В рамките на фестивалната 2019 година, два филма полагат като свой тематичен център Втората световна война и по-точно, клетвата във вярност към Хитлер като символ на отдадеността. Докато Терънс Малик в своя „Скрит живот” тематизира възможността за отказ от тази клетва през образа на канонизирания светец Франц Йегерщетер, в другия край на спектъра новозеландецът с маорски и еврейски корени Тайка Уайтити ни запознава с безусловно верният Йоханес (Джоджо) Бецлер, горд десетгодишен член на Хитлерюгенд. В ролята на Джоджо е дебютантът Роман Грифин Дейвис с големите си любопитни сини очи и дръзкия си тон, с който заявява гордо в огледалото „Днес ти, Джоджо Бецлер, ще станеш мъж”, а неговият въображаем приятел, разбира се, е под формата на Фюрера, изигран от самия Тайка. Още в началната сцена на филма комедийното подкопаване на иначе недосегаемата идеология, от която целият свят изпитва обездвижващ страх, извиква бурен смях, когато невротичният Хитлер подвиква на Джоджо: „Дай ми един „хайл”, човече!” По-нататък в една злокобна среща със служители на Гестапо, същият поздрав се разменя повече от 20 пъти измежду всички присъстващи, повторение, което извежда на преден план терапевтичния потенциал на смеха и светът на „Джоджо Заека” се оказва достатъчно консистентен и сигурен, за да удържи илюзията, че филмът е безопасно място, в което героите, режисьорът и публиката, могат спокойно да сублимират травмите на Холокоста.
Вдъхновен от книга на феминистката писателка Кристин Люненс, филмът се идентифицира с гледната точка на Джоджо, който вярва сляпо в нацистката идеология и съответната ѝ сатирична репрезентация не може да не бъде опростена така, че да се разкаже от десетгодишно момче с безусловна отдаденост и безкритично възприятие. Предизвикателството пред Джоджо е именно срещата с еврейско момиче (Томасин Макензи, която впечатли зрителите във филма на Дебра Граник „Не оставяй следа” през 2018, е в ролята на Елза), което се укрива в тайно помещение в семейната къща. Фигурите в неговия живот са типизирани - отсъстващият баща, който е изчезнал на фронта, заетата майка (Скарлет Йохансон е безупречна с неизчерпаем комедиен потенциал като ярко грееща звезда), която събира погледите на мъжете, където и да се появи, най-добрият приятел Йорки (Арчи Йейтс), който еднакво разсеяно става войник (на 11г.) и дава съвети за любов и толерантност. Възпитателите в лагера на Хитлерюгенд притежават майсторски комиедиен контур: Капитан Клецендорф (Сам Рокуел) има непоносимост към деца и склонност да се облича като драг кралица, а Фролайн Рам (Ребел Уилсън) с безупречен немски акцент гордо споделя, че е родила 18 деца за нацистите. Хапливата размяна на смехотворни реплики минава през всички смислови слоеве - от глуповати подигравки през сатиризация на съвременни важни въпроси като ЛГБТК правата и феминизъм. Личи си, че повечето гегове са смехотворни и са проекция на критиката към нацизма от съвременна гледна точка, но има нещо особено освобождаващо в това да ставаш свидетел как самите нацисти признават размитата логика на действията си. Специално внимание се отделя на начина, по който се описва разликата между нацистите и евреите: „Ние сме като вас, само че сме хора”. Разделението поражда митологизация, която добива пластични измерения и с безпардонна сигурност се говори за телекинеза, притежание на рогове и опашки, както и за висене от тавана като прилепи. Тези окарикатуряващи описания са смешни, но и ужасяващи, защото олицетворяват митологичните страхове от Другия - оприличаването на чудовища е много силна метафора за дискриминацията, която резонира и с темата за ейбълизма (предразсъдъците в полза на физически здравите и дефиницията на човешкото здраве в полза на някакво „нормално” положение, което отнема от правата и дискриминира хората с увреждания). Това, което хуморът на филма обаче добре отразява, е че, травмата от Холокоста не е преработена и може би никога няма да бъде напълно преодоляна, а от друга страна, хората продължават да изказват предразсъдъци към малцинствата, чиято основа не е твърде различна от заложената в нацистката идеология. А именно това, че има хора и „по-малко хора“.
