„Мисля, че е много по-драматично [да гледаме] двама мъже, които се опитват да се справят с чувството си на гняв, отколкото някоя престрелка“, казва Фред Роджърс (1928–2003), когато правителството на Ричард Никсън решава да ореже бюджета на обществената телевизия в полза на военните си разходи във Виетнам. Роджърс е един от най-обичаните водещи на образователни предавания и с пет трезви думи успява не само да отстои финансирането на PBS пред американския Сенат, но и да зададе морални и естетически координати, валидни и до днес за работата в медии и работата с деца. Чуйте го. Всяка дума и всяко действие на този благ човек с ореол от достойнство е акт на съпротива срещу безпорядъка, данданията, болката, яростта, самотата и глупостта.

Изслушайте кратката му реч. Вижте поне две-три от близо 900-те половинчасови серии от „Кварталът на мистър Роджърс“, нищо че са замислени за малки деца. Гледайте образцовия документален филм на Морган Невил „Искаш ли да ми бъдеш съсед?“ (2018) и си потананикайте песничката, от която е заимствано заглавието (с нея започва всеки епизод от „Кварталът...“). Минете дори през „Кварталът на мистър Робинсън“ – нахална малка поредица от пародийни скечове на Еди Мърфи за Saturday Night Live. И непременно идете на „Чудесен ден в квартала“ – небиографичния филм с мистър Роджърс в ролята на Доброто и Том Ханкс в ролята на мистър Роджърс.

В центъра на новия си, трети пълнометражен разказ (далеч по-интригуващ от предишния, „Можете ли да ми простите“) Мариел Хелър е поставила именно двама мъже в сражение с чувството си на гняв – репортера Лойд Вогъл и неговия изоставил го някога баща, който се опитва да се завърне в живота му. Тяхната драма (банално формулирана история за грешка и прошка, както може да се очаква от високобюджетна американска продукция за широкия пазар) е основната линия на „Чудесен ден в квартала“. По-любопитното е, че е рамкирана от срещите на Вогъл с Роджърс – журналистът е получил задание да напише кратък портрет на водещия за списание Esquire. Годината е 1998-а, Вогъл се слави като язвителен критик на всичките си събеседници, а Роджърс – като мил образ от нишова програма, който смешно си преправя гласа, за да се въплъти в куклите цар Петък Тринайсети и Даниел Раирания тигър... Начинанието изглежда обречено, но за всеобща изненада портретът се получава дълъг и възторжен.

„Той не пие, не пуши, не яде месо, не си ляга късно, не се успива, дори не гледа телевизия... Той е безстрашен и без стеснение настоява за близост, но колкото и да се опитвам да го разпитам за него, неизменно отклонява въпросите обратно към мен... Като супергерой от комикс, който събира енергията на останалите... Мистър Роджърс живее в състояние на постоянно удивление... Ето го на едно коляно пред момиченце, стиснало в ръцете си плюшено животинче, небесносиньо зайче... Революцията, която е започнал – по половин час на ден, пет дни в седмицата, – се е оказала недостатъчна, не се е разпростряла и така, принуден да води битките си сам, мистър Роджърс губи, а с него губим и ние.“ Това са изречения от „Можеш ли да кажеш герой?“, действителната публикация в Esquire на действителния журналист Том Джуно, прототип на Вогъл (изигран впрочем блестящо от Матю Рис от „Американците“, който, въпреки забележителната работа на Том Ханкс, заслужава повече номинация за „Оскар“).

„Чудесен ден в квартала“ също предлага възторжен портрет на Фред Роджърс – взема физиката и маниера му, както и множество негови реални реакции и фрази и ги сглобява творчески, за да разиграе историята на фикционалния Лойд Вогъл като дълъг (всъщност една идея прекалено) епизод от „Кварталът на мистър Роджърс“. Виждаме водещия в цялото му очарование, чуваме го в цялата му мъдрост и точно както неговите съвременници почти нищичко не научаваме за вътрешния му пейзаж извън мисията, която си е самоналожил – грижата за децата в (света на) възрастните. Роджърс е от заможно семейство, има добра музикална култура, свири на пиано, ръкоположен е за презвитериански свещеник, запознат е с основните трудове на детските психолози, изпитва уважение към малките и най-автентично удоволствие от общуването с тях. В предаването му няма реклама и проповеди, то не е замислено за печалба или слава, а Фред Роджърс си дава труд да участва (с кореспонденция и лично) в животите на стотици от зрителите си. В „този шумен свят“ предлага възможност за мълчание и размисъл, за чувства и общуване – и това е вярно отразено в темпото на филма и в интелигентната му музика...

„Ти си специален – повтаря мистър Роджърс, – няма нужда да правиш нищо изключително, за да бъдеш обичан.“ На първобитния модел на мъжа като размахващ оръжие или пръст „водач“ осъзнато и последователно противопоставя модела на мъжа като многопластова личност, която разговаря, пита, помага, споделя и съчувства. Обясненията му на живота и на смъртта като за деца са невероятно подходящи и нужни за възрастните, които не са ги доосмислили, когато му е било време („Умирането е човешко. За всичко човешко може да се говори. А с всичко, за което може да се говори, има как да се справим.“). Съпругата на Фред Роджърс казва: „Не обичам да го наричат „светец“, защото така излиза, че това, което е той, е непостижимо. А той много се старае, много работи по себе си...“.

Зрителите, свикнали да поглъщат откъм екрана истерични скорости, пълно неуважение към живота и уродливи разкрития за бившите величия, вероятно ще влязат в салоните с очакването, с което Том Джуно/Лойд Вогъл се явява пред Фред Роджърс – човек не може да е толкова свестен, тук ще се намери някаква гнилоч. Чака ги обаче нещо различно. Шансът да се върнат към най-нежното в душата си и да излязат готови за промени е огромен. „Чудесен ден в квартала“, при все повествователните си недостатъци (да „снабди“ главния герой с безотговорен баща, разсъдлива съпруга и новородено дете, така че да онагледи разнообразните му състояния и роли и да го постави в необходимост да взема показни решения пред очите ни), не бива да се гледа между другото. Заради мистър Роджърс.

Искам да завърша с още един пасаж от Том Джуно, този път от „Как би постъпил мистър Роджърс?“ – статия, публикувана преди малко повече от месец в The Atlantic: „Искаш ли да ми бъдеш съсед?“ стана толкова популярен, защото кара хората да плачат без задръжки; показва как всъщност изглежда радикалната доброта; описва човек, дал живота си за безнадеждна кауза – облагородяването на масмедиите. Той беше гений със свръхестествени сили, а като нищо може да е бил и добронамерено извънземно, запокитено на нашата планета, за да ни помогне да открием път към невъзможната възможност да бъдем обичани... И въпреки че го изоставихме, той някак си удържа, застанал между нас и нашите наежени антипатии и негодувания като неизвестния бунтар от „Тянанмън“, но в червена жилетка. Мистър Роджърс беше боец – без оръжие, сам срещу многото и техните дула... Той отдавна си отиде и все пак не е спирал да се бори“.