Хип-хип ура за Спайк Лий, който в “Черен в клана” (BlacKkKlansman) пляска шамари на всички желаещи, редува сарказъм и ужас в танцов ритъм, слага пръст в раните, нарича нещата с точните им имена и – понеже авторът е бог във филмите си – въздава справедливост. След като получи наградата на журито в Кан и тази на публиката в Локарно, той беше поканен и в раздела “Перли” на сансебастианския фестивал, откъдето идвам да ви кажа, че ако памфлетът и операта имаха пресечна точка, тя щеше да е в киното на Лий. И този филм е може би най-доброто потвърждение за това след легендарния “Постъпи както трябва”. На екрана един политически активист цитира равина Хилел, живял по Исусово време: “Ако не се погрижа за себе си, кой да го направи? Ако не се погрижа за другите, какво съм? Ако не сега, кога?”. “Черен в клана” е отговорът на Спайк Лий. Ангажиран и безстрашен, както винаги, подкрепен от факти, здрав разум, човещина без цветови ограничения и хапливо чувство за хумор.
Всичко неправдоподобно в откачената история, която е разказал този път, е взето едно към едно от “шибаната реалност”, както разбираме от надпис в началото: внедряването на черен полицай в проповядващия бяло върховенство Ку Клукс Клан и “сдружаването” му по телефона с Дейвид Дюк, т.нар. велик магьосник на въпросната “организация” (не, честно: grand wizard!); дивашката реторика на расистите и още по-дивашката им практика. Измислено е само онова, което изглежда вероятно: тъничката любовна нишка например и самоубийственият бомбен атентат на няколко настървени идиоти.
В края на 70-те младият Рон Сталуърт (Джон Дейвид Уошингтън) е първият чернокож полицай в Колорадо Спрингс и му се ще да се захване с нещо значимо, да блесне. Току го наричат “маймуна” заради цвета на кожата му или “свиня” (pig, жаргон за “ченге”) заради професията му, а той има нужда да е човек сред хората и да си върши работата. Един ден прочита обява за учредяване на местен клон на ККК (“ку клукс” впрочем идвало от гръцкото κύκλος – кръг, цикъл... което всъщност се чете “киклос”, ама иди се обяснявай с банда въоръжени злобари), обажда се в пристъп на любопитство и завързва разговор, който завършва с определянето на среща. Тъй като по очевидни причини нашият не може да се яви лично, колегата му Флип (Адам Драйвър) се съгласява да го “играе” на живо. И така започва операция, в която черният полицай отговаря за телефонната част от проникването сред клановците, а белият (евреин за по-забавно във версията на Спайк Лий) – за физическото ѝ провеждане. Любителите на омразата се оказват точно каквито си ги знаем от векове – силно ограничени, но безкрайно нарцистични, направени от пушки, дрешки и прочее фасони (“империя”, “кентаври”, “циклопи”...) плюс липса на градивна цел в живота. “Шибана реалност”.
Тофър Грейс каза в Кан, че месецът, през който се е подготвял да изпълни ролята на великия магьосник Дюк, е бил най-лошият в живота му. Едно от най-лошите неща в моя живот пък бяха трите минути, в които се побира историята на умствено изостаналото момче Джеси Уошингтън, която ще чуете Хари Белафонте да разказва с красивия си глас на “цар на калипсото”: след като (през 1916 г. в Уако, Тексас, заради убийство, което не е ясно дали е извършил) Джеси е бит, кастриран и линчуван пред многохилядна тълпа чрез опичане жив, отрязаните му пръсти са разпределени като сувенири, а снимки от събитието се продават като пощенски картички...
Въпреки всичко филмът е, както може да се очаква от Лий, ярък, звучен и пълен с живот. Прави обзор на безчинствата, който далеч не се ограничава с рамките на конкретния сюжет, и не си поплюва да посочи и да заклейми, да смъкне за малко или повече “четвъртата стена”, за да намигне или да изреве. “Черен в клана” започва с Алек Болдуин, който през последните две години могъщо възкреси кариерата си със своето превъплъщение в Доналд Тръмп за комичното предаване Saturday Night Live – тук ролята му е на гневен сегрегационист от 60-те, който бълва параноя и предразсъдъци на фона на кадри от “Раждането на една нация” (1915) на Дейвид Уорк Грифит, тази симфония на расизма, дала импулс за сформирането на съвременния ККК. Завършва с едно от незабравимите изхвърляния на истинския Тръмп (онова за “много читавите хора”, very fine people, сред нацисткото сборище в Шарлотсвил, където през август 2017-а една жена беше убита, задето протестираше срещу тях). Приказките на измисления и на реалния са еднакви – по-откровени при първия, филмов палячо, по-прикрити при втория, президент на Съединените щати. Ефектът е ужасяващ.
Има поне още едно място, в което ефектът е такъв, но засяга всички нас. На две успоредни сбирки за секунди бели и черни скандират с вдигнати ръце: White power! Black power! Едните едното, другите – другото, но в плашещ унисон. Струва ми се, че освен да разкаже дадения куриозен случай, да изтъпани за пореден път агресивните реторики и да ги остави да се давят в повръщаното си, с “Черен в клана” Лий е искал да покаже и как единственото работещо, радостно съжителство се получава около смислена кауза и елементарна човещина и в него раса, пол, произход и прочее ритуални дивотии нямат значение. Да, важно е да се погрижиш за себе си и своите, но ако забравиш другите – какво си?