Литовското кино се очерта като малкото чудо в авторския европейски контекст за 2024 година – „Токсично“ и „Сестри“ спечелиха най-важните награди в Локарно и продължават фестивалните си успехи, а „Хрониките на южняка“ бе отличен като най-добрия филм в Балтийското състезание на Международния фестивал в Талин „Черни нощи“. Междувременно латвийската анимация „Поток“ обра куп награди, включително на Европейската филмова академия, „Сезар“, „Златен глобус“ и „Оскар“ (първият за балтийски филм въобще), докато два естонски филма влязоха в челната десетка на местния боксофис за миналата година – хитовата комедия “Пришълецът 2, или Завръщането на Валдис в 17 глави”, която в иронично-пародиен стил се занимава с въпроса какво е да си естонец и е третият най-гледан филм в Естония за 2024-та, и романтичната историческа драма “Живот и любов” на девето място, за който ще стане дума в настоящия текст. 

В този смисъл балтийското кино – макар че според героиня от по-стария успешен и вече с култов статут естонски филм „Есенен бал“ (2007, реж. Вейко Юнпуу, Най-добър филм в състезанието „Хоризонти“ във Венеция) „няма балтийско самосъзнание“ и „балтийското не съществува като понятие“ –  е добър пример за възможен успех на малки кинематографии, било то в полето на артхауса или (фестивалния) мейнстрийм, в международен или локален контекст. Тема, която в България ни вълнува особено и ако си струва да се сравняваме с някого въобще, балтийските кинематографии са адекватен аршин поради сходния мащаб на индустрията им и споделеното турбулентно близко минало, в което филмовата продукция трябваше да се нагоди към пазарните условия след краха на стопроцентовото държавно финансиране при социализма. 

Освен споменатия “Хрониките на южняка” в Балтийското състезание на последното издание на Фестивала „Черни нощи“ в Талин се откроиха пет заглавия, които стигат до публиката през различни жанрове и изразни средства. Всички те ловко избягват шаблоните и комерсиалните капани, в които често падат „малките“ кинематографии, и успяват да ангажират вниманието с автентичност, издържан вкус и оригинални сюжети дори в рамките на жанрови формули, разказвайки съвремието, без да забравят, че киното освен забавление е и социален скенер. А когато социалното е акцент, естетиката и експериментът също са изведени на преден план, за да не остане само досадата от сухите изводи.

Вкусно (реж. Егле Вертелите, Литва/Естония)

Най-„лекият“ и ориентиран към широка публика от петте филма може да мине за кулинарна, но всъщност е и романтична, и автоиронична, и симпатично лузърска комедия на нравите, чийто най-силен коз е, че въпреки жанровата формула се оказва непредвидима. Героините са две отрудени несретници – отчаяната самотна майка Она, чиито кандидати се измъкват през тоалетната още на първа среща, и шантавата ѝ приятелка Сауле, която все няма късмет с квартирите и редовно окупира дивана на Она. Двете работят в окаяна и миризлива на вид работническа столова – предполагаем остатък от социализма, – където въпреки скептичния шеф и мизерната обстановка, подхождат към менюто с въображение. След много кандърми Сауле навива Она да участват в кулинарно телевизионно шоу, на кастинга за което представят столовата за бутиков ресторант, но в крайна сметка са избрани заради мелодраматичния си потенциал, който ще се разгърне на екран и както са подушили продуцентите, ще вдигне рейтинга на шоуто. Сюжетът обаче не разчита само на ситуационен хумор, а вмъква иронични намигвания спрямо местните комплекси – чрез образа на „френския“ ухажор на Она например, който е взет за жури в конкурса заради „елитния“ си произход, но всъщност е литовец с безупречен френски. В този персонаж, както и в подчертаното с фин сарказъм провинциално главозамайване от лустросани изяви, се оглежда ниското самочувствие на източноевропейците, които 35 години след края на Студената война продължаваме да се усещаме малоценни спрямо „лъскавия“ Запад, а подражанието закономерно води към провал. „Горчивият“ и ознаменуващ провала хепиенд обаче, в който Она и Сауле, слезли обратно на земята, се завръщат в столовата с нови сили и идеи, вадят „Вкусно“ от капана на подражанието и го превръщат в остроумна сатира, която приканва зрителите към здравословна авторефлексия.

