сценариите си малко по-високопарно, по-романово, с повече метафори, така че да замайвам продуцентите.“

„Федерико Фелини – да, влиянието му беше основополагащо. Той избираше много добре историите, с които се захващаше. Може би затова се правят сравнения между нас – защото аз също гледам да избирам истории със сходна яркост. С хиляда нюанса той отново и отново разказваше единственото, което според мен може да се разказва: онова постоянно чувство на човека, че губи почва под краката си.“

„Най-добре ми се получават филмите, които тръгват от някоя простичка идея. Все едно колко усилие ще е нужно да се разгърнат после, главното е ядрото да е семпло.“

„Докато пиша, не мисля много за визуалната част, съсредоточавам се в изясняването на образите. Ужасяват ме въпросите на актьорите, така че предпочитам те да се информират за персонажите през сценария, не през моите обяснения.“

„Обикновено съм много конкретен в инструкциите си към актьорите. Импровизации се случват рядко. Но ето, Карло Бучиросо например („Звездата“, „Великата красота“) прави великолепни импровизации – те ме затрудняваха, но бяха толкова по-хубави от заложеното в сценария, че се наложи да ги оставя.“

„Работата на режисьора не е да наставлява актьорите как да играят (те това би трябвало вече да го умеят, да идват научени), а да управлява ритъма на филма.“

„Има много талантливи актьори, които обаче – мистерия, за която нямам обяснение – не притежават силата да влязат в главна роля.“

„Тони Сервило – големи приятели сме и той за мен винаги е бил братска, бащинска даже фигура (неслучайно в „Божията ръка“ играе бащата). С него през цялото време търсим ироничен подход към света, в иронията най си приличаме. И двамата сме неуморни работници, както казва той. А сме и (не в живота, а в работата!) дръзки. Предприемали сме заедно неща, с които е можело да се изложим, да станем смешни, да си изпатим.“

„Марадона за мен и много други неаполитанци, особено от моето поколение, както установих през годините, има полубожествени черти. Например: Марадона не пристигна в Неапол, а един ден се появи на стадиона – изникна от една дупка, тъмна като Витлеемската пещера, дребничък като дете, а публиката го посрещна с осанна... После продължи да се явява на различни места из града, който искаше да опознае, в мънички фиатчета, с цел да не се набива на очи... Да не говорим, че цялата му биография е на човек, който умира многократно и възкръсва – беше малко нещо мъченик.“

„Марадона ме смая. Андреоти също. За първи път видях Андреоти в планината. Беше с жена си на един малък селски битак и това ме удиви. Отраснал съм в семейство, в което постоянно се разправяха невероятни случки (как, да речем, някой е видял муначиело – в неаполитанския фолклор „малкият монах“, споменат и в „Божията ръка“, е доброжелателно духче в расо, бел. ред.). Правя филми, за да продължа да се смайвам.“

„За подбора на музиката са ми известни два подхода: тя да е или за контраст, или за утвърждаване на емоциите в определена сцена.“

„Киното е единственото място в живота, където през лъжа можеш да кажеш истината. Когато Фелини идва на сцената на неореалистите, за които истината е като евангелието, и казва: аз пък всичко ще си измислям, критиката го съсипва. Но в киното има място и за едното, и за другото, и за истината, и за лъжата – за да се стигне до истината. Това обаче, което е задължително, е искреността на намеренията. Ако публиката се изнудва емоционално и се използват долнопробни трикове, лоша работа. Но ако се прилагат трикове от висока проба, киното става Фелиниево.“

„Ти си собствената си публика и трябва да правиш неща, които сам да харесваш. Ако една идея се връща година или двайсет в главата ти, ако е трайна, значи трябва да я разгърнеш. Ако не се задържа, няма смисъл...“

През 2010 г. излезе първият роман на Сорентино „Всички са прави“ – монолог на един възрастен певец на неаполитански шлагери в близки отношения с мафията. Цялата първа глава е опис на нещата, които главният герой не може да търпи, като финалът ѝ е толкова сгъстен, че звучи като картечен откос:

„Не понасям носталгията, нормалността, лошотията, хиперактивността, булимията, любезността, меланхолията, тъгата, интелигентността и глупостта, напереността, примирението, срама, арогантността, симпатията, двуличието, непукизма, злоупотребата с власт, некадърността, атлетичността, добросърдечието, религиозността, показността, любопитството и безразличието, театралността, реалността, вината, минимализма, умереността и изхвърлянето, неопределеността, фалша, отговорността, лекомислието, възбудата, мъдростта, решимостта, самодоволството, безотговорността, коректността, хладината, сериозността и несериозността, натруфеността, неволята, човешката мизерия, състраданието, черногледството, предвидимостта, неосъзнатостта, подмолността, бързината, тъмнината, немарливостта, мудността, среднячеството, скоростта, неизбежността, показността, ентусиазма, мърлящината, добродетелността, дилетантщината, професионализма, активизма, автомобилизма, автономията, зависимостта, елегантността и щастието.

Не понасям нищо и никого.

Включително самия себе си. Особено самия себе си.

Само едно понасям.

Нюанса.“

Затова и моят въпрос към Сорентино беше: а вие какво не понасяте?

„Почти всичко, изредено в книгата. Макар че съм я писал преди десет години, когато бях по-необуздан – с възрастта започнах да понасям малко повече. Така или иначе, онзи списък завършва с изречение, което бих повторил: „Понасям само нюанса“. Днес бих добавил, че нюансът е от първостепенна важност – в нещата, хората, мненията. Решенията без нюанси са смърт на цивилизацията и на човечността.“

Фотографии: Пабло Гомес за Международния филмов фестивал в Сан Себастиан. Кадър: Филипо Скоти в ролята на младия Сорентино в „Божията ръка“.