Излизат Гоген и Ван Гог от един бар и Гоген казва: “Винсент, ще взема да се запилея в Мадагаскар... А ти иди на юг!”. Горе-долу това става в самото начало на последния филм на Джулиън Шнабел (със сценарий в съавторство с дизайнерката Луиз Кугелберг и легендарния Жан-Клод Кариер), “На прага на вечността”. Но вицовост не е търсена. До голяма степен е избегнато и типичното за филми за художници “съживяване на картини”, което често се получава неволно вицово (и все пак възстановени на екрана се виждат стаята на Ван Гог в Арл, раздърпаните му обуща, лицето с превръзката на ухото, портрети на негови близки и подобни).

Струва ми се, че Шнабел, който е също художник и стъпи в киното с дебютен филм за художник (Жан-Мишел Баския), е имал намерение да рисува с камерата, диалога и ритъма така, както Ван Гог е рисувал по платното – трескаво, невъздържано, та боята, в големи застинали количества, да работи не само като цвят, но и като релеф, и всяка мазка да има собствена сянка...

Филмографията на този отдавна утвърден артист, който носи пижама вместо костюм, живее в розов дворец в Манхатън и общо взето прави каквото си иска, е къса и изцяло посветена на онеправданите и заточените в самотата: “Преди да падне нощта” (за поета Рейналдо Аренас, тормозен в родната си Куба заради своята хомосексуалност), “Скафандърът и пеперудата” (за преживяванията на един журналист, който остава напълно парализиран), “Мирал” (за изборите пред осиротяло палестинско момиче). Вдъхновението за “На прага на вечността” идва, когато Шнабел и Кариер посещават изложба на Ван Гог под надслов, взет от Антонен Арто: “Самоубит от обществото”...

Филмът не се е старал да е ента биография на Ван Гог, а фантазия по реални елементи и между реални откъслеци от прекрасните писма на художника, четени зад кадър с разбиране и чувство при периодичните черни екрани, които маркират хода на действието – “сцени, които е възможно да са се случили, в които Ван Гог е вероятно да е участвал, в течение на които не е изключено да е казал едно или друго, но които историята не е документирала”, обяснява Кариер. “На прага на вечността” (това пък заглавие е взето от картина, рисувана от Ван Гог два месеца преди да умре) дори дава алтернативна версия за смъртта на художника.

Да кажем, че “На прага на вечността” е за наложената самота (сред неразбиране и неодобрение) и за радостното усамотение (в природата и творчеството) на Ван Гог от последните му две години, както и за опитите му да не бъде чужд на света. Уилем Дефо в главната роля е отначало странен и леко отблъскващ, но все по-приемлив с течение на историята (художникът умира на 37, а актьорът е на 63 – може би това разминаване и багажът от злодейски роли на Дефо натежават в началото, но после всичко се намества, най-малкото в логиката на това повествование). Между него и останалите – Тео (Рупърт Френд), Гоген (Оскар Айзък), Мадс Микелсен в ролята на свещеник, любимите на Шнабел Матийо Амалрик и Еманюел Сение с малки, но магнетични роли – се чувства особена спойка. “Хората, свързани с филма – по думите на режисьора, – вложиха своята чувствителност, уменията си и всичко, което знаят за това, какво е да си човек. От актьорите до техниците и музикантите – всички откликваха директно на собствените си чувства към Ван Гог.”

Тук първите слънчогледи са гнилочерни и взрени в обрулено поле – избухват в познатите ни цветове едва когато ги рисува Винсент. Камерата прави каквото си иска – мята се като в догма филм, застива на едно място и попива цвят и светлина, вдига се на тавана, гледа през очите на главния герой лица, които говорят приятелски, но изглеждат застрашително (“Нито едно движение на камерата не бива да е невинно”, казва Кариер)... “На прага на вечността” е умен, подготвен филм, направен с дълбока вътрешна убеденост, която заслужава адмирации. Началото е различно от средата и не прилича на края – изживяването е трескаво, прилича на транс и не се опитва да се самообясни, не се опитва да е приятно. Дори човек да не се привърже към него (надали има как) и инстинктивно да му се възпротиви, филмът ще го преведе през поне няколко места от значение.

Има много подробности, с които Шнабел и Кариер възнаграждават зрителите за търпението. За мен лично това са всмукващата сцена с татуирания съсед по вана в лудницата (Нилс Арестрюп) и прочита на следния пасаж от първата рецензия, публикувана някога за иначе нехаресвания до последния си миг Ван Гог (Албер Орие в сп. “Меркюр дю Франс”, 1890 г.): “...смущаващото, тревожно разпростиране на една странна природа, едновременно съвсем истинска и почти свръхестествена, на една извънмерна природа, в която всичко, създания и предмети, сенки и светлини, форми и цветове се дърпа и се възправя в бесния си копнеж да изкрещи своята същност и своята песен...”

На 8 септември 2018 г. Уилем Дефо получи купа "Волпи" за главната си роля в “На прага на вечността”