Въпреки че “Клетниците” на Ладж Ли е пълнометражният дебют на режисьора, филмът съвсем заслужено намира място в основната програма на фестивала в Кан. Отличавайки се със своята болезнена и революционна актуалност, тази кинотворба успешно реконтекстуализира съвременния живот във Франция, присвоявайки си символично класическия роман на Виктор Юго, за да покаже, че единственото, което се е променило от XIX век насам е цветът на кожата на маргинализираните и социално онеправданите.  

Ли ни показва как новите братчета на Гаврош скитат безцелно по улиците на Монфермей (източно предградие на Париж, където в книгата е кръчмата на Тенардие) и се опитват да оцелеят на ръба на една система, която ги е изоставила. Във въпросния район властват различни престъпни, етнически и религиозни групи, които се борят за влияние, докато полицията функционира по-скоро като нежелан медиатор, който без подкрепата на различните фракции не може да наложи ред. От последните се оказва, че най-благотворно въздействие оказва мюсюлманското братство в квартала, защото поне поучават пакостливите деца да не се забъркват в престъпни и небогоугодни занимания. Проблемът, разбира се е, че сред тях може да има и радикализирани фундаменталисти, но пък на фона на “Кмета”, престъпник на който общината неофициално плаща да поддържа мира, не е много ясно, съществува ли по-добра алтернатива. По всичко изглежда, че децата трябва да вземат бъдещето в собствените си ръце, но дали това е възможно, щом нямат пример за подражание и дали няма неизбежното избухване на техния основателен гняв да доведе само до повече мъка и страдания?

Ли поставя тези въпроси, но отказва да даде категоричен отговор, защото колкото и да симпатизира на обречените младежи, същевременно разбира, че всеки призив за истинска революция пренебрегва кървавите последствия, които тя ще има. Затова и зрителят бива допуснат до хаоса и насилието, които властват над забравените от света улици на Монфермей, през погледа на трима патрулиращи полицаи само в рамките на два техни работни дни. Стефан е току-що преместен от друго място мъж на средна възраст, който не знае какво да очаква от новата си работа в занемареното предградие. Той бива принуден да работи в екип с импулсивния, циничен и жесток Крис и неговия дългогодишен партньор Гуада, който е разкъсван между статута си на закоравял представител на властта и африканските си корени. Още първият им ден заедно ги отвежда в ада на гетото, където представителите на един ромски цирк заплашват Кмета с война, защото чернокожо момче е откраднало от тях новородено лъвче. Абсурдът на ситуацията принуждава тримата полицаи да разследват похищението на животното, обещавайки да го върнат живо и здраво, за да се избегнат кървави сблъсъци в квартала. Въпреки че в края на краищата откриват лъва, Гуада без да иска застрелва момчето виновно за кражбата в главата със стоп патрон, като цялата случка бива заснета с дрон. Впоследствие започва жестока надпревара коя квартална фракция ще се докопа първа до видеото, за да го използва в свой интерес. Накрая проблемът привидно се разрешава, когато мюсюлманите, полицията и Кметът се споразумяват да си мълчат за случая, защото иначе хората може да вдигнат протест, който ще захвърли квартала в поредица от хаотични сблъсъци между обитателите му и органите на реда.        

Всички обаче забравят за младежите станали свидетели на жестоката постъпка на полицията и за тяхната незачетена жажда за справедливост. Това се оказва последното унижение, което невинността на детството може да понесе и както децата на Европа започнаха наскоро да вдигат протести за опазване на околната среда, така и братчетата на Гаврош в Монфермей губят вяра в способността на възрастните да им осигурят по-добър живот. В този момент една малка революция избухва, но филмът приключва точно преди да видим, дали историята ще се повтори и отново човешки съдби ще трябва да бъдат погубени, в името на протеста на маргинализираните човешки маси. Спускайки нарочно завесата миг преди кулминацията на всички болезнени събития, режисьорът оставя място за надеждата, че тази история няма само един (трагичен) край. В този смисъл “Клетниците” не застава зад революционните изблици на насилие като единствено възможната форма на съпротива. Режисьорът по-скоро внушава, че ако оставим егоистичните си интереси настрана и вложим енергията си в това да дадем възможност на децата да израснат в атмосфера на любов и грижа, то те наистина ще променят света за добро. Няма нищо по-революционно от тази надежда.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”