„Дете на глухи родители“ (CODA) е относително „свеж“, но и комерсиално издържан опит да се разчупи клишето на филмите за изпълнения с перипетии край на юношеството и сладко-горчивия преход към зрелостта (т.нар. и вече утвърден в американската кинокултура поджанр coming of age). Продукцията обаче донякъде прекомерно разчита на „екзотичността“ на темата си. Сценарият все пак е изграден около невинаги лесния, но пък за сметка на това изненадващо дълбок и понякога комичен живот на тийнейджърка, родена по ирония на съдбата със слух и глас на певица в семейство на глухонеми. До голяма степен заради този потенциално сълзлив сюжет, третиращ необикновеното ежедневие на маргинализирана група хора, „Дете на глухи родители“ спечели и трите оскара, за които беше номиниран, като сред тях беше и голямата награда за „Най-добър филм“ (другите бяха за „Най-добър адаптиран сценарий“ и за „Най-добър актьор в поддържаща роля“). Това се случва едва две години след като тематично близкият „Звук на метал“ се размина с най-престижния приз на Академията (въпреки че сумарно получи повече номинации). Показателно е, защото тазгодишният победител със сигурност не е по-качествен или вълнуващ проект от предшественика си, просто е по-праволинеен, достъпен и масов.

Руби („детето“ от заглавието) е последна година в училище, когато се записва в ученическия хор заради момче и разбира от стереотипно самобитния си преподавател по пеене, че има данните и таланта да спечели стипендия за престижния музикален колеж „Бъркли“ – само трябва да положи нужните усилия да се подготви за трудния приемен изпит. Единственият проблем е, че момичето функционира ако не като единствената връзка на глухонямото си семейство с външния свят, то поне като ключов компонент в трудния и крехко устроен живот на родителите и брат си, които не само работят като рибари, въпреки проблемите си със слуха, но и решават да оглавят риболовен кооператив. Руби, изглежда, работи от малка на семейната лодка и ѝ се налага да превежда на разбираем за външния свят език духовитото, крайно откровено и на моменти натуралистично поведение на близките си, което се проявява през техния ярък, почти ексцентрично артистичен (за чужди хора)  жестомимичен „изказ“.

С други думи, тя винаги е имала сериозни отговорности, усещане за смисъл и малко или много (пред)определен житейски път – да изучи и наследи професията на родителите си. Това са все неща, които не само влизат в конфликт с нейната спонтанно зародила се мечта да стане певица (въпросната цел е, честно казано, най-безинтересната и банална част от филма), но и я открояват на фона на други героини в подобни жанрови продукции. На фона например на Лейди Бърд от едноименния филм или на Кейла от „Осми клас“, Руби е бодряшки талантлив образ, с ясни мотиви и конкретни проблеми. Тя нито страда от абстрактните тревоги, нито от тийнейджърския сплин на дете, родено в някое безлично предградие, пълно с безкрайни редове еднотипни къщи със зелени морави – любим топос на безброй американски филми за юношеството. Тоест не е типичният продукт на западащата средна класа в САЩ, а е плод на сплотено работническо семейство, а такива твърде рядко биват репрезентирани в популярната англоезична култура.

Филмът още повече изпъква на фона на всичките си аналози, когато към тези неща се добави и фактът, че в него се говори свободно и искрено по чувствителни въпроси като профсъюзи и секс. Първото е тема табу в много американски компании (като „Амазон“ и „Тесла“), а и е форма на институция с особено противоречива и сложна история в Щатите. Второто е занимание, резервирано в подобни филми само за тийнейджъри – родителите най-често са или самотни, или ако единият не липсва, отношенията им са крайно обрани и направо стерилни. В контраст майката и бащата на Руби са безпардонно и открито сексуални същества, които непрекъснато пускат нецензурни шеги и се стараят да нормализират воденето на разговори на подобни чувствителни теми. Тази естественост в отношенията им създава и усещането, че те наистина се обичат – нещо, което човек не си дава сметка колко рядко се вижда в мейнстрийма, преди да попадне на подобен кинопродукт.

Несвойствената за американците прямота, дързост и непринуденост на „Дете на глухи родители“ е донякъде обяснима с факта, че проектът е римейк на френска продукция – „Семейство Белие“ на режисьора Ерик Лартиго. Ако човек гледа оригинала, бързо разбира, че всъщност цялото своеобразие на филма идва именно от опита да се преведе за американска публика много по-политически и социално осъзнатата френска култура, както и нейното значително по-цинично, неполиткоректно и раблезианско чувство за хумор. В него например членовете на семейството не са рибари, а фермери, и бащата не просто създава кооператив, а се кандидатира за кмет на провинциалното им градче с ироничния популистки слоган „Чувам ви“. Освен това в „Семейство Белие“ децата са значително по-малки – Паула (прототипът на Руби) е някъде на 15 и има не по-голям, а по-малък брат, което обаче не пречи на сценария да прави експлицитни шеги на техен гръб. Това е нещо почти немислимо за подобен филм в Америка, където е прието за трансгресивно да се говори за сексуалността на хора под 18-годишна възраст (факт, който например продукции като „Еуфория“ експлоатират, за да изглеждат по-скандални и смели, отколкото са).

Когато оригиналът и римейкът бъдат съпоставени по този начин, става ясно, че „Дете на глухи родители“ е могъл да бъде дори една идея по-дързък, но пък за сметка на това сценарият е по-изчистен и стегнат, а и режисьорката Шан Хейдър се е погрижила да намери глухонеми актьори за членовете на семейството (усилие, което френската версия си е спестила). Истинският проблем е, че отвъд това любопитно сравнение и условната оригиналност на филма в контекста на съвременното американско кино (що се отнася поне до представената семейна динамика) проектът е само на косъм разстояние от това да бъде поредното игрално „Дисни“ филмче. Цялата сюжетна линия с пеенето е плоска и болезнено банална, сякаш присъства само за да има преекспониран конфликт между света на чуващите и средата, в която Руби е израснала. Не е съвсем ясно защо това не можеше да е просто кинотворба за глухонямо семейство рибари, създаващи профсъюз. Едва ли щеше да спечели поредния тенденциозно и политкоректно връчен „Оскар“ за „Най-добър филм“, но вероятно щеше да е по-истинска.