На 24 февруари 2019 г. в Лос Анджелис бяха обявени новите носители на Оскар, най-престижното по света национално отличие за кино. “Оскар”, разказва легендата, се появява като галено име на статуетката, вдъхновена от фигурата на един мексикански актьор, но постепенно и трайно измества скучното официално название “Награда на Академията за заслуги”. Академията е тази на кинематографичните изкуства и науки на САЩ и през 1929 г. започва да прави добре познатите церемонии за своите лауреати (за сравнение – първият кинофестивал е учреден във Венеция през 1932 г.). Говорим за Оскарите не само защото са най-старите значими филмови награди, но и защото, поради ролята, които играят далеч извън САЩ американската политика и кино и английският език, темите, лансирани с всяко награждаване, се превръщат в теми на всички ни.

Отколешна тенденция е Оскарите да пропускат най-оригиналното и да избягват най-конфликтното кино за сметка на по-обтекаемите му разновидности – бегъл поглед назад в историята е достатъчен да се уверим колко малко наистина забележителни творби са си тръгвали с “награда за заслуги”. Основните категории (най-добър филм, режисьор и сценарий) редовно страдат от тази слабост на Академията към хрисимия мейнстрийм и неведнъж добрите изненади идват от уж вторични подборки (най-добър чуждоезиков, документален или анимационен филм). Може да се каже, че и тази година разпределението на отличията възпроизведе същия модел.

През изтеклата година неведнъж сме коментирали филми, номинирани впоследствие за наградите на Академията (на живо от фестивалите в София, Берлин, Сараево, Венеция, Сан Себастиан, Солун), а миналия февруари направихме и обзор на 90-тото издание на Оскарите. Ето защо сега представяме вкратце кой какво получи на 91-вото в най-любопитните от общо 24-те категории. Повечето линкове отвеждат до наши рецензии за съответните филми, а каквото още не сме обсъждали, ще се постараем да попълним в идните седмици.

Противно на предвижданията големият печеливш се оказа симпатичното road movie “Зелената книга” на Питър Фарели. Три от петте му номинации се превърнаха в Оскари за най-добър филм, най-добър оригинален сценарий и най-добър поддържащ актьор (Махершала Али в ролята на действително съществувалия музикант Дон Шърли). Филмът разказва за едно отначало слабовероятно приятелство между чернокож и бял във времена, в които расизмът в Щатите дори не подлежи на обсъждане, камо ли на осъждане. Същото, но по съвсем друг, могъщ начин, се вижда и в “Черен в клана” на Спайк Лий, който беше номиниран в шест категории, а спечели само в една – за най-добър адаптиран сценарий. Вярно, в “Зелената книга” Фарели е направил нещо далеч по-смислено от досегашните си хитове, разчитащи главно на физически “хумор” (“Ах, тази Мери”, “От глупав по-глупав”), но ефектът му няма сравнение с вихрушката от талант, ум и храброст, която е създал Спайк Лий (автор на събарящите “Постъпи както трябва” и “Малкълм Х”, последователен в битките си, но едва сега получаващ, и то косвено и леко утешително – защото е за сценаристите му – своя първи Оскар). На някого може да се стори, че с отличаването на “Зелената книга” американската киноакадемия заявява смислена позиция за човещината и изкуството и против расизма... но фактът, че това се случва за сметка на “Черен в клана”, където истините са изкрещяни с ярост, а въображението троши бариерите, е всъщност знак за точно обратното. Без да се разпростираме повече, ще доизразим отношението си в два клипа: този, в който комикът Сет Майерс пародира стратегията на “Зелената книга” да разказва черното през “бели спасители”, както и емоционалната реч на Спайк Лий от награждаването, в която човекът забожда пръст в раните на робството, изтреблението на коренните жители и трагичния тръмпизъм и сочи добрия избор: любов.

“Фаворитката”, английска дворцова фантазия на гръцкия режисьор Йоргос Лантимос (която ни се стори нелош нов етап за своя автор), и “Рома”, черно-бяло завръщане в мексиканското детство на Алфонсо Куарон (за него имаме две рецензии – една сдържана, която се мъчи да е положителна, и една по-скептична), бяха филмите с най-много номинации: по десет. От тях се очакваше да оберат наградите в ключовите категории, което се сбъдна донякъде само за “Рома” – той получи Оскари за операторско майсторство, режисура и най-добър чуждоезичен филм. Първият беше логичен, защото “Рома” е визуално безупречен; вторият – спорен, при положение че в надпревара с Куарон бяха Лантимос, Спайк Лий и още двама силни автори като Павел Павликовски с изящния “Студена война” и Адам Маккей с “Вице” (Vice – осем номинации и една-единствена статуетка, тази за грим и прически); Оскарът за чуждоезичен филм обаче беше наистина в повече.

През декември 2018 г. от общо 87 предложения от различни държави, американската Академия отся девет. В голямото първо пробиране отпаднаха великолепни филми като “Момиче” на Люкас Донт (Белгия) и “Догмен” на Матео Гароне (Италия), любопитни преживявания като белоруския “Кристален лебед” на Даря Жук и румънския “Не ме интересува дали историята ще ни запомни като варвари” на Раду Жуде (за който писахме и от Сараево, с работно заглавие “Не ми пука, ако останем в историята като варвари”), дори майстори като Нури Билге Джейлан с “Дивата круша”... През януари 2019 г. чуждестранните кандидати за Оскар бяха сведени до пет: този път отпаднаха два много силни филма като “Прелетни птици” на Сиро Гера и Кристина Гайего (Колумбия) и “Виновният” на Густав Мьолер (Дания), както и два, за които критиката говори от месеци: “Айка” (Ayka) от Казахстан и “Плам” (Burning) от Южна Корея. Останаха вече споменатите “Рома” (Мексико) и “Студена война” (Полша), ливанският “Капернаум” на Надин Лабаки, японският “Джебчии” на Хирокадзу Корееда и “Творба без автор” на самоуверения Флориан Хенкел фон Донерсмарк (с алтернативно заглавие Never Look Away, “Никога не се отвръщай”). Дори да забравим, че сред шкартираните от финалната петорка има кино с много повече дух, отколкото сред избраните, няма как да не отчетем, че един “Капернаум” например (дръзка, ангажираща история, в която – за разлика от “Рома” – онеправданите имат глас и воля) щеше да е далеч по-подходящ носител на Оскар за чуждоезичен филм.

