Когато за първи път гледах Бергмановите “Сцени от един семеен живот”, идентификацията беше толкова пълна, че ми беше трудно да говоря с партньора си в този ден. Подобно мълчание отне гласа ми отново, години по-късно, след прожекцията на “Брачна история”, филм номер десет за Ноа Баумбах, съвременният майстор на романтичната комедия. През годините Баумбах е работил с Уес Андерсън, но в последно време статусът му на обичан режисьор със слабост към Ню Йорк и артисти, които отказват да пораснат, достига нови висоти. През 2017 “Историите на семейство Майеровиц” се бори за Златна Палма в Кан, което го превръща в последната Нетфликс продукция, преди фестивалът да приеме новите критерии за дистрибуция. Само две години по-късно “Брачна история” обра овациите последователно във  Венеция, Торонто, Ню Йорк и Лондон. Баумбах има какво да разкаже и не си губи времето.

Безспорно могат да се прокарат линии на сходство между всички досегашни филми на режисьора. Личи пиетет пред женските персонажи, които обикновено вървят по двойки - сестри или приятелки - от които едната е стриктна, с остър ум, и черен хумор, а другата - с глава в облаците и чаровно безпътно настояще. От друга страна, мъжете на Баумбах са също артистични, плод на много семейни травми, оттам и невротични, но с добри намерения. Семействата винаги са представени чрез хаотични събирания, които се оказват буреносни, но краят е винаги щастлив. По този начин филмите събират в себе си различните носталгии на две и понякога три поколения, които са свързани с Америка, но в по-голяма степен представляват желанието да обичаш и да бъдеш разбран. “Франсес Ха” (2012) изстреля на върха Грета Гъруиг, която понастоящем се радва на режисьорски успех след “Лейди Бърд” (2018) и предстоящите “Малки жени” (2019), а Баумбах се сработва много добре и с големи звезди от калибъра на Дъстин Хофман, Лора Дърн, Адам Сандлър, Бен Стилър, Наоми Уотс.

“Брачна история” е разказ за развод. Това стана ясно още с кампанията с двата различни постера за филма, които ни запознават по отделно с героите Чарли (Адам Драйвър) и Никол (Скарлет Йохансон), а в силуетите им личат вписани пейзажи от Ню Йорк и Лос Анджелис. Скоро след това излязоха и двата огледални трейлъра към филма. Тъкмо тази перспектива представя добре двойственият характер на филма: разделяйки своите герои, той остава като непоклатим символ на интимността помежду им и взаимната им грижа един за другиго. Историята започва именно с нещата, които харесват в другия, тези дублирани монтажни епизоди от трейлърите са представени в целия им блясък и създават усещане за заедност и за дълбока връзка. Тъй като филмът е построен единствено около главните си герои, залогът е ясен: нужна е стабилна и нюансирана актьорска игра, както и неизчерпаема химия помежду им. Действително смел ход е да оставиш зрителя да прекара по-малко от десет минути в главата на героите, време, което да бъде достатъчно, за да се установи трайна емоционална връзка. Резкият преход между топлите спомени за семейството като цялост и стерилният офис на брачния консултант показва и другото лице на героите: напрежението разкривява чертите им, Никол се вбесява и излиза демонстративно. Очевидно тези два гласа вече не могат да се срещнат.

Едва по-късно, когато Никол се среща с адвоката си Нора (брилянтната Лора Дърн), разбираме цялата история на двойката - от запознанството им до развода. Версията е, разбира се, тази на Никол и двигателят на нейните действия е борбата за независимост като артист и жена, тъй като героинята ѝ става известна в съвместната си работа с известния театрален режисьор Чарли. Именно техният синкретичен семеен и професионален живот е довел до краха на брака им, но с разгръщането на сюжета става ясно, че динамиката се контролира от жената и нейната еманципация. Никол е безусловно силна и често, когато камерата се идентифицира с Чарли, тя може да изглежда безсърдечна. Проблематичността на репрезентацията на силна жена тук може би обяснява защо критиците поголовно отделят вниманието си върху образа на Адам Драйвър и неговата актьорска игра. Вярно е, че напоследък той е любимец на публика и критика, също и това, че е завидно талантлив и разнообразен в ролите си, но все пак “Брачна история”, както самият брак, е работа на двама.

“Брачна история” е филм за развода като алчна бюрократична машина, която оставя само разруха след себе си. Прогресивно става все по-ясно финансовото измерение на услугите, които трябва да се предприемат, разходите по адвокати, уговорките със социални работници, наеми, обезщетения. Никол и Чарли имат син, чието бъдеще е под въпрос и чисто географската драма за бъдещето се простира между Ню Йорк, където работи театралната трупа на Чарли, и Лос Анджелис, където Никол снима сериал. Комичните сцени са разпръснати из целия филм и често се случва слепване на пластовете на комичното и трагичното. Когато Никол, майка ѝ и сестра ѝ се уговарят как да поднесат на Чарли разводните документи, цялата сцена е хореографски комична, с разместването и предаването на пощенския плик от ръце в ръце. Това е и момент на разрив, тъй като всички са наясно, че този момент ще промени хода на живота им, и това знание е достъпно и за зрителя. Така напрежението се сгъстява въпреки смеха и сянката на бъдещето страдание се съдържа във всяка усмивка.

Обратно, филмът изобилства от сцени, които са болезнени и дистанциращи, както например многобройните срещи с адвокатите. Самият диалог се състои от съкровени моменти, превърнати в уязвяващи аргументи и словесни оръжия, изказван от адвокатите за героите в трето лице. Така всяка споделена слабост може да се използва в борбата за попечителство и стерилният маниер, с които адвокатите се служат, заплашва да разруши каквото и да е останало от интимността между героите. Но това, за наша изненада, не е толкова лесно. Макар че “Брачна история” е филм, който подчертава безчовечното и механично отношение към любовните взаимоотношения като към минала грешка, героите на филма са тези, които връщат обратно топлотата и пламъка на любовта. По средата на агресивен дебат, адвокатите решават да установят обедна почивка и менюто на даден ресторант се предава от ръка на ръка, всеки поръчва лековато, сякаш професионализмът няма душа и не се решава съдбата на семейство. Чарли, единственият носител на съмнение в цялата история, се взира в буквите и мълчи, отказвайки да принизи развода до разговор в обедната почивка. Тогава Никол, която проговаря за първи път в сцената, поръчва вместо него, защото добре знае, че той обича гръцка салата с лимонов дресинг и много малко зехтин. Без същински диалог помежду им става ясно, че има нещо силно, което няма да се поддаде на разруха.

Операторската работа на Роби Райън (“Американски мед”, “Фаворитката”) е силно повлияна от Бермановите “Сцени...” и “Персона”, но има нещо съкровено и лично в начина, по който той рамкира лицата на героите, и успява със същата меланхолия да предаде и множеството къщи, стаи, съдебни зали и офиси във филма - пространства на преход, заснети с широкоъгълен обектив, изглеждат още по-пусти. Контрастът между близките и общите планове, между лицата и едва забележимите фигури, е редуване на интимност и дистанция, които са взаимосвързани така, както са вдишването и издишването. “Брачна история” е повече драматичен, отколкото комедия, но предизвиква много смях, горчиви усмивки и катарзис. Прекрасно е, когато киното прегръща своя фикционален статус и изпълнява ролята си впечатляващо добре, превръщайки героите си в хора от плът и кръв, наши приятели или наши отражения, с които да страдаме и, най-вече, да обичаме през техните очи.