Няма по-убедителен лъжец от този, който лъже първо себе си. „Ред рокет“ на Шон Бейкър се занимава с такъв един образ, опасно съчетал в своята личност ред детински качества, които го правят същевременно мил и вреден: егоцентричност и липса на реална перспектива, игрива безметежност и заразителен ентусиазъм. Главният герой е голям детиняк (или това е неговата стратегия в живота, което е по-различно, но на пръв поглед доста прилича): името му е Майки и е свикнал да получава каквото си е наумил, но да не иска твърде сложни работи... Някога явно чаровно момче, популярно сред съучениците си, той се е превърнал в мъж на средна възраст с омалелите маниери на харесван хлапак. Един от онези неустоими типове, които човек непременно спира да погледа и послуша от чисто удивление как е възможен. И на които е склонен да даде повече, отколкото заслужават, впечатлен от огромното им старание да избегнат обичайните фази в порасването.

В трети пореден филм след „Мандарина“ (2015) и „Проектът Флорида“ (2017) Бейкър – отново със съсценариста си Крис Бъргош – посвещава цялото си любящо внимание на хора във финансов тупик, които използват своите тела като инструмент за оцеляване („секс работници“ на български звучи ужасно – сякаш е призвание, а не сламка за удавници, травма и дамга). Майки, по прозвище Сабята, е бивш порноактьор и се прибира в поопърпан вид в Тексас, откъдето е заминал преди много години с твърдото намерение да не се връща. Той и няма къде да се върне, но в крачка намисля план: изтърсва се у някогашната си гимназиална любов Лекси и с непрестанно мелене убеждава нея и майка ѝ Лил да го пуснат за някакво време в дома си. Дом на оскъдица, кич, занемареност и цигарен дим (впрочем от години не бях виждала толкова пушене на екран, колкото в Кан 2021), с постоянно включен телевизор: всеки разговор и всяко мълчание са придружени я от някое риалити, я от Тръмп в предизборната му еуфория от 2016-а. Скоро след като се намърдва при Лекси и Лил, Майки възпроизвежда около себе си конфигурацията, от която някога е изскочил като тапа – започва да се държи с двете жени като тийнейджър с досадни родители, намира си млад приятел с кола, който да го кара насам-натам, и невръстно гадже, което да му се смее на шегите. И логично, щом конфигурацията се стабилизира в този вид, той закопнява да изскочи от нея.

В не една рецензия за „Ред рокет“ се прокара паралел между Майки и Тръмп – типажи, подобни в себичността и повърхността си. С тази разлика, че Майки никога не е бил богат (което го принуждава донякъде да отчита желанията на другите), ползва по-богат речник и с все още хубавата си външност печели и симпатии. Този герой в съвършеното изпълнение на Саймън Рекс е основната атракция на филма – във всеки момент, в който решим, че сме го разгадали, действието добавя любопитен щрих към характера му. Едно от най-интересните за мен драматургични решения в случая е, че този жребец с превалящи сили, идващ от среда, в която дори жените се държат мачистки, и от „професия“, която изисква от него мъжественост в най-примитивен вид, не проявява никаква физическа агресия. Това добавя още един оттенък към образа на непораснало дете, който той поддържа. Но и навежда на мисли за коварната природа на насилието – не е нужно да удряш, за да нараняваш и да чупиш.

Има нещо много интересно и в обстоятелството, че всички около Майки са по-читави, по-оправни, по-адекватни, но той притежава дарбата да е главен герой, да пребивава в един постоянен соло пърформанс – и те неволно му го зачитат. В интервю за нашия сайт Бейкър вече говори за свой любим похват, който е приложил и тук: да не показва цялостна промяна на персонажите си по протежение на сюжетния развой, а някъде към средата да направи дребно, но важно уточнение за същността им, което да ни накара да ги преосмислим. В една маргинална сцена например научаваме за майчинството на Лекси (и покрай него – за невидимата ѝ дълбочина и за пълната безчувственост на Майки по въпроса); в друга, кратка и между другото, чуваме 17-годишната му любовница със сладкото луничаво лице и прякора Ягода да свири и да пее съчинена от нея песен (и виждаме как Майки пуска покрай ушите си явния ѝ талант, който може би е реалният ѝ шанс да се отърве от безизходицата по рождение). Лони (приятелят с колата) стоически поема вината за извършена от Майки беля (а той ни най-малко не се трогва какво му е). Чуденето ни доколко точно Майки съзнава издънките си добавя напрежение към ставащото.

След успешния и комерисално, и фестивално „Проектът Флорида“ Бейкър продължава да не се предава и остава независим автор, който избира по свой вкус темите и актьорите си (вълнуващо непознати или натуршчици), подхода и почерка си. Историите му продължават да са наглед шарени потапяния в низините на Америка, докато всъщност са ясни икономически и социални критики, макар и без преки „послания“. Във филмите му печалният фон (олющените фасади, бедните интериори, фалшиментозната яркост на крайпътните заведения, индустриалните комплекси, болнавата светлина на телевизионните екрани и уличното движение) контрастира с желанието за живот и за смях, и с фантазията, толкова американска, за разкошно бъдеще.

Що се отнася до заглавието Red Rocket, букв. „Червена ракета“ – то не е свързано с предмет от реквизита и не се произнася във филма. Изразът red rocket се употребява жаргонно за ерекцията на кучетата, но няма защо това да е смисълът тук. Та единственото тълкуване, което ми хрумва, е „кьорфишек“ – не разкошни фойерверки, а трещяща и димяща пиратка, в която, както в Майки, има и празник, и опасност, и излишен шум, и инфантилна радост.