Крехка и невинна монахиня забременява от серопозитивен травестит и намира опора и утеха в жена, изгубила сина си, чийто баща също е травестит, комуто предстои радикална смяна на пола. Припомням фабулата на филма „Всичко за майка ми“ (2009) на Педро Алмодовар само като илюстрация, че не е нужно киното да разказва правдоподобни житейски истории, за да е вълнуващо и незабравимо. Напротив, и една свръхизмислена и нагласена история може да се превърне във филм легенда, апотеоз на жените и женствеността, голямо кинопостижение, не на последно място определяно и като комбинация от драма и комедия.

„Три килограма щастие“ на режисьорката Зорница София, която е и сценаристка, също е филм с „измислен“ сюжет, в който пасторска съпруга на 55 години износва бебето на дъщеря си, като пътем се превръща в ботичелиева муза на зет си и съумява да му вдъхне желание да бъде стойностен фотограф и мъж. Ако смятате, че нещата отиват в боливудска посока – споменатият вече зет, изпълняван от Владимир Зомбори, го споменава на глас, а на финала всички буквално танцуват в боливудски стил като в някаква много недодялана и закъсняла с около четвърт век постмодерна шега. Пасторът, изигран от  Герасим Георгиев-Геро, е протестант и изнася мистично-религиозни беседи на тема Божия промисъл, а в един или два драматични момента различни герои рецитират прочутото „Децата ви не са ваши деца“ на Халил Джубран. Освен Джубран те рецитират и репликите си, голяма част от тях с характер на декларации: „Страх ме е, но ще се справя, аз съм майка, а майките могат всичко“. Бременната майка е Стефка Янорова, а дъщеря ѝ е Дария Симеонова – офис кучка, която има проблеми със забременяването и с амбициите на съпруга си фотограф да снима естетска мизерия, „Дръж си там кръщенетата и сватбите“, мило го съветва тя. Симеонова тавтологично и по-лошо играе жена, която не може да зачене. В предходния филм на режисьорката, „Майка“ (2022), тя пак беше инфертилна млада жена. Само че „Майка“ е амбициозен, мащабен и в крайна сметка сполучлив филм, който съчетава лично и социално, както и художествено с почти документално кино, с великолепни деца натуршчици. Там героинята на Симеонова измина дълъг и труден път с добре написана роля вероято заради силния прототип – театралната режисьорка Елена Панайотова, която работи на терен с бедни деца в България и Кения. От гледна точка на амбициозната заявка на „Майка“ създаването на филм като „3.0 килограма щастие“, който е под средното ниво стандартна БГпродукция, е стъпка назад. Филмът е наполовина опит за комедия, наполовина модерна европейска драма така, както я разбират тукашните творци: жена гледа тъжно в камерата пет минути, звучи кахърна музика, а зрителят трябва да се досети, че в душата ѝ бушуват бури.

Прелестната Стефка Янорова съумява да одухотвори донякъде насилената история на посърнала жена, която би трябвало да е в постменопауза, а вместо това се хвърля по майчински жертвоготовно да износва дете, пък бременността я кара да разцъфти на стари години и да се превърне в кокетна нимфа като излязла изпод перото на Габриел Гарсия Маркес, също цитиран впрочем с финала на „Любов по време на холера“, поставен като самодеен театър от пастора рибар. Пасторът е добре замислен като контрапункт на решението на жена си да се опре на напредъка на съвременната медицина, вместо да се осланя на божията воля и като гледната точка на християнството. Само дето от един миг нататък изчезва почти до края.
Филмът редува истерични сцени с мудни и скучни преходи – усещането е, че са навързани механично просто защото са били заснети. Кое налагаше тежко бременната героиня да реши да пътува на стоп и да рецитира любовна поезия на две ведри проституки, не стана ясно. Комедийни по замисъл епизоди се редуват с непреднамерено смехотворни и с повтарящи се празни кадри, в които актьори стоят от двете страни на стъкло, а образите им се сливат в едно разкривено общо лице – още първият път е криндж, а с повторенията не става по-добре.
Между актьорите липсва каквото и да е взаимодействие, те не са Анастасия, Елизабет, Асен и зетят, а си остават Янорова, Симеонова, Геро и Зомбори. Настояването, че така поднесените персонажи представляват завършени герои, е като претенцията реквизитно място като Ченгене скеле да се представя за реално рибарско село.

Цялото събужда подозрение, че е било замислено като сериал на по-ранен етап, но може би парите са свършили и се е стигнало до хаотично монтиране на заснет материал на пияна глава и под напора на напрял краен срок. Подозрението за сериал се подхранва и от неизкоренимия сиромашки комплекс на българската кинематография да снима уж обикновени хора на нормиран работен ден и постоянна заплата като обитаващи луксозни интериори на скъпи локации в стил американски сериал за живота на високата средна класа. Четиримата герои, събрани на масата посред трапезария като от консервативно мебелно списание, е директна калка, която сме виждали в безброй продукции. Липсва само сутрешна сцена, в която хем всички бързат, хем сядат на масата да ядат пържени яйца с бекон и да говорят. Бунгалото на бедния протестантски пастор и рибар е като извадено от албум за скандинавски дизайн, а апартаментът на фотографа фрийлансър и преработващата се негова съпруга е като от обява за премиум имот от сайт за недвижимости. В днешния тревожен климат на бясна инфлация и обедняване даже Холивуд взе да проявява приличие и да внимава какво показва на зрители, плащащи луди суми за скромни жилищни площи. У нас наемите и цените на жилища също се вдигат непрекъснато, та може би е време художниците на продукции да се осъзнаят малко.

Освен че малцина у нас живеят „като на филм“, никой жив човек не говори така, както си говорят помежду си героите на филма. В писането на комедия и в споменатите американски ситкоми ясно се вижда как владее правилото действието никога да не се насилва заради реплика, замислена като смешна. Тук имаме героинята на Янорова, която предприема пътуване до енорията на мъжа си само за да може на въпроса: „От кого е бебето?“, да отговори: „От зетя!“. Сценаристите видно са си харесали фразата „Има хормони, има закони“ и я повтарят на няколко пъти. Личи им, че изобщо всичко си харесват, защото въртят едни и същи кадри, похвати и реплики, убедени, че и зрителят ще се прехласне.
Режисьорският и сценарен стил на Зорница София никога не е бил този на недоизказаното, двусмисленото, загатнатото, но тук едрите щрихи, с които са градени персонажи, конфликти, диалози и сблъсъци, изглеждат особено небрежни и декларативни.
Светът на творчеството е завладян от опрадвана тревога пред настъпващия изкуствен интелект, факт е обаче, че има и филми, които създават усещане за механична направа и даже подозрение, че ако създателите бяха ползвали машинен асистент, щяха да се справят по-добре. На „3.0 килограма щастие“ може би малко ИИ асистирана репродуктивна намеса нямаше да му е излишна.