„Самота – казва в един от прочутите си любовни сонети Пабло Неруда, – дай ми знака на твоето неспирно начало... и трепета, който иеизменно предхожда меда, музиката, морето, раждането...“ В „Медена земя“, македонския филм, чиято премиера се състоя преди година на фестивала „Сънданс“ и който току-що беше номиниран в две категории за американските оскари (документалната и чуждоезичната), самотата съдържа много от този трепет... Макар че тук той вещае не мед и раждане, а мед и смърт – смъртта на предните поколения, на традиционните култури, на селата, тишината, бавността, сезоните, пчелите.

Голямата находка на авторите Татяна Котевска и Любомир Стефанов е Хатидже Муратова от село Бекирлия, душа на филма – харизматична, жизнерадостна жена, по чиито стъпки са тръгнали с превъзходен нюх за сюжет. Едно от най-сполучливите им артистични решения е да представят суровите условия за оцеляване в изоставената местност с ритъм, звук и цветове, близки до тези на кошер: витални, ярки, плътни, топли, сладки (великолепна работа на операторите Самир Люма и Фейми Даут не само в избора на гама). Да, в „Медена земя“ лайтмотивът е отмирането на твърде много от досегашния живот. Но споменът, който срещата с Хатидже оставя, не е за буца в гърлото, а за нещо хубаво, което ти се е случило, когато не си очаквал.

Четиричленният екип на документалистите заминава за района на р. Брегалница да прави късометражка на екологична тема и случайно попада на „естествените“ кошери на Хатидже (видимо организирани с човешка намеса, но поместени в процепи в скали, дървесни хралупи и прочее), а благодарение на тях – и на нея. Бекирлия, турското селце, от което е пчеларката, е напуснато, както и много други в околностите, още през 50-те години на 20. век заради спогодба между Югославия и Турция за „размяна“ на мюсюлманско и християнско население между двете държави. Хатидже е родена през 60-те в тази вече установена изолация, а в по-ново време, бидейки най-малката дъщеря на майка си Назифе, е поела грижите по нея, след като и техните роднини са се изнесли. Когато навлизаме в „Медена земя“, двете жени са съвсем сами в Бекирлия.

„Хатидже е родена звезда – казва Котевска, – тя обича хората, обича да общува и като ни видя, заяви: „Това е една от най-големите ми мечти: някой ден да дойдат журналисти и да ме снимат как ходя по баирите“. Беше голямо удоволствие да сме с нея...“ Първоначалният план за три месеца снимки се проточва в стотина дни на терен, разхвърляни в продължение на три години, към които се добавя една година монтаж на 400-те часа събран материал. В Бекирлия няма електричество, което води до сполучлив крайно „обран“ подход към светлината (само естествена или от свещ). Никой от екипа не владее турски, така че почти през целия процес не са наясно за какво говорят хората пред обектива – първият вариант на монтирания филм е сглобяван изцяло без звук, шест месеца само визуално навръзване на историята...

За история с начало, среда и край е всъщност силно да се говори – в „Медена земя“ имаме по-скоро нагледна съпоставка добро-лошо. Насред съзерцателните кадри с Хатидже и майка ѝ и мирните им, малословни разговори авторите контрастно вкарват шумния хаос на временно заселилото се наблизо многодетно семейство. „Имахме нужда от конфликт“, обяснява Стефанов. Но тази нужда не е очевидна – главната героиня е достатъчна, за да опише с дела и думи и себе си, и региона, и епохата, и човечеството, хем в нюанси. Противопоставянето на Хатидже и съседа Хюсеин на места стои схематично, с ясното намерение поуката (ако искаш да вземаш, научи се да даваш... който лакомия вади, от лакомия загива) да скочи в окото като недвусмислен лафонтеновски извод... Поезията на мекия женски подход към нещата е сблъскана твърде програмно с прозата на грубоватия патриархален глава; порядъкът в мъдрия сговор между човека и природата – с безпорядъка на невежото нахлуване и алчното грабене; ефирните пчели на Хатидже – с тромавите говеда на Хюсеин.

Макар и в основата си вярно, формулираното от авторите внушение на „Медена земя“ спъва донякъде филма точно поради своята плакатност. Има и още нещо. Предисторията и контекстът, събрани абзац-два по-горе след ровене в международната преса, няма как да се разберат от самия филм – коя, къде и защо е Хатидже, ще ви се иска да знаете, но ще разберете по-конкретно чак извън прожекцията. Това може да е плюс, доколкото местната специфика не бива да е необходима за универсалното разбиране. Но може да е и минус, понеже който не е известѐн, че стратегията на екипа е била тип „муха на стената“ (до степен дори да не разбират за какво говорят сниманите до средата на монтажа!), лесно може да допусне, че част от споровете между съседи не са спонтанни, а поощрени, и определени реплики се произнасят за пред камера.

„Фикцията е длъжна да е правдоподобна, но реалността не е“, както хубаво го формулира непрежалимият Малик Бенджелул, автор на документалното чудо „В търсене на Шугърмен“, което преди 8 години също тръгна с три награди от „Сънданс“ и стигна до „Оскар“. Хатидже е планета със своя гравитация, която именно е привлякла Котевска и Стефанов, на нея не ѝ е нужен външно определен конфликт, за да е интересна, нито ѝ трябва калъпът на типичната история – тук виждаме един човек, той се среща с антагонист, неизбежният конфликт помежду им се решава трагично или комично. Ценното е нейната функционираща необичайност. Отделният човек може да е вълнуващ като произведение на изкуството, анализиран като природно явление, може да бъде изброждан, дишан, живян. И когато някой попадне на рядкост като Хатидже (неслучайно си спомних за Бенджелул и митичния Родригес), едно от най-контрапродуктивните решения за представянето му е да го вкарва в изтъркана повествователна структура.

Така или иначе, „Медена земя“ е положително, светло преживяване. Удивлението и радостта на наблюдаващите личи във всеки кадър и макар че филмът не предоставя директно нещо за научаване или за доразвиване с ума, той е прозорец към една непрестанна сетивна наслада. Би било прекрасно „Медена земя“ да вземе „Оскар“ и да качи на още повече големи екрани усмихнатото лице на Хатидже, този сърдечен Робинзон Крузо от македонските планини. А и такъв екип заслужава награди – с една от първите, както се разбра, авторите са купили къща за Хатидже в по-питомно съседно село, близо до роднините ѝ, така че просъществуването на жената вече не е под въпрос...