От друга страна, заглавието на филма се вписва добре теоретично чрез животинския прякор. Макар да е поставен с уязвяваща цел, както всеки прякор, тук „заека” става символ на хитрост и неочаквана издръжливост - подобен урок се съдържа във всяка история за възмъжаване и порастване. Когато Джоджо отказва да убие дадения му заек, това маркира противоречието в живота, който момчето води, подчинявайки се на господстващата доктрина. Затова и приемането на прякора „Заека” маркира оттласкване от досегашното идолопоклонничество (интересното тук е, че мантрата „Бъди заека!” идва от въображаемия Хитлер) и началото на съмнението. С подобни философски постановки филмът подкопава сигурността на един свят, който е бил цял и пълен единствено благодарение на колективната сляпа вяра и безвъпросност на статуквото. Затова и изобличаването на собствените предразсъдъци чрез пародирането им е също мета-жест, който се преповтаря в отношението филм-зрител.
„Джоджо Заека” съчетава комичния цинизъм на Уес Андерсън с магичността на фразите и тропите от приключенските романи и алегориите за детското порастване - няколко пъти например различни герои искат да дадат на Джоджо „много добър съвет”, напомняйки на израза от „Алиса” на Луис Карол. Паралелно с чудатостите на езика и решенията на героите, войната тежи в нейната реалност и дори да сатиризира мотивите на управляващите, филмът не си позволява да пародира войната. Началото на филма изобилства със затворени пространства, важен център на действието е къщата на Джоджо и г-жа Бецлер, която е богато орнаментирана, махогоновите мебели и кадифените завеси пораждат усещане за уют и изобилие, докато сцените на открито са винаги маркирани от разруха, опасност от организирани атаки и звън на куршуми. Цветовата палитра на филма е наситена, а всеки цвят изглежда почти сияещ с живот, което отговаря на ведрия тон, с който наративът се развива. Контрастно, сцените в края на войната са решени в сиви тонове и тотална липса на цвят. Камерата също променя своето присъствие и от статичното наблюдение с резки преходи, които добавят към идеята за повторяемост и зацикляне в настоящето, краят на войната е представен през непрестанно движение със страничен фарт като знак за идването на нещо друго. „Нищо няма смисъл вече” е равносметката на войниците, с която дори скептиците към филма ще се съгласят.
Разбира се, подобен филм не би могъл да съществува в по-ранен момент. Сега, след като поколения са израснали в сянката на неизчерпаемата болка и смазващия срам от най-голямата катастрофа на ХХ век, нашата връзка с миналото сякаш се променя. Макар че киното спазва негласна, но властна конвенция по повод на нерепрезентируемото и визуалната алегория винаги отразява дълбоката рана, която този период е оставил в колективното съзнание и несъзнавано, ето че се срещаме с първата комедия или по-скоро сатира с тема Холокоста. Може би съществуването на филма се дължи на историческата ни дистанция във времето, но все пак хронологичната близост с филми като „Ида” (2013), „Синът на Саул” (2015) и дори румънския „Не ме интересува дали историята ще ни запомни като варвари” (2018) показва безстрашно отношение към миналото, събрано в рамките на това-което-не-се-показва. Докато критикът Гай Лодж смело го обвинява в „инфантилизация на Холокоста”, „Джоджо Заека” не може да бъде класифициран с досегашните арт или Холивудски продукции по тази тема. Този филм се усеща като нещо съвършено ново, а това означава, че може би и светът ни се е обновил.