Живот и любов (реж. Хелен Такин, Естония)

„Любовта е за глупци и деца“, гласи бележката за филма от куратора на Балтийското състезание Едвинас Пукшта, а „Живот и любов“, който на пръв поглед обещава да е красива, протяжна и евентуално сладникава костюмна мелодрама, всъщност заковава вниманието с проникновен анализ на тази сентенция. 

Сценарият е адаптация на едноименния роман от 1934 г. на естонския писател Антон Тамсааре, чието действие се развива в предсъветска Естония в разгара на Голямата депресия. В тези смутни времена само наивни души като главната героиня Ирма, дошла от село в града, за да си вади хляба в печатница и да ходи на кино, прехласната от чудото на кинематографа, вярват в истинската любов. След скандал с похотлив началник самотният и магнетичен по-възрастен собственик на печатницата Рудолф ѝ предлага работа като прислужница в дома му, уж за да я измъкне от индустриалното меле, но очевидно с намерението да я вкара в леглото си. Там, където повечето романтични филми свършват, е завръзката на този – след сватбата, когато страстта им е изправена пред неравната битка с ежедневието. Както пише изследовател на Тамсааре, „от неговата перспектива любовта не само че не съвпада с брака, но също така не може да бъде вкарана в социалните конвенции като цяло. Истинската любов е нещо толкова всеобхватно и ирационално, че е трудно силата ѝ да бъде адаптирана към правилата и договорите на ежедневния живот. Любовта няма социална измеримост“.

Този философски дискурс е и лайтмотивът на „Живот и любов“, но във филмовата версия, логично, младата режисьорка Хелен Такин интерпретира темата през женската гледна точка на Ирма, от което жестокият разказ за голямата любов, която винаги е нещастна, а близостта на смъртта е реципрочна на силата ѝ, придобива необичайна мекота, но и еманципирана зрялост. Комплексният разговор за женската позиция в една връзка, който този филм начева, от една страна, обогатява глобалния феминистки наратив, който покрай движението МеТоо придоби активистка едноизмерност. От друга, осъвременява заложеното в романа и превръща „Живот и любов“ в стилен и модерен въпреки епохата, зареден с еротичен заряд актуален дебат върху нерешимите мъжко-женски взаимоотношения. Вероятно именно тази му универсалност и навременност го превръща в зрителски хит.

Моите партньори (реж. Ева Кубар, Естония)

С по-малко финес и повече буквалност този документален филм подължава темата за сложните мъжко-женски взаимоотношения през близки наблюдения на режисьорката Ева Кубар върху три днешни двойки и техните експерименти с „отворените“ връзки и т.нар. полиамория. 

Макар концепцията за свободна любов в съвременния западен свят да добива официална и широка популярност още с хипи революцията през 60-те на миналия век, за много хора тя остава табу и явно доскоро е била такава за участниците в „Моите партньори“. В изповедите си и взаимодействията със съпрузи и любовници на екран всички те приличат на деца, които се хихикат свенливо в шепата си, докато посягат към забраненото, а явно за да могат да го приемат и облекат в думи, им е необходима терминологичната рамка на тези „нетрадиционни сексуални практики“, които в близкото минало се наричаха просто „изневери“. Търсейки нови партньори, без да прекратяват настоящите си връзки, половината от замесените (по-скоро жените) се допитват до ментори, психолози, шамани, експерти по медитация и прочее шарлатани, които правят пари на гърба на хорската неувереност и уж помагат на доверениците си да рационализират на цивилизован език полигамията си. През това време пренебрегнатите половинки или мрънкат откровено пред камерата (по-скоро мъжете), или упорито се опитват да поддържат статут на разбиращи и приемащи, докато ситуацията не излезе извън контрол и не се разпадне от само себе си. 

Подходът на Кубар към конфигурациите в трите двойки избягва анализ, вероятно за да не изпадне неволно в осъдителна позиция, но това, което неизменно лъсва насред раздели, събирания и пак раздели, гарнирани с объркани словоизлияния, е, че никой от активните полигамни партньори не е в състояние и не желае да поеме отговорност за изневерите си. Формалният полиаморен дискурс се използва за оправдание на инфантилно поведение, което в крайна сметка натоварва емоционално наранените пасивни участници, поставени в очевидно неизгодна позиция дори само защото да си признаят, че предпочитат моногамията, е равно на поражение, етикетиращо ги като „консервативни“. И нищо от тези модерни цивилизационни нрави, почиващи на стари като света практики не променя факта, че „толерантната“ идея за отворените връзки най-често опитва да прикрие егоизъм, страх от раздяла, отслабнала емоционална връзка или накратко, липса на любов.

