Додеяло ви е от така наречените „драми за израстването“, където недооформени невръстни личности се сблъскват с реалността, за да отидат доброволно да учат в по-хубав, по-скъп и по-престижен и малко досадно взискателен колеж? Гледайте „Белфаст“ на Кенет Брана, така саботирате всичко, което до момента е саботирало вас.

Някой от изявените дейци в киното, педагог и преподавател, беше забранил на студентите си да правят филми за обитатели на старчески домове, както и за деца. Било най-лесно и спекулативно. Това ми се налага да си спомням вече няколко пъти в ограничения си времево живот. Първо си мислех - какво толкова лошо и манипулативно има, за изкуството не би трябвало да има канони, забрани, ограничения. После приемах – има канони, ограничения и граници, които всеки обаче сам си избира, като делегира това право и на другите.

И ето, дойде отново злокобно време, когато старческата невнятност и детската наивност май метафорират и сублимират най-добре объркаността, сложността и прокобността на деня, в който бесува или боксува междинното поколение. Там само изкуството може да вложи смисъл, да улови без излишна дребнавост ценностите, когато те наистина имат цена, плащана от всеки.

На такива мисли навява „Белфаст“ на изявения актьор, театрал и режисьор Кенет Брана, прибягнал до съкровена, лична изповед в един от малкото на брой филми по свой сценарий (жалко, че не са повече). Седемте оскара, за които е номиниран „Белфаст“, са му по мярка заради любовта, която делегира към семейството и страната си. Както и заради дяволската сложност на света, за която винаги съществува опасност да забравим. Филмът на забележителния с камуфлажната си кариера творец излиза като поличба в объркани времена, за да ни напомни за един не по-малко сложен период от историята. Прави го с майсторска смесица на смешното с печалното и важното с набързо отлитащото.

Израстването в сюжета не е само на малкия, деветгодишен Бъди (нескритото детско алтер его на режисьора), а обхваща три поколения в едно бедно работническо семейство в Белфаст. Годината е 1969-а и е проследена ужасяващата квартална война в мизерно предградие на града, отзвук на пламналата Северна Ирландия. То е като рефрен от отминали, пък и бъдещи събития, където е трудно да разбереш кой крив и прав, кой е започнал пръв и как хора, говорещи на един език в двайсети век, могат да се нападат заради религия или политически възгледи. Но както се оказва, има неща, за които трябва да се биеш. И от които трябва да бягаш.

Киноразказът започва миролюбиво с панорамен поглед към цветния и така китен днешен Белфаст. Камерата вихрогонно прелита над сгради, пристанища, складове… Кой знае защо, се мъдри за по-дълго в кадър някакъв надпис „Титаник“ с огромни букви (не, не е реклама на друг филм, просто непрежалимият лайнер е строен именно тук). И някак изведнъж сме въдворени в някаква черно-бяла идилия от тесни махленски улички и сгради, годни сякаш за декор на мюзикъл от 30-те. Не крия, че до един момент „Белфаст“ не ни печели на своя страна, а повече ни озадачава като стар семеен албум с чужди снимки.

Но Брана не се свени и смущава да ни въвежда откровено театрално в пасторалния урбанистичен неуют на това място. Постепенно, с откъслечни, подхвърлени реплики от статисти, приятелски подкачания, иронични подмятания и подвиквания, средата оживява и се одушевява като в оперета. Сякаш някой е натиснал копчето на стар прожекционен апарат и започва прожекцията на любим позабравен филм (в „Белфаст“ ходенето на кино е част от семейното щастие). Бутафорното заглъхва и отмира от раз, когато нахлуват хора с маски, започва бой между някакви минувачи, после пристигат дегизирани като за междусъюзническа война британски войници. Кръв, пот, сълзи и смях тепърва ще се леят над тези улици до края на киноисторията, разказана като най-хубавия и важен спомен от живота на героите. Кървави схватки се редуват с улични празненства и мародерства по магазините, както и семейни крамоли, любов, бедност и безизходица. Оказва се, че човек може да запази достойнството, гордостта, честта си и дори любовта в най-злощастни времена.

