Чела съм две книги на Харуки Мураками: едната ме увлече, другата – никак. Лесно мога да повярвам, ако някой ми каже, че останалото му творчество е чудесно или напротив, ужасно е скучно. Но не изпитвам нужда да го чета повече. Гледала съм три филма на Рюсуке Хамагучи: два ми бяха приятни, третият безкрайно ме отегчи. Лесно мога да повярвам на ентусиазма на завладените от „Случайност и въображение“ (голямата награда на журито в Берлин тази година) или „И насън, и наяве“ (известен още като „Асако 1 и 2“). Но нямам понятие с какво „Драйв май кар“ („Дорайбу май ка“ в японската интерпретация на песента на „Бийтълс“) заслужи наградата за сценарий в Кан и отличието на международната федерация на критиците ФИПРЕССИ.
Филмът преформулира (в три действия) разказ от сборника „Мъже без жени“ на Мураками, в който мъж поверява шофирането на любимата си кола, старичък „Сааб 900“, на грозновато мълчаливо момиче, и то по парадоксален начин запълва отсъствието на починалата му съпруга – красива и измамна. Главният герой се нарича Кафуку, което подозрително звучи като Кафка (никоя литературна препратка не е невъзможна тук), и е режисьор и актьор, специализиран в Чехов... Филмът започва със съзерцателна сцена на мъж и жена в леглото: тя (Ото) му разказва история. Гола е, защото желанието ѝ да съчинява се отприщва главно след оргазъм. Когато приключи, заспива, а на сутринта не помни какво е говорила и моли мъжа си (Кафуку) да ѝ го преразкаже – от посторгазмените истории прави телевизионни сюжети...
Например: момиче харесва момче и започва да го следи. Прониква в дома му в негово отсъствие, оглежда вещите му, мастурбира на леглото му, оставя в чекмеджето малък спомен от своето „гостуване“ – неизползван тампон. Друг пример: Ото е сънувала мъжа си като минога, която обаче не е впита в друга риба, а в камък и се полюшва на дъното... Кафуку явно обожава тази жена, защото бездарността на историите, които чува от нея, не го отблъсква, както не го отблъсква и откритието, че тя му изневерява с млад актьор. И дори нещо все пак да се случва в душата му, специфичният му стил на игра не позволява то да бъде изразено. След неочакваната смърт на Ото му остава едно свидетелство за любовта им – касетка, на която тя чете целия „Вуйчо Ваньо“ минус репликите на самия вуйчо: тях Кафуку произнася в оставените за целта пролуки...
Две години по-късно Кафуку е поканен да режисира театрален проект в Хирошима: „Вуйчо Ваньо“ в многоезичен състав от различни азиатски държави (има и глухоняма актриса – единственото действащо лице, което ми беше интересно). Сред кандидатствалите актьори е и бившият любовник на жена му. Кафуку го взема за ролята на вуйчо Ваньо, която не подхожда на младока нито като темперамент, нито като възраст, но коварно го поставя в контекст, в който доскоро се е изявявал самият Кафуку. В Хирошима на нашия режисьор му се налага да наеме човек да го кара из града – колата си е все така саабът, но волана поема малословна жена. Всичко това отваря врата след врата, но не води наникъде, и е разтеглено до три ча̀са, като една четвърт от тях са излишни цитати от „Вуйчо Ваньо“, а втора четвърт – всевъзможни други излишности.
В сравнение с разказа на Мураками в сценария има промени, някои от които са невинни (в оригинала колата е жълта, не червена; съпругата е актриса, не сценаристка, и пр.), а други – доста проблемни. Мураками започва от наемането на шофьорката (по причина и за срок, които я обвързват много по-тясно с нейния работодател), а съпругата оживява само за кратко в разказите на Кафуку; цялото действие е съсредоточено в колата; разговорите на возения и возещата са много повече и по-подробни; Кафуку съжалява, че не е повдигнал пред съпругата си въпроса за изневерите ѝ („Само чрез знаенето човек може да добие сила“); взаимодействието с любовника ѝ е с много по-голяма тежест и завършва иначе. Репетициите в Хирошима и тоновете „Вуйчо Ваньо“ са пришити в сценария. Сънят с миногата е от „Шехерезада“, друг разказ от същата сбирка (откъдето е и преследвачката с тампона), но във филма е обелен от детайли и стои като позьорски напън за поезия.
С две думи: Мураками е разбираем. Претенциозен, сантиментален и старомоден по своя си начин (рейбани, марлборо, малцово уиски, струнни квартети от Бетовен, европейски и американски класици, фатални влюбвания – „Имаш усещането, че си в ръцете на нелепа сила...“), ненужно обстоятелствен на места, но със свой си чар и продуктивна структура. При него има повод за размисъл над партньорството, актьорството, близостта. И евентуално причина за затрогване. В прочита на Хамагучи от напечатаното на хартията е заимствана някаква атмосфера, да, но са затрити много от причинно-следствените връзки и повествованието се е получило разредено до нелогичност, на места произволно.
„Драйв май кар“ беше фаворит на голяма част от критиката, което ме навежда на мисълта, че в него все пак има материал за изследване и извори на наслада, скрити за мен. Колегите от световната преса го обсипаха с похвали. „Филм за връзката между споделяне, съзидание и сексуалност“ („Гардиън“), „Хамагучи достига нови висоти на изтънченост и сетивно богатство“ („Варайъти“), „подтиква ни да намерим собствената си утеха в тишината отвъд думите“ („Индиуайър“), „осъществява по най-успешния и разтърсващ начин естетическата амбиция от самото начало на кариерата си: да провежда думите между героите като червена нишка в лабиринт, в опит да се доближи възможно най-близо до истината“ („Льо Монд“), „разкрива ни персонажите в мига, когато те се разкриват пред самите себе си и схващат смисъла на своето минало“ („Манифесто“), „Рюсуке Хамагучи и съавторът му Такамаса Ое наистина са свършили блестяща драматургична работа. В техните ръце лаконичният разказ на Мураками се е превърнал в едновременно епичен и интимен портрет на съвременната японска печал...“ (Lenta.ru). И така нататък. Не споделям нито един от тези възторзи дори далечно.
В бийтълсовата Drive my car, „Карай колата ми“, момче пита момиче каква иска да стане. Звезда, отговаря тя и му предлага да ѝ бъде шофьор. Той охотно се съгласява, а тя казва: „Виж сега, трябва да ти призная нещо. Кола още нямам, но ето, поне вече си имам шофьор, което е добро начало“. Ако някой ви каже, че в японския „Драйв май кар“ има повече или по-оригинално съдържание, отколкото в тази закачлива песничка от 60-те, помислете си добре жертват ли ви се три часа, за да се убедите, че не е вярно.