Помните ли Асгар Фархади от „Историята на Ели“ и „Развод“? Автора с трудните като ребус етични дилеми, вложени в правдоподобни, симпатични персонажи и разгледани от всички страни обичливо, но без компромис? Царя на майевтичния подход в киното, който заставя зрителите да се поставят на най-неуютното чуждо място и оттам ги хвърля в бавно отшумяващи почуди? Е, след не чак толкова убедителните си отбивания във Франция и в Испания, той пак е в Иран и разказва една от най-силните си, най-съвършено сложени истории, „Герой“, в която на фокус отново е човешката нееднозначност.
Завръзката прилича на тази на нашия „Слава“ (обикновен мъж намира необикновено богатство и не си го присвоява... което му навлича излишно внимание и беди) и на цяло направление в световния фолклор (доброто дело, наградата за което преобръща живота на извършилия го). Главният герой Рахим („има дете, няма работа и е в затвора“), кротък и някак наивен мъж, калиграф и рисувач на транспаранти, излиза в двудневен домашен отпуск. Преди три години е взел заем от лихвар, не е успял да го върне сам и е завлякъл с пари роднина, чието семейство неволно е ощетил сериозно. Ето как Рахим, иначе твърде приличен човек, се е оказал с присъда.
Когато неговата приятелка намира изгубена чанта с шепа златни монети вътре (именно като в приказките), двамата решават да ги продадат, за да преполовят дълга му – кредиторът ще оттегли оплакването си, а Рахим ще излезе на свобода, ще се хване на работа и ще върне другата половина. Но нещо им попречва. Отначало това не е гузната съвест, обаче когато се включва и тя, Рахим решава да върне монетите на собственика им. Други хора забелязват постъпката му и го превръщат в чудо за три дни, като така освен уважението и радостта в тесния му кръг му докарват и нетърсената щедрост и свирепост на множество от непознати, активирани от телевизионните канали и социалните мрежи.
Героите са полубогове, от тях се очаква да са безупречни, да са няколко боя над другите, а Рахим, откъдето и да го погледнеш, е простосмъртен. И историята му с монетите не е съвсем точна. И леко отнесената му благост може да не е изцяло невинна. И дори добротата му да е автентична, тя сякаш е разпределена в удобни за него посоки. Това ли ви е героят, пита един от второстепенните персонажи – някой, който веднъж е изпълнил човешкото си задължение? Ти ли си героят, пита друг – някой, който се усмихва широко на снимката с шефовете и така им позволява да замажат трагедиите в подопечния им затвор? Не бива да разкривам повече детайли от развитието на сюжета, защото е удоволствие човек сам да проследи логиката на стъпките и отклоненията му, затова ще кажа само, че в ролята на „дванайсет разгневени мъже“, които трескаво се опитват да преценят ситуацията, влизаме всички – Рахим, роднините му, обществото, зрителите.
Дотук, броени дни преди края на 74-тия кинофестивал в Кан, „Герой“ е явният всеобщ любимец. Или по-точно: единственият филм, около който има ако не възторжено, то умерено съгласие за неговите достойнства. Струва ми се, че освен на талантите и компетентността на екипа му хубавият му прием се дължи изключително на способността на Фархади с лекота да показва съществуването и взаимодействието на различни валидни истини. И потенциала на всяка полуистина, дори да е безкористна или неволна, да се превърне в свлачище от зловредни лъжи. Авторът умее да представи героите си като едновременно добросъвестни и виновни, умни и несъобразителни, мекосърдечни и ожесточени, без да ги заклейми, отхвърли и смачка. А ние всички сме такива, всички се измъчваме от несъвършенството си и от страха да не бъдем заклеймени, отхвърлени и смачкани. Авторът ни предоставя не просто отлично кино, а и – през мисленето и съчувствието – екзистенциален изход. Предоставя ни възможност да бъдем.
Амир Джадиди като Рахим е блестящ в широката гама от състояния и степени на осъзнаване, които му е задал Фархади – с подкрепата на целия великолепен актьорски състав. „Герой“ дава възможност да се потопим в общество, в което понятия като „чест“ и „срам“ все още значат много, и битката за доброто име не е суета („Какво ще кажат хората!“), а дълбока вътрешна необходимост. И при все че филмът е насочен към разума, даже навярно тъкмо заради това, той се занимава отблизо и с емоцията. Колко загрижено и топло е общуването в семейството на Рахим. Как се озаряват лицата на влюбените, когато се виждат отдалеч. Как детето на Рахим преживява на заден фон малката си огромна трагедия убедено, че ще бъде изоставено.
Фархади започва и завършва историята символично – с едно изкатерване към светлото (по величествената гробница на Ксеркс) и с едно потъване в тъмното. Но пред мрака оставя отворена врата, в чиято рамка, като на екран в екрана, се разиграва най-обнадеждаващото, най-важното – сцена на нежност.
На 17 юли 2021 г. Гран при (голямата награда) на 74-тото издание на фестивала в Кан беше поделена между Асгар Фархади за „Герой“ и Юхо Куосманен за „Купе №6“.
