ОСКАРИТЕ, РЕКОЛТА 2020


от
на г.

ОСКАРИТЕ, РЕКОЛТА 2020

В няколко поразителни секунди от „Земя на номади“ възрастна жена, на която лекарите са предрекли максимум още 7-8 месеца живот, разказва как e плувала под огромна скала, покрита с лястовичи гнезда. Лястовиците летели над главата ѝ, а водните им отражения – около тялото ѝ, така че самата тя се чувствала във въздуха. А наоколо се сипели бели черупчици от току-що излюпените малки. „Земя на номади“ е – на няколко нива – свидетелство за това как преходността, обичта и свободата са неразривно свързани и придават фо̀рмата на човека, докато човекът придава тяхната. И именно този филм за едно привидно безпосочно пътешествие, който нищо не целѝ и нищо не прокламира (но знае смущаващо много за своите зрители); този филм, който страни от изключителното и зрелищното (и така ги постига естествено); този филм, чиято най-„остра“ сцена е счупването на една чиния (трагичен миг с послевкус на прозрение), обра лаврите на 93-тото раздаване на наградите „Оскар“ на 25 април 2021 г.

Американската академия на кинематографичните изкуства и науки посочи „Земя на номади“ за най-добър за пандемичната 2020-а и истината е, че никой от останалите седем номинирани не можеше да му съперничи съвсем – впечатлени от неговите елегантни, безкомпромисни методи, писахме защо не веднъж, а два пъти, и то пряко от Венеция, където той спечели „Златния лъв”. В съответните категории бяха отличени също авторката му Клоуи Джао (втори „Оскар“ за режисура за жена в историята) и Франсис Макдорманд (трети „Оскар“ за нейна главна роля след тези за „Фарго“ и „Три билборда извън града“). Преди оскарите значимостта на „Земя на номади“ вече беше затвърдена от двете други важни американски инстанции – „Златен глобус и „Независим дух“, – както и от над 200 приза от фестивали по цял свят. Същевременно в ненормалните обстоятелства на изтеклата година той се оказа и един от най-зле печелещите в киносалоните най-добри американски филми, честван на една от най-слабо гледаните в историята оскарова церемония...

 

„Бащата“ (за който предстои да разкажем по-подробно) беше вторият филм, зачетен в повече от една централна категория: той получи награди за най-добър адаптиран сценарий и за актьор в главна роля. Сюжетът е може би познат на мнозина от харесваната постановка на Диана Добрева в Народния театър, която още е в афиша му: възрастен мъж губи връзка с реалността, докато дъщеря му се опитва да закрепи положението напук на неговата себичност, подозрителност, язвителност, крехкост. Филмът е първи опит в кинорежисурата на французина Флориан Зелер, който с някои разбираеми несръчности е адаптирал собствената си пиеса – доста предвидима – и е поканил в главните роли Оливия Колман и Антъни Хопкинс (фактът, че обявяването на името му отиде в самия край на церемонията и той не се появи дори виртуално да си вземе наградата, беше една от загадките на вечерта)... Тази година доскорошните категории „Монтаж на звука“ и „Звукова постпродукция“ се сляха в общата „Звук“ и в нея връх взе друг филм за препятствията, пред които тялото изправя идентичността: „Звук на метал“ на Дариъс Мардър  – емпатичен опит за съпреживяване на глухотата на млад барабанист, който се бори да не загуби твърде много от обичайния си живот заедно с чезнещия си слух („Оскар“ и за монтаж).

В две от най-силните категории – „Документален филм“ и „Международен пълнометражен филм“, – там, където често успява да проникне нещо от най-любопитното от световната кинопродукция, сред номинираните беше един от най-стойностните филми за миналата година, румънският „Колектив“ на Александър Нанау. Макар да ми е понятно защо травмите, с които ни сблъсква (смъртоносните последици от държавната корупция), могат да стреснат и дори отблъснат гласуващите, съжалявам, че това се е случило: филмът и тези, за които е направен, заслужаваха повече. В интернационалния раздел беше предпочетен датският „Още по едно“ на Томас Винтерберг (за връзката с алкохола на едни задоволени хора от Първия свят), който, независимо от някои свои безспорни качества, стои като по-лесния избор пред Академията на фона на навяващите на тежки размисли негови съперници „Колектив“ (за реалното разследване около един трагичен пожар в Букурещ), „Quo vadis, Аида?“ на Ясмила Жбанич (за клането в Сребреница преди 25 години) и „Човекът, който си продаде кожата“ на Каутер Бен Хания (за сириец, който приема да бъде превърнат в произведение на изкуството, понеже като такова ще има свобода на придвижване, непостижима за човек с неговата националност). В документалния раздел надделя „Октоподът, моят учител“ на Пипа Ерлих и Джеймс Рийд – любопитно подводно приключение, чието съдържание се вижда още от заглавието и чиято захаросана музика и монотонен глас зад кадър на места повече измъчват, отколкото омайват. Интересна подробност: „компанията за поточно видео „Нетфликс“, чиято продукция е „Октоподът“, тази година триумфира с 36 номинации за „Оскар“.

