ОСКАР 2019: ПЪЛНО УСКОРЕНИЕ


от
на г.

ОСКАР 2019: ПЪЛНО УСКОРЕНИЕ

„Предпочитам да умра в кола на пистата, докато правя това, което обичам, отколкото бавно да се предавам на рака“ -  тези думи, твърди се, са на Кен Майлс, главното действащо лице на филма Ford v Ferrari (българското заглавие, неясно по какви причини е „Пълно ускорение“).

Реплики като тази чертаят героичен ореол около главите на кандидатите за безсмъртие от времето на „Илиада“ и всеки следващ героичен епос (може би това е точният жанр на филма). Това е история за самотната битка на мъжа, устремен към личната си легенда, предпочитащ възможността за бърза славна смърт пред спокойния, посредствен живот.

Освен героика, във филма има и приятелство, има и противопоставяне на мъжествения индивидуализъм срещу корпоративното мислене и поведение, има и контраст между занаятчийския, бавен подход, в който влагаш сърце и усет, срещу серийното, поточно производство и методичното преследване на успех. Има твърде много теми за повествование, залагащо на скоростта и надпреварата на предела на възможностите.

Носталгично красиво е развита темата за човека и машината. В славния момент от историята на автомобилните състезания, който филмът обхваща – средата на 60-те години на 20 век, отношенията им са романтични, почти като на Пигмалион и Галатея. Няма помен от съвременното безпокойство от подчиняването на човешкото на изкуствения интелект. Тук машината е почти одушевена, интуитивна и податлива на опитомяване.Носталгична всъщност е и победата на самотния герой, на аутсайдера, на човека в син комбинезон, разчитащ само на силите и куража си, изправен срещу света на големите пари и корпоративни интереси, които в крайна сметка осуетяват триумфа.

„Пълно ускорение“ е спортна драма, окъпана в златиста светлина (хубава работа на оператора Федон Папамихаел), от която се носи дъх на бензин и мъжкарство. Аналогията с „Илиада“, подхвърлена по-горе, не е напълно пресилена - докато долу на пистата се надиграват състезателите от конкурентните отбори, горе в ложите стоят божествата: Енцо Ферари и Хенри Форд ІІ – архитектите на сблъсъка. Ферари (човекът) въплъщава всичко италианско - правим коли, така както правим цигулки Амати, задружни сме, una grande famiglia, изработваме всичко на ръка и изпипваме нещата до последния болт, създаваме легенди.

„Ако това беше състезание по красота, току-що загубихме“ - казва Кен Майлс, когато се озовава на знаменитата писта „Льо Ман“ и хвърля поглед към арсенала на противника. Реплики като тази характеризират говоренето във филма. Специализираните термини не тежат, диалогът е жив, стегнат, злъчен и нервен.
Конкурентното божество - Хенри Форд ІІ - е внук на митичния Форд, един от идеолозите на съвременния свят - откривателят на серийното производство, специализирането на труда и последвалото отчуждение от работата. „Ферари“ може да има митичен статут, но съвременния свят е скроен по-скоро по калъпа (и по поточната линия) на Форд - от „Прекрасния нов свят“ на Хъксли до „Модерни времена“ на Чаплин: Хенри Форд е злият гений тук.

Между божествата се води честолюбива война за надмощие, сблъскват се различни виждания за света – артистизмът срещу методичната работа, ценността на творческата свобода срещу резултатно ориентираната прагматичност, настървена за успех на всяка цена.

Между момчетата с бензин в кръвта Карол Шелби (Мат Деймън) и Кен Майлс (Крисчън Бейл) има истинско приятелство. Единият е поуморен жребец (Шелби) - единственият американец печелил вратоломното 24-часово състезание „Льо Ман“, сега конструктор и инженер, човек с разклатено здраве, който преговаря с големите клечки от бизнеса и се опитва да конструира ракетата-носител, която да вкара „Форд“ в автомобилните състезания. Майлс пък е заядлив темерут, добър съпруг и баща, който в началото на филма се опитва да съхрани достойнството си, докато продава бързи коли на разглезени новобогаташи.

С цялото ми уважение към актьорския диапазон на Бейл, можем да разделим ролите му на такива, в които е с поднормено тегло, такива, в които е над нормата, и такива, в които е с маска. Онова, което ги обединява, е мрачната му аура, тъмната енергия, която струи от него и владее екрана. Кен Майлс е от мършавите въплъщения на Бейл и вече сме го виждали в амплоато на човек, решен на всичко в името на страстта си, поне в още два филма. Линията със семейството му, в която се проявява като мил, внимателен и загрижен, цели да придаде богатството на личността му, но по-скоро е ненужна, малко като баласт, за който знаем, че в един миг ще се откъсне, за да освободи ездача, устремен колкото към финала, толкова и към собствената си същност - тук има един рефрен за особената неподвижност, която те завладява, когато фучиш със 7000 оборота, всичко изчезва и остава само въпросът „Кой си ти всъщност?“ (за да подчертае философския аспект на повествованието в случай че разсеяният зрител е на път да го пропусне).

Спортната драма, гладиаторската битка, състезанието по скорост, дух и издръжливост – това са благодатни откъм драматично напрежение теми, умни диалози и противоборства на силни личности. Техническото изпълнение е важно, актьорската игра може би не чак толкова, сгъстеното действие не оставя кой знае какво място за открояващи се изпълнения.

Приятелството на Майлс и Шелби, също като семейството на Майлс, се явява страничен, паралелен сюжет, който прави филма бъбрив, а и с риск да ядосаме почитателите на Мат Деймън, трябва да кажем, че той не е докрай убедителен в ролята си. Примерното холивудско момче не мирише на бензин и масло, ръцете му са чисти, с внимателно подрязани нокти. Не е хазартният тип, готов да изложи всичко на риск, който сценарият изисква, липсва му щипка непобедена момчешка арогантност, горчив цинизъм или стаено напрежение. Виждали сме сценарни решения, при които тази роля на приятеля-спътник и разказвач обикновено се играе с блусарска меланхолия от Морган Фрийман. Деймън е доказано подходящ партньор на Афлек, но не и на Бейл, който го засенчва (нищо общо с прецизно оркестрираното партньорство между поочукани от живота мъже, което видяхме между Ди Каприо и Пит в „Имало едно време в Холивуд“). Тук дуетът е неравностоен - на Деймън коравото мъжкарство не му идва отвътре, също няма сдържана меланхолия, която да стопли и очовечи образа. Пропускът по-скоро е на подбора, не на самия Деймън – инак чудесен актьор.

„Пълно ускорение“ е сполучлив филм, който увлекателно разказва интересна и носталгична история за славното време на човека и машините, харесва се моментално и почти със същата скорост избледнява в съзнанието.