“Огледалата и съвкуплението са отвратителни, защото умножават хората”, казва на едно място Борхес. Това крайно изречение спокойно може да служи за мото на “Ние”, многоочаквания втори филм на Джордан Пийл ("Бягай!"), в който бедите започват в огледалото. Както научаваме още преди да е почнал филмът, от трейлърите, тук едно типично американско семейство, отишло на морска почивка, среща своите чудовищни двойници, също семейство... същото семейство. “Кои сте вие?” – питат ужасените главни герои. “Американци” – отговарят техните копия. За жалост в превода се губят закачките със смисъла на думитe на английски. Заглавието например е “us”, “ние”, но може да бъде прочетено и като “US”, “Съединените щати”. Действителното мото на филма е “Watch yourself!”, което ще рече “Пази се”, но съвсем буквално е и “Виж себе си”...

Историята от почти първия момент е точно каквато ни е обещана: противоборство между топлото, дневното, ясното, познатото, от една страна, въплътено в семейството на Ади (Аделаиде значи “благородна”), Гейб (Гавраил е архангелът вестител), Зора (зорà) и Джейсън (Язон), и от друга, студеното, тъмното, подземното, неразбираемото в облика на Ред (Червена), Ейб (Аврам, “баща на много”), Умбре (сенки) и Плуто (Плутон). Актьорите в четирите основни роли изпълняват и огледалните четири, което е може би най-добрата част от обещаното и свършеното: възможността да видим изпълнителите в пълния им блясък (и мрак). Символите са много и е интересно да се “ловят”, докато тече филмът, а умният, ироничен Пийл е заложил и куп препратки към американската култура – в интервюта обяснява например ръкавицата на едната ръка, която носят двойниците, като заемка от “иконичните чудовища” Фреди Крюгер, Майкъл Джексън и О. Дж. Симпсън; за делението “ние”–“те” като отправна точка цитира “американската ксенофобия”, “геноцида на коренните жители”, белите привилегии. Също за медиите Лупита Нионго (която действа и говори като мислещ артист, не като екранна кукла, както повечето холивудски акриси) обяснява, че за разработването на образа на Ред е почерпила от поведението на хлебарките и от една определена афония, която възниква у хора, които дълго нямат случай да си използват гласните струни.

В “Ние” безспорно са вложени мисъл и усърдие, и политическа позиция, и достатъчно предварителна подготовка. Актьорите са един път, саундтракът е разкошен, камерата си върши работата повече от ефикасно. Има го, макар и недостатъчно за автор като Пийл, и необходимото за хоръра чувство за хумор – абсурд е да откараш в напрежение и страх цял филм, без тук-таме по някой миг за отпускане и поемане на въздух. Това, което липсва обаче, са изненади, убедителна идеология на сблъскващите се страни, автентична страст и в крайна сметка ужас. Докато “Бягай!” беше замислен да илюстрира “кошмара на черния човек”, с което беше и новаторски, и нужен, и неочакван, “Ние” е класически хорър, но с черно семейство в центъра. Изненадите са дребни и по-скоро предвидими: борбата за оцеляване и от двете страни води жената; “те” имат повече екранно време да облекат исканията си в думи; белите са второстепенни персонажи и целенасочено са недоразвити и елиминирани като ненужен реквизит (нещото, което обикновено се случва с черните в тази позиция).

Създателите на този филм разполагат с всичко нужно, за да го направят впечаляващ и незабравим, но те не са търсили трагедията, затова и са останали в сферата на приятното, неангажиращото. Тук няма друга опасност, освен тази за телата... която всъщност е най-безинтересната във филмите на ужасите. Няма нечовешки самоти, всечовешки болки, надничане в окото на нищото. Има трикове. Смразяващият монолог на Ред е такъв изключително заради неестествения глас, с който го произнася Лупита Нионго, не и заради съдържанието си. По-зле: той остава без дума отговор от Ади, така че противоборството се свежда до търсене на физическо надмощие. След първия, наистина интригуващ момент, в който двойниците излизат на сцената, тяхната лъжлива еднаквост с “истинските” герои е практически неексплоатирана до края, затова и губи смисъла си. Бидейки само външна, приликата се изразходва като потенциал за броени минути (срв. “Соларис” и сблъсъка на персонажите със себе си там: една съзнателна планета привежда в материален вид страданията и угризенията им и така бавно и успешно ги унищожава – през душата). “Каквото не знаем, е най-ужасяващото в хоръра”, казва Пийл, и е прав. В “Ние”, за съжаление, това, което не знаем, по никакъв начин не осмисля пътя, който току-що сме извървели до него. Когато – с рязък, но също до голяма степен предвидим обрат – филмът свършва, нито сме научили нещо важно за героите, нито сме се вгледали в себе си, нито ни е страх да се приберем сами.

Многото символи и препратки в “Ние” допринасят той да бъде повече игра на разпознаване на вече известното и есе на тема “филм на ужасите”, отколкото филм на ужасите. Действително ли са нужни и за какво по-точно паяците, ножиците, белите зайци (каквото и да символизират те), червените униформи (цялото подземно население, което е идеална, но зловеща реплика на надземното, и няма какво да яде, и страда обезправено, е издокарано в новички червени гащеризони)? Действително ли нямаше как да се разгърне огромният потенциал на имитацията като лъжа, тоест насилие, тоест зло? За мен най-големия проблем в този иначе гледаем, направен от талантливи хора филм, беше следният. Парадоксално положителното внушение (другите не просто са като нас, другите сме ние) е сиамски близнак на отрицателното и в крайна сметка бива надвито и изядено от него (тези, които приличат на нас, но не говорят като нас, не действат като нас и искат нещо от нас, са покварени, луди, с тях не може да се разговаря, камо ли да се съжителства, те искат нашето място).