Единствения Оскар за “Фаворитката” получи англичанката Оливия Колман в ролята на капризната кралица Ана Стюарт от ХVIII век. Колман е истинско явление и заслужава всяко поощрение както за широкоекранните, така и за телевизионните си участия. През годините сме писали за поне два от “нейните” филми, като някак сме успели да не я споменем (тя имаше малка роля в “Омарът” на Лантимос и водеща във възхитителния “Лондон Роуд”) – оттук нататък си поставяме за цел да се поправим. Имаше голяма стратегическа вероятност нейният Оскар да иде при многократно и безрезултатно номинираната досега Глен Клоуз в “Съпругата” (The Wife) на Бьорн Рунге, филм с вкус на старомоден театър и доста бели конци, но някак си – въпреки че Клоуз безспорно е голяма актриса – беше взето по-честното решение. Също една награда и също за актриса – Реджина Кинг в малка и не особено интересна поддържаща роля – взе и “Ако улица Бийл можеше да говори” (If Bealy Street Could Talk). Филмът на Бари Дженкинс е поразтеглена, но често наситено красива киноадаптация на едноименната литературна класика на Джеймс Болдуин, в която се разказва за една млада любов и за болезнената стара несправедливост на (отново) расизма. Оскарът за най-добра оригинална музика щеше идеално да пасне на интелигентната, магична работа на композитора Никълас Брител по “Ако улица Бийл...”, само дето отиде, заедно с Оскарите за костюми и за дизайн на продукцията, при супергеройския “Черната пантера” (Black Panther) – уж символна реабилитация на афро-американското малцинство на екрана, а всъщност бърз триумф на холивудската повърхностност в лъскава опаковка.

Още няколко хубави филма си тръгнаха с по един Оскар. Макар да стискахме палци на многопластовия и хващащ за сърцето стоп-моушън “Кучешки остров” на Уес Андерсън (“Островът на кучетата” или просто Isle Of Dogs, което – да ви кажем, ако не се забелязали вече – звучи досущ като I love dogs), наградата за пълнометражен анимационен филм отиде при радушно приетия от критика и публика визуално отвяващ продукт за деца “Спайдърмен в спайди-вселената” (Spider-Man: Into the Spider-Verse). Сред пълнометражните документални се наложи “Свободно соло” (Free Solo) на съпрузите Елизабет Чай Васарели и Джими Чин за изумителния катерач Алекс Хонолд. “Първият човек” (First Man) – топъл филм на Деймиън Шазел, за първи път вгледан в човешкото, нищо че разказва за стъпването на Нийл Армстронг (Райън Гослинг) на Луната – бе отличен само за визуалните си ефекти...

От пет възможни Оскара “Бохемска рапсодия” (Bohemian Rhapsody) взе четири, тоест най-големия брой на тази церемония: един за монтажа, два за звука и този за Рами Малек в прилепналите дрехи на Фреди Меркюри. Откакто филмът излезе по кината, част от публиката го аплодира с точно толкова жар, с колкото друга част го освирква, но не това беше най-забележителното покрай “Рапсодията”. Нито дори обстоятелството, че в раздела за най-добър актьор в главна роля всички конкуренти на Малек бяха равностойни или по-силни – Виго Мортенсен в “Зелената книга”, Крисчън Бейл във “Вице”, Уилем Дефо в неординерния портрет на Ван Гог “На прага на вечността” на Джулиън Шнабел (на Киномания го гледахме като “Пред портите на вечността”); Брадли Купър, който в “Роди се звезда” (звездите изгряват, но нейсе) играе, пее и режисира с неподозирано умение... “Бохемска рапсодия” носи почерка на режисьора Брайън Сингър, който за двайсетте години от вече легендарния “Обичайните заподозрени” досега успя да добави към известността си и дълга серия дела за сексуални посегателства над непълнолетни: отсъствието му от вечерта на Оскарите не беше странно, но мнозина намериха за странно смълчаването около името и проблемите му.

Никой за секунда не се съмняваше коя ще е най-добрата песен: Shallow от “Роди се звезда” беше очевидният избор не само заради страхотната прилепчивост на своя влюбен патос, но и заради нищожната конкуренция в съответната категория. Така Shallow с размах влезе в малобройната група на песните отличници, получили и Грами, и Оскар. Първа от тях е елегантната Moon River от “Закуска в Тифани” (1962), а най-популярна – My Heart Will Go On от “Титаник” (1997), за която Селин Дион взе четири Грами и един Оскар. Любопитен факт: сред петнайсетината удостоени и с филмовото, и с музикалното отличие се намира и Evergreen, изпяна от Барбра Стрейзанд под обожаващия поглед на Крис Кристофърсън в една от трите предходни версии на “Роди се звезда” (1976)... И като казахме “обожаващ”: едно от най-свежите преживявания на 91-вата церемония по връчването на Оскарите беше живото изпълнение на Shallow. Гледайте го докрая и после още веднъж – Лейди Гага и Брадли Купър са толкова убедителни във взаимната си сърдечност, че и собственият им филм бледнее на този фон.