СТОКХОЛМ 2019: КЛЕТНИЦИТЕ


от
на г.

СТОКХОЛМ 2019: КЛЕТНИЦИТЕ

След участието си на фестивала в Кан тази година и малко преди Киномания 2019 френският филм „Клетниците” мина и в основния конкурс на юбилейния 30-ти международен фестивал в Стокхолм. Предстои му и конкуренцията за Европейските Оскари, чието раздаване е на 7 декември. Вдъхновен от едноименния си късометражен филм (2017), от уличните бунтове в Париж през 2005 г., както и от други реални събития, Ладж Ли, французин от Мали, поставя действието на игралния си дебют в Парижкото предградие Монфермей. Роден и израснал в него, режисьорът започва със запомнящ се пролог: френското знаме, развято сред тълпа, която отива да гледа националния отбор по футбол на световното първенство. Аналогията с известната картина „Свободата води народа” на Йожен Дьолакроа, станала символ на френската революция, вдъхновила и Виктор Юго да напише романа си „Клетниците” и то именно в квартала Монфермей, веднага се набива в очи. В картината Мариан - богинята на свободата, символът на колективната гордост, развява знаме и щик на фона на юлския метеж от 1830 г. Тук няма социална битка, която трябва да бъде спечелена, а само финалът на световното, видяно през очите на малък запалянко. Мултикултурна Франция за пръв път е обединена в пъстър междуетнически и междурелигиозен състав. Новите идоли на тълпата са Мбапе и Погба, врагът (поне деветдесет минути) е Хърватия.  Ако националният отбор е перфектен образ на държавата, нещата не свършват така славно и радостно в Монфермей. Футболната среща ще се пресича още доста пъти със съдбите на героите – и като контраст, и като съвпадение с техните настроения. От еуфорията минаваме на общ план, заснет от дрон, на квартала с невзрачни стълби и малки квартири, където живеят основно араби, африканци, мюсюлмани. Спокойният тон променя настроението във филма, което от позитивно преминава в злобно. 

Новодошлият полицай Стефан (в ролята Дамиен Бонар) започва служба в патрулната полиция заедно с още двама агенти. Той не споделя техните насилствени методи на работа и общуване. Няколко часа му стигат, за да се ориентира в напрежението, създадено от местните банди и колегите му. Те си поделят властта и диктуват законите на една и съща територия. Работният ден на тримата агенти се преплита с този на „кмета“ на квартала и дясната му ръка, както и с бизнеса на местните босове от Мюсюлманското братство с техния водач Салах. Между тях са децата - едно момче върши какви ли не глупости, друго шпионира момичетата с дрона си. Цари всеобщо неподчинение. Стефан е принуден да си изцапа ръцете (и очите) с глупавите подвизи на колегите си, неспособни да умиротворят квартал, вече белязан от нетърпимост и етнически различия. Всекидневието е изградено като жанров филм. Монфермей е минно поле, бомба със закъснител, готова да експлодира. Кражбата на лъвче от циркова клетка задвижва действието и запалва искрата, която поставя всички срещу всички. Ситуацията се нагнетява, търсенето на животното води до безсмислен акт на насилие срещу момче. Всичко е заснето от дрона. Неудобното доказателство трябва да бъде унищожено на всяка цена, за да се укрият жестокостите на агентите. Футболът, тази илюзия за възможно съвместно съжителство, става размяна на жестоки и непозволени удари с топки. Така се живее в този периферен и беден Париж. В града, лишен от обичайния си романтичен чар, филмът се скита безпощадно между анонимни улици и мръсни магазини. Из тях се щъкат както озверелите възрастни, така и група момчета, затворени в клетка, както лъвчето, от която искат да избягат. Няма съпричастност, диалог, прошка.

Ако в първата половина на филма тексът играе главна роля, после преобладава действието и физическото присъствие на всеки персонаж. Думата губи властта си, нейното място е заето от насилието, което припомня „Омраза” на Матийо Касовиц, без да достига неговата бруталност. Ли превръща квартала от място на действието в решаващ образ, където властва силния над слабия. В него има нещастни човешки същества, бедняци, готови да избухнат. Алергичен към лъскавия Париж, който киното обича да показва, Ли предпочита да притиска героите, да ги следва в техните юмручни битки и стрелби. Чрез динамична и умела режисура показва безпокойството им и клаустрофобията на най-вълнуващите сцени, изважда от всеки актьор спонтанна естественост, попътна на суровия реализъм, обгърнал цялата история. Безмилостният портрет на парижкото предградие е нарисуван с разочарование и терор.

Клетниците”, убедителният дебют на Ладж Ли, има структурата на вита стълба. Той започва с иронични и безобидни тонове, движи се в кръг и после бавно се спуска в сърцето на градския ад. Полицейският филм, примесен с драма забива нож в деградацията на град, напълно съблечен от обичайния си романтичен чар.

Това, което извисява филма над класическото обвинение, е абсолютно задушаващия епилог. Неудържим връх на насилието, който представя по-добре от всяка дума празнотата и нежеланието за общуване.

Въпреки поразителното и силно предизвикателно заглавие, Ли не се впуска в съвременен римейк на романа на Юго. Далеч от какъвто и да е принудителен паралелизъм с „Клетниците”, парижкият режисьор оставя непокътната само социалната борба. Барикадите пак ги има, вчерашния каторжник Жан Валжан днес е агентът Стефан, малко по-милостив към бедняците от колегите си. Те пък са полицейския инспектор Жавер, но дори го надскачат по жестокост. Гаврошовците се роят - обезверените деца от квартала. Променят се и средствата, с които действат и едните, и другите - преследванията са с коли, доказателствата за вина са уловени с дрон. Финалът преобръща всичко - привидните малки и големи клетници, емигрантите, стават победители, а сигурните блюстители на реда заемат местата им и се превръщат в клетници. Не се знае кои са по-окаяните.