 

Като казахме „документалистика“: искам да посветя отделен абзац на най-новия късометражен лауреат на „Оскар“ – „Колет“ на Антъни Джакино. Героините на неговите 24 минути са Колет, 90-годишна някогашна участничка във френската Съпротива, и Люси, студентка по история. Двете се познават отскоро – Люси е потърсила Колет за сведения относно брат ѝ Жан-Пиер, убит от нацистите, – но предприемат заедно пътуване до концлагера Нордхаузен, където Жан-Пиер е загинал в самия край на войната. Да, това е кратко болезнено връщане до Втората световна и масовата лудост на Хитлерова Германия, но не, то не е поредна доза статистика с картинки, а наситено сърдечно преживяване. Сцената с двете прегърнати жени и пръстена, който сменя притежателката си, е една от най-разтърсващите, които видях покрай тези оскари. Премиерата на филма е в сайта на в. „Гардиън“, където той може да се гледа по всяко време – пример за щастлива симбиоза между електронна медия и кино.

 

В „Поддържаща женска роля“, категорията, в която бяхме вперили поглед заради първата българска актриса, номинирана за „Оскар“, Мария Бакалова („Борат 2“), наградата взе Юн Ю-Джун от „Минари“ – мекия, мъдър в детайлите филм за семейство корейски имигранти в Щатите, което си търси място под слънцето. В него Ю-Джун играе – и то чудесно – забавната баба, току-що пристигнала от Корея да гледа децата, която влиза в ситуацията като катализатор. Честно казано обаче, ако в „Минари“ има съчетание от сценарна предпоставка и актьорска мощ за бляскав второстепенен персонаж, то те без уговорки са на Уил Патън, който едновременно привлича и отблъсква неудържимо в ролята на съседа и помощник Пол. Той обаче дори не беше номиниран в категорията „Поддържаща мъжка роля“, където победител излезе Даниел Калуя за „Юда и черният месия“ на Шака Кинг. В този филм (който впрочем спечели и в категорията „Песен“ с Fight for you) Калуя е именно „черният месия“ – пламенен активист на Черните пантери в Чикаго, предаден от доносник и физически елиминиран от държавата в края на 60-те...

 

Сред останалите отличени на 25 април бяха няколко гледаеми, но не паметни филма като „Момиче с потенциал“, „Манк“, „Душа“, „Ма Рейни: майката на блуса“... „Момиче с потенциал“ – дебют на британката Емералд Фенел – взе статуетката за оригинален сценарий (и силно ми напомни за сходната, но по-ангажиращо разказана преди 15 години история за млада жена, която ползва самата себе си за примамка и бич за „сексуални хищници“ – Hard Candy, дебют на британеца Дейвид Слейд). „Манк“, черно-белият разказ на Дейвид Финчър за остроумния сценарист от 30-те Херман Манкевич, беше с най-много номинации, десет, но ги „сбъдна“ само за сценография и за операторското майсторство на Ерик Месершмит. В главоблъсканицата „Тенет“ на Кристофър Нолан разпознати като специални бяха специалните ефекти. „Душа“ (или „соул“, като музикалния стил) на Пийт Доктер и Кемп Пауърс получи оскарите за пълнометражна анимация и за саундтрак – типична пиксарска продукция с Дисни гланц, която разсмива, просълзява и ободрява по протоколните начини и в която Джейми Фокс озвучава фигурата на несвоевременно умрял черен музикант, а Тина Фей – една опака душица от отвъдното. За „Ма Рейни: майката на блуса“ на Джордж Си Улф с Виола Дейвис в ролята на легендарна певица от началото на 20. век (и с рано отишлия си Чадуик Боузман в последната му изява на екрана) останаха само двата приза за костюми и грим.

 

В края ще се върна към началото. В „Земя на номади“ едно момиче повтаря в супера нещо, чуто от Фърн, героинята на Франсис Макдорманд: „Туй наше вечно утре, утре, утре / пълзи от ден на ден с крачета ситни, / дорде изгризе сетната частица на срока ни...“. Тези думи от „Макбет“ (цитирам в превода на Валери Петров) задават тона на целия филм, в който „утре“ е свалено от пиедестала си, а възвишеното се появява навсякъде, където има щедрост и човещина без оглед на декора. Когато Макдорманд се изправи да приеме третия си „Оскар”, тя също цитира „Макбет“: „Аз нямам реч, / мой глас е този меч!“... и продължи: „Както знаете, нашият меч е нашият труд. А аз обичам труда. Благодаря ви, че го разбирате“. Оскар е прякорът на златистите статуетки, стиснали меч, с които Америка награждава за заслуги в киното: нетипично този път мечът не беше знак за битка за надмощие, а фриволното лустро на ежегодната церемония за малко отстъпи по важност пред смисленото кино.

 

За повече детайли около традицията на оскарите и припомняне на предишните победители вижте обзорите на Българското кинообщество от 90-ото (февруари 2018), 91-вото (февруари 2019) и 92-рото (февруари 2020) им раздаване.