В „Карнавална нощ“ (1956) на Елдар Рязанов – класика, гледана до претръпване по телевизията от няколко поколения по времето на соца – за Нова година трудещи се подготвят вечеринка с джаз, фокуси и цирк, а един функционер се мъчи да им наложи възпитателна сбирка по свой образец. След куп премеждия и песни волята на народа (макар и въздръзка за онези времена) се сбъдва. „Петрови в грипа“ на Кирил Серебренников (1969) е карнавалната нощ на ХХI век, поникнала от Рязановото стъбло, калемосана с липсите и ексцесиите на десетилетията след разпада на СССР, мутирала от нови войни, омрази и ламтежи и пусната на бързи обороти. Тук всичко ври и кипи, но нищо не се сбъдва в предишния смисъл, защото не желанието е предмет на разказа, а концентрираната сюрреалност на реалността в определени места и епохи.
Малко преди Нова година в трескавите тела и възпалените души на трима обикновени руски граждани, заразени с грип (Петрови: баща, майка и син), абсурдното настояще се смесва с трескави халюцинации и спомени от миналото (собствени и чужди). Петров (Семьон Серзин) пътува към вкъщи в претъпкания с хора в приповдигнато настроение и различни степени на неуравновесеност транспорт... но дали е той, дали пътува, дали към вкъщи? По пътя си минава през възможни и невъзможни ситуации, а пристигането му у дома никак не означава край на препускането. Петрова (Чулпан Хаматова) е библиотекарка, която „вампирясва“ от високата температура и въздава справедливост по свое усмотрение. О, колко бой, секс, пожарища, изстрели, сирени, пълчища и крясъци има в този филм и колко празнично-апокалиптично всичко си пасва в тази жива картина на „нормалното“ ни постсоц ежедневие.
„Най-смешното сега е истината“, казва Алексей Салников, по чийто бестселър „Петрови в грипа и около него“ е създаден филмът. И добавя: „Петрови“ е като кутия, пълна с джунджурии“. Книгата на Салников излезе през 2016-а и направи бум в Русия (вече я имаме и на български), а преди година беше адаптирана в театрално представление на московския „Гогол център“ – същия, който Серебренников основа през 2013-а, в който направи незабравими постановки и който беше употребен като повод за дългия му тормоз от страна на властта. Апропо: „Петрови в грипа“ е сниман преобладаващо нощем (шапо̀ за впечатляващата работа на Владислав Опелянц), защото – след 18 месеца домашен арест – денем Серебренников е бил по съдилища. И понеже не му се разрешава да напуска страната, на премиерата в Кан (трета поредна във филмографията му след „Ученик“ и „Лято“) режисьорът присъстваше под формата на значки на реверите на актьорите си, а после, на пресконференцията, под формата на екран, разположен между тях. И ако това не е материал за „Петрови“.
Но не съдът е темата, както твърди самият Серебренников: „Разбирах, че цялата суетня около измисленото дело, целият този абсурд не е важен. Важното беше как Петров ще се обърне в кадъра, какво ще каже, как ще погледне сина си... Петров и неговите фантазии ми се струваха много по-важни от всичко останало. Салников тогава беше по-важен от Кафка“. „Кутията с джунджурии“ на филма съдържа величав саундтрак, конспиративни теории, бременна Снежанка, голота, щипка Манделщам, смърт, съживяване, летяща чиния, песен за бавните китове (по стихотворение на Салников), пиене, графити: „Уви!“, „Няма да доживееш до сватбата“, „Денят е лайно, ти – също“. И всичко, всичко в изпипания до последната подробност хаос, който се развива на пристъпи и нахлувания пред очите ни, има смисъл, нищо че причинно-следствените връзки са скъсани и зашити поновому, а нишките на повествованието се разклоняват с логиката на сънищата. Действието в началото, когато героите са въведени групово и с танцова стъпка (а танцът е на Св. Вит), е толкова устремно, че може да подейства объркващо. Няма проблем обаче – всички в този сюжет са объркани.
Без съмнение „Петрови“ е филм, който трябва да бъде гледан минимум два пъти, тъй като няма внимание, способно да асимилира от раз могъщия му визуален и словесен поток и да оцени напълно колко умно е безумието на многото му елементи (боя се, че колкото по̀ на Запад от Русия отива, толкова по-малко от стотиците му намеци ще бъдат хванати... и пак ще останат предостатъчно). А мястото му е на голям екран и по фестивалите – колкото по-шарени и гръмки, толкова по-добре, защото той самият е пищен фестивал. Не всеки го бива да бълнува опасно и красиво, но Кирил Серебренников умее – и още как, и все повече. „Киното е винаги поезия и аз се опитах да направя от литературния текст кинопоетически...“ Двата часа и половина на „Петрови в грипа“ поглъщат, нокаутират, разглобяват и изстрелват в космоса.