Кенет Брана е така сдържан, точен и умерен, като някакъв умел корепетитор не изпада в дребнави подробности и публицистични отклонения и обзори, а трупа, гради, съчетава. Всичко е есенция, смисъл, вещина и емоция.

Не знам как, но режисьорът успява да съчетае удивително смешните сцени на диалози-диспути между малкия Бъди и дядо му, караниците на „авторитарната“ му майка и бащата, който я обича до полуда. Семейните борби са придружени от постоянния натиск, на който е подложено цялото семейство. То трябва да се бие или да си плаща на някоя страна от биещите се, никой няма да ги остави да се обичат и да си живеят задружно. Време разделно е дошло, насилието върху индивида е огромно. С ведра ирония, без капка сантимент, ставаме свидетели на привързаността между дядото и бабата (вечната Джуди Денч), макар че целият свят около тях иска да ги накара да се скарат, изплашат, избягат, съучастват. Някаква злонамерена провокация вкарва всички членове на семейството, дори голямото братче на Бъди, в спирала на омраза, злодеяния и големи беди.

И въпреки това се сипе смях на парцали, ирландски зноен хумор и непукизъм към политическите беди, откъдето и да са дошли. Малкият Бъди е влюбен и прави проект с любимата си да отидат на Луната. Защо ще ходите на Луната, пита дядото лукаво, момчетата, дето бяха там, не успяха ли да се върнат? Дядото намеква, че всичко вече е само спасителна мисия, нищо друго, а Бъди се залива от смях.

Не е ново за Брана, че актьорите му са изрядни, а тук той ги благославя с изключителни роли. Майката на Бъди, както дядо му, бабата и лелята, са брилянтни попълнения, а дори епизодиците се проявяват като в кастинг за главна роля. Женските образи във филма са бисери начело със сприхавата, справедлива, красива и умна майка на Бъди. Пък и леля му, колкото и да е кратка вихрената ѝ поява, иронизираща заземяващо всичко ирландско. Бащата е някак по-епизодичен образ. Той е на работа някъде надалеч, както навремето е бил и дядото, също уловен в ужасяващия капан на времето и историята из тия земи. Сякаш отново няма изход, всичко се повтаря, разум липсва. И наново, както е в най-хубавите откъслеци истинско изкуство, печалните и ужасни обстоятелства свалят маските и оголват същността до кости. Добрите хора стават още по-благородни, обичливи и човечни, а лошите – обратното. Един от местните активисти бандити обвинява бащата на Бъди, че се мисли за по-добър от другите, а не е. „Ти пък знаеш, че не си по-добър“, отговаря му таткото.

В тази деликатна, болезнена, щедра и златоносна филмова материя старото поколение в семейството се пази от оценки и съвети. С нежна сдържаност, такт и изстрадана мъдрост. Явно е преживяло същото преди години. Тийнейджърът в родата, баткото на Бъди, мълчи затормозено, подложен също на унизителен натиск, а малкият Бъди провокативно ръси наивните си само на пръв поглед въпроси. И вече горд първенец по математика заради любимото момиче, ще научи от дядо си, че няма задача с един-единствен верен отговор.

Последният надпис на филма посвещава цялото артистично усилие на невероятния екип от актьори и творци „на тези, които са останали в Белфаст, тези, които са заминали, и тези, които са били изгубени завинаги“. На всички, с една дума. Ала все пак главните му герои са онези, които взимат решения, а не страна. „Ако ирландците не напускаха родината си, по света нямаше да има пъбове“, твърди нахаканата, горда и безцеремонна леля на малкия Бъди.

„Белфаст“ разбърква неочаквано рязко чувства и изградени и закърнели мисловни нагласи. Аз лично не съм се надявал за войната и междуособиците да е останало още какво да се каже, и то така внятно. Този добре прицелен филм няма да ни даде готови отговори за съвременни, злободневни събития, колкото ще ни постави още по-сакрални и съществени въпроси. А такива филми обикновено или са забранявани, или награждавани.

Най-голямата мечта на малкия Бъди в „Белфаст“ е на сутринта да се събуди велик футболист. Е, между нас казано, с „Белфаст“ Кенет Брана най-после истински се събужда. Има време за растеж, време за шикалкавене, време за забавления и време за същественото.