Любопитен факт около "Фаворитката" (един от най-номинираните и награждавани филми на 2018 г.) е, че идеята за него се е внедрила в творческите намерения на Йоргос Лантимос още преди да снима "Омарът" (2015). Но дали това означава, че в тази история характерният почерк на гръцкия режисьор личи по-ясно, или обратно – че с отлагането стилът му се е изместил извън параметрите, познати ни от началото на неговата кариера? Докато основите на предходните филми на Лантимос бяха положени в приковаваща вниманието сюжетна комплексност с шокиращо-абсурдни елементи, подозрения за “разводняване” започнаха да се прокрадват още с "Убийството на свещения елен" (2017), в който гореизброените отличителни черти бяха забележимо избледнели...

Във “Фаворитката” Лантимос за първи път не си партнира в сценария с досегашната си дясна ръка Ефтимис Филипу. Фабулата, изцяло дело на Дебора Дейвис и Тони Макнамара, е опростен едноизмерен разказ за съперничеството между две силни жени в двора на кралица Ана.

Женското съревнование е много стара и благодатна тема в художествената измислица още от древногръцкия театър. В пиесата “Иполит” на Еврипид (V век пр. н.е.) Афродита, огорчена, че за любима богиня синът на Тезей не признава нея, а единствено Артемида, решава да го накаже. Узнавайки за покушението върху най-верния си поклонник, Артемида отвръща на удара, така че да засегне богинята на любовта и красотата, и това довежда до очаквания трагичен край на пиесата. Хилядолетия по-късно Лантимос поставя в центъра на своята драма не абстрактни създания, а исторически личности от британските архиви... което всъщност не ги прави кой знае колко по-реално съществуващи от Афродита и Артемида. Дейвис и Макнамара са запазили в сюжета някои съществени елементи от действителните събития, но в по-голямата му част ни радва майсторството на тяхното въображение.

Началото на XVIII век: британците воюват срещу французите на фронтовата линия, а в двореца на кралица Ана (изящно изиграна от Оливия Колман) започва яростна корсетна надпревара между две нейни придворни: лейди Сара Чърчил (Рейчъл Уайз) и Абигейл Хил (Ема Стоун), всяка от които се опитва да бъде по-любима довереница на Нейно Величество. Ана е възпълна, болнава, неуравновесена, сякаш застинала в пубертета самотница, с много по-голяма охота за сладкиши, отколкото за участие в текущата политика на своето кралство. За сметка на това Сара – най-близката ѝ съветница, откровена и вярна – движи безкомпромисно кралските дела, обгрижва всички нужди на господарката си, дори и най-интимните. Ненадейно на прага на двореца се появява Абигейл — окаляна и одрипавяла непозната братовчедка на Сара, донесла единствено съвършения си инстинкт за оцеляване. От снизхождение Сара взема клетата братовчедка под крилото си, но младата жена светкавично се ориентира в обстановката и постепенно започва да разклаща идилията в кралските покои...

Нетипичната за Лантимос липса на изненадващи и на пръв поглед нелепи обрати в хода на повествованието е компенсирана от актьорския подбор и чудатостта на персонажите. Макар в тази творба да няма нищо, което да остава неизказано, голямата сила на “Фаворитката” са превъплъщенията на Колман, Уайз и Стоун в техните нееднозначни, ексцентрични героини. Характерите им се разгръщат пред зрителя чрез кратки, стегнати диалози или остроумни фрази и нито една от тях не е лишена от своя гротесков момент (Лантимос, като Ханеке, изкусно умее да оголва демоничната страна на човека). Широкоъгълният обектив, зад който е застанал Роби Раян с безупречното си кадриране, добавя дълбочина като проследява динамиката на отношенията и я поставя в контекста на огромното интериорно пространството.

“Фаворитката” не е най-“лантимоският” филм и едва ли е филмът, с който този режисьор ще бъде запомнен. С най-новия си проект той по-скоро ни убеждава, че е способен да овладее дори най-праволинейния “чужд” наратив и вместо да се лиши от тоталираризма на разказването, отнет му до голяма степен по сценарий, е готов да го упражнява в отделно взети съставни части. Резкият скок от един жанр в друг, съвършено различен – от абсурда на дистопията до конкретиката на историята, — често крие риск от провал, но Лантимос засега виртуозно успява да маневрира, без да излиза от коловоза на личната си, разпознаваема филмова траектория.