КАН 2019: АТЛАНТИК

Свръхестествената социална драма, “Алтантик”, на още една актриса, станала режисьор - Мати Диоп, спечели голямата награда (Grand Prix – втора по важност след „Златната палма“) на фестивала в Кан тази година. Пълнометражният дебют на французойката диалогизира искрено и непринудено с множество, и често противоречащи си жанрови модели, лавирайки свободно между хетерогенните мотиви и тропи, които те предполагат. Благодарение на това “Атлантик” безпрепятствено преминава през дискурсивните пространства на социалния реализъм, класическия вуду-хорър тип “Вървях до зомби” на Жак Турнюр и дори детективския делириум на (пост)ноара. Въпреки че подобен еклектичен подход на места разстройва ритъма на иначе семплия наратив, филмът успешно следва една почти приказна вътрешна логика, която обединява разнородните му елементи в изненадващо кохерентен колаж от вълнуващи съдържания. В този смисъл “Атлантик” успешно преосмисля и преобръща жанрови клишета, предоставяйки вълнуваща алтернатива на европейската социална драма, която рядко продуцира оригинални и смели отговори на проблемите, които иначе самодоволно изобличава и критикува.

Действието се развива в Дакар, столицата на Сенегал, където група бедни, млади работници биват систематично експлоатирани от началниците си, които четири месеца отказват да им платят за тежкия труд положен за изграждането на някаква хипермодерна кула, навяваща асоциации с известните дубайски небостъргачи. В няколко сцени въпросният футуристичен монолит се откроява в далечината като фалически символ на капитала и патриархалните ценности, които преобладават в гореспоменатата мюсюлманска държава. Зрителят зърва кулата, която се явява и епицентър на травмата в сърцето на кинонаратива, само отдалече, от дистанцията наложена от класовите различия традиционно иманентни на консервативното сенегалско общество. Това е разстоянието, което Ада, протагонистката на Диоп, е принудена да извърви, изкачвайки се в социалната йерархия посредством брака си със сина на местния магнат-експлоататор, предприел строежа на мащабното съоръжение. Момичето обаче е безрезервно и трагично влюбено в Сюлейман, едно от момчетата, които робуват на строежа, защото в “големия град” не се намира друга работа, а перспективи очевидно липсват.

Така Ада се оказва на границата между два свята, като от едната ѝ страна я очакват лукс и удобства в лоното на традиционното (лишено от любов) семейство, а от другата - единствено премеждия и трудности в търсенето на невъзможния изход от бедността. Тази дилема обаче изглежда се разрешава от само себе си, макар и по най-жестокия и болезнен начин, когато се оказва, че Сюлейман е заминал и умрял по пътя за Испания с другите момчета от строежа. Накрая на филма се разбира, че както се случва с много други емигранти от Африка, корабът на младежите се обръща малко преди да стигнат Стария континент и желанието за по-добър живот в крайна сметка ги отвежда на дъното на океана, където смъртта им потъва във вечна и непреодолима анонимност. Единствените, които ще съхранят спомена за тях, се оказват една група свободомислещи и разкрепостени момичета (техните любовници и приятелки), чиито тела ще се превърнат в свръхестествени оръдия на отчаяното им отмъщение.

Така след изчезването (и смъртта) на Сюлейман изглежда няма какво да спре Ада от това да стане част от семейството унищожило любовта на живота ѝ. На сватбения ѝ ден обаче, брачното ложе се самозапалва, а една нейна по-консервативно настроена приятелка, с неприязън споменава, че е видяла някъде заминалия ѝ приятел. Всички, включително и семейството на Ада, се обръщат срещу нея и започва разследване, водено от педантично посветения на занаята си местен детектив, Иса, който страда от странна болест с припадъци. В крайна сметка надделява изводът, че тя е саботирала сватбата си с помощта на своя любовник, но след като група момичета с бели очи се появява в дома на заможния предприемач със заплахи, че кулата му ще падне опожарена, ако не си получат дължимото (заплатите), веднага става ясно, че в драматичната история е намесено нещо много по-мистично и неуловимо.

Тук детективското начало напълно пропада (надолу по "изгубената магистрала") в бездната на абсурда и разследването, чиято цел е да обвини Ада за всичко, неочаквано поема в друга посока, когато се разбира, че Иса всъщност е обсебен от духа на Сюлейман, който всяка нощ получава тотален контрол над него. Така паранормалното завръщане на изтласканото и премълчаното придобива революционно значение в социалния контекст, доколкото успява да разруши системата отвътре, присвоявайки си (в случая) тялото и ума на един представител на закона, властта и (съответно) статуквото. Траекторията на подобна свръхестествена форма на съпротива не преминава, обаче непременно и единствено през някакъв по-скоро приказен, магически и неподатлив на репрезентиране в реалността, дискурс. Логиката, която Диоп следва е, че рано или късно мъченичеството на дадена експлоатирана и репресирана социална група достига точка на непоносимост, отвъд която гневът на маргинализираните "унижени и оскърбени" маси трансцендира условията им и помита установения ред, който се самоунищожава пред метафизичните, общочовешки размери на тяхната болка. Това е революция на Откровението, в което разбираш (и започваш да съвпадаш с) мъката на Другия и обесебен от любов и състрадание, жертвено отдаваш тялото и ума си за неговата кауза. Така Диоп ни припомня, че истинската промяна не може да има единствено социално измерение, а е плод на сърца и умове отворени за абсурдното (по логиката на съвременния симулакрумен свят на неравенства, нелюбов и несправедливост) твърдение, че отделната личност е абсолютна ценност и сама по себе си – смисъл, посока и цел на човешкия живот.