Анна LOL (реж. Иварс Тонтегоде, Латвия)

Ако повечето възрастни са объркани и разпилени в емоциите си като в „Моите партньори“, ексцесиите, до които стига подрастващата героиня в „Анна LOL“, която спокойно може да им е дъщеря, се оказват съвсем закономерни. 

Разбита от раздялата на родителите си, която на практика я оставя без дом, 18-годишната легално пълнолетна, но все още неспособна да се грижи за себе си Анна краде от магазини, спи, където намери, и се опитва да потуши перманентната си тревога с бурен нощен живот, изпълнен с алкохол, наркотици, безразборен секс, сеанси със съмнителни лечители и гадатели. И макар филмът да е игрален, преживяванията ѝ са екранен пренос на ексхибиционистично-откровенитe описания от личните дневници на сценаристката Мария София Тренсе, които са съвсем реални и разголват до кръв наранената ѝ от семейни неразбории душа. Така разказан, сюжетът напомня много други за изгубени в модерната безпътица тийнейджъри, но това, което го прави специален, е постигнатият органичен синхрон между невротичните лутания на героинята и филмовият език, чиито изобразителен стил и монтажен ритъм наподобяват сърфиране в социалните мрежи. Сниман с телефон или олекотени камери, сякаш следвайки моментен импулс, през френетична инстаграмова визия и агресивен електронен саундтрак, „Анна LOL“ създава атмосфера на безпокойство и умело поддържа аудиовизуална среда, в която няма време да си поемем дъх, защото сетивата ни са обстрелвани с постоянни стимули. И на моменти не става ясно дали прескачането от едно видение на друго е следствие от наркотични халюцинации, или претоварен от фрагментираната виртуална среда мозък. Нарочен или неволен, паралелът между дрога и токсичната медийна среда е съвсем навременен и вероятно доближава филма максимално до визуалния калейдоскоп, който минава пред очите и сетивата на днешните подрастващи, изложени безконтролно на външни импулси.

Лъвица (реж. Лийна Тришкина-Ванхатало, Естония/ Латвия/ Германия)

Още един разказ за отчаяно и безпътно младежко бунтарство, от който на всеки родител на тийнейджър му настръхват косите, но тук катастрофата е предизвикана от експулсираща свръхпротекция, предизвикала отхвърляща реакция и запратила детето в отровна среда, която безпрепятствено го абсорбира в бездната си. 

Умната, доскоро прилежна, но „задръстена“ 15-годишна Стефи сбъдва най-големия кошмар на всяка майка – бръсне си главата, зарязва училището, не се прибира нощем и повлияна от нахакана и безпризорна приятелка, се забърква с група гамени, които се друсат в изоставен тунел извън града и снимат аматьорско порно. А майка ѝ Хелена, властна, борбена, но и раздирана от чувство за вина поради неспособността си да стигне емоционално до дъщеря си, се оказва напълно безпомощна. Денем следва каналния ред – семейни терапии, разговори с педагози и с още по-безпомощния си съпруг, – а нощем, с изражение на подгонено ранено животно, кръстосва града с колело по следите на дъщеря си. Способността ѝ да разсъждава рационално се изпарява, когато Стефи е откарана в интензивното със свръхдоза и двама представители на институции, които би трябвало да могат да помогнат, заявяват неефективността си – полицаят Прийт, чийто син е в същата банда заедно със Стефи, доверява на Хелена, че законът е неспособен да ги спре, а лекарят от интензивното признава, че медицината дори не може да идентифицира съставките на коктейла, с който са се нагълтали децата им, защото всеки ден се появява нова синтетична дрога на пазара. Единственият изход за Хелена е да превключи на животинския си майчински инстинкт и да постъпи според първичната си интуиция, без да се съобразява с правилата на общество, което на практика вече не функционира. 

На границата между суровия реализъм и хоръра, „Лъвица“ приковава вниманието с драматургична ловкост, но и с дълбочината на социалния си коментар под формата на отчаян вик, който алармира, че ако поколенията в т.нар. развити общества са неконтролируемо изложени на гореописаните заплахи, нищо не е наред в самите общества. „Да му мислят родителите. Авантюристите на този век“, бе казал д-р Николай Михайлов в едно интервю. 

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.