Колоритният испански кинокласик Педро Алмодовар привлече вниманието на публиката и критиката в Кан тази година с един крайно личен филм, изпъкващ със своята стилистична обраност на фона на дългата му и дръзка филмография. “Болка и величие” е интимно упражнение по стил в жанра на автофикцията, хомогенно и майсторски преплитащо действителността и измислицата в името на това да се проникне в сърцевината на сложните напрежения между изкуството и живота. В кожата на фикционалната версия на Алмодовар влиза неговият дългогодишен актьор и приятел Антонио Бандерас, който за изпълнението си взе наградата за най-добра мъжка роля на фестивала. Филмът грабна приз и за знаково меланхоличния си саундтрак, дело на испанския композитор Алберто Иглесиас, чиято музика от дълги години съпровожда творческите проекти на режисьора. Като към всичко това се прибави и живописният стил на Алмодовар, очарователно вдъхващ живот на всяка сцена (независимо колко делнична и банална на пръв поглед е тя), “Болка и величие” с лекота успява да потопи зрителя в една умело конструирана, омагьосваща атмосфера на екзистенциални поражения и споделена уязвимост.

Салвадор, алтер егото на испанеца, е застаряващ режисьор, неспособен отново да вземе в ръце кормилото на все по-катастрофалната си кариера, защото страда от цял куп хронични заболявания, които изтезават тялото му (главоболия, тинитус и проблеми с гръбнака) и разбиват психиката му (панически атаки и патологично безпокойство). Още в началото на филма той щателно изрежда болежките си, докато концептуално кичозният, анимиран монтаж детайлно и хиперболизирано визуализира особеностите на всяка отделна болест. По този начин бързо разбираме, че в основата на “Болка и величие” в действителност лежи непосилният опит на страданието, което макар и да ограбва живота от неговата безметежна пълнота, същевременно се явява и неразделна част от мистично креативните личностни механизми, позволяващи на твореца да роди нещо наистина величествено и незабравимо. През целия филм Салвадор (в буквален превод - Спасител) неусетно и неумолимо пропада до корена на това своеобразно мъченичество, като накрая на този изтощителен процес не открива спокойствие и облекчение, а парадоксално събира сили да поеме кръста си отново и да продължи радостно напред. Героят на Бандерас разбира, че е призван да служи като смирен жрец на красотата, която светът му разкрива, въпреки вцепеняващото вездесъщие на болката и затова се захваща отново с режисура. За финал Алмодовар ни разкрива, че сцените от детството на Салвадор, на които вече сме станали свидетели, са се разигравали на снимачната площадка на новия му проект, с който той триумфално ще се завърне в майчиното лоно на киното.

Въпросният похват на филм във филма, който испанецът използва и в “Лошо възпитание”, разкрива миналото като неизменно преживяно и увековечено като художествена творба в спомените ни – нещо по-истинско от самата действителност, което е завинаги налично и непрестанно се (само)актуализира. Там, в детските спомени на Салвадор, се крие не само тайната на красотата, която той цял живот ще следва, но и зародишът на болката, която тя ще му донесе. Алмодовар е безпощаден в своята светотатствена католическа меланхолия, представяйки моментът на откровението, като екстатично (хомо)сексуално пробуждане (“сладостна мъка” по думите на св.Тереза). Като момче Салвадор за пръв път вижда голо мъжко тяло, коленете му се подгъват и той губи съзнание, зашеметен от красотата и желанието, които е още твърде малък да разбере (и още по-малко да изконсумира).

Сюжетът обаче не се изчерпва с това търсене на вечно изгубения рай и Алмодовар тактично отклонява вниманието ни от "скандалните заключения", които могат да се извадят от “Болка и величие”, като преимуществено го фокусира върху баналното ежедневие на своя фикционален двойник, който отчаян, че не може да открие утеха и мир, започва да употребява редовно хероин. Салвадор придобива вредния навик от Алберто - актьор, който е играл преди 30 години в един от най-знаковите му филми, като понастоящем  прекарва дните си безвъзвратно потънал в наркотична летаргия. Въпреки че са били скарани почти три десетилетия, те имат нужда един от друг, защото, както Алмодовар държи да покаже, пътят към спасението неизменно преминава през едно дълбоко разбиране на миналото и пълноценно помиряване с него. Освен това Салвадор трябва да се пребори и с едно шаблонно, "анестетично грехопадение", което все пак му помага да осъзнае, че с болката си отива и животът. Така като типичен герой (и огледало) на автора си, той преобръща догматичните схващанията за греха и трансгресията, намирайки спасение в своята радикална богохулна условност в стилистиката на Жан Жьоне.

В крайна сметка това е (вероятно съвсем неизненадващо и очаквано) "най-зрелият" филм на испанеца, като липсата на типичните за него експлицитно ярки провокации и мелодраматични абсурди единствено затвърждават въпросния факт. По-скоро в “Болка и величие” Алмодовар, с прилежната нежност на търсещ катарзис в рамките на изкуството си голям майстор, търпеливо нанася своите сюжетни и естетически удари, чиято невидима мощ разтърсва из основи и в дълбочина. В същото време "на повърхността" сцените се нижат хипнотично, преминавайки от потопените в райска светлина мигове детство, до минималистичните, но крещящо стилни цветови композиции на зрелостта (решени основно в червено, жълто и синьо), които създават усещането, че наблюдаваме ежедневие превърнало се с всеотдайна готовност в радостна жертва на един завиден естетически педантизъм. Интимното послание към публиката е да отвори сърцето си и да съпреживее своеобразното мъченичество на твореца, който жертва живота, душата и тялото си, за да разпространи своята “блага вест” и да сподели откровението на желанието и красотата.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”