За всички умерени оптимисти в криза на средната възраст, които си представят, че когато остареят и се усетят изморени до смърт от градския живот на интриги и сблъсъци, а светът вече се е скапал окончателно, винаги могат да се оттеглят в отшелничество някъде и да се отдадат на спокоен живот – новият български филм „Резонанс“, дебют на режисьора Йордан Петков, със световна премиера на Варшавския филмов фестивал – разсейва тази имагинерна идилия. Двамата му централни герои са отшелници, макар и всеки обществено активен по свой начин, но през екранната им траектория става ясно, че далеч от шума на динамичния градски живот може да е по-изнервящо, тревожно, дори опасно. Вероятно, защото в пустошта погледът се прояснява, конфликтите изкристализират и вечната битка между малодушието и доблестта, привидността и същината, лъжата и истината е по-директна; направо челна.

Сред градински посеви и буренаци, между късно лято и ранна есен Отшелника (Иван Савов), оттеглил се от човешката глъч сред мек хълмист релеф, обгрижва реколтата си и записва мисли послания на магнетофон. Началните му реплики будят лека досада и подозрение, че филмът май е на екологична тема, но покрай критиката спрямо безхаберието ни към околната среда и консуматорството – „Ядем, без да сме гладни, пием, без да сме жадни“ – прозучават и нотки на по-всеобхватна екзистенциална съпротива и задават цялостния тон на филма. Става ясно, че „околна среда“ тук е понятие с по-широк, универсален смисъл.

Паралелно фабулата следи и Младши (Христо Петков) – свъсен полицай от близкото, потънало в провинциално безвремие градче, чието ежедневие тече между участъка и връзката му със замечтана лекарка (Кейт Никълс). В отношенията им се чете страст, съзаклятничество и дълбока интимна свързаност, която сякаш са си дали обет да съхранят напук на всичко – когато ѝ предлагат шефска позиция с повече отговорности и тя споделя с него, той реагира отбранително, сякаш това ще разруши свещената им заедност. Лавиранията на Младши между професионалната мисия да пази реда и съобразяването с местния Деребей (Борислав Чучков), подкрепян от врелия и кипял в далаверите Старши колега и началник на участъка (Стефан Денолюбов), създават вътрешен конфликт и драматургично напрежение. Същият конфликт, който при Отшелника от дилема на съвестта е преминал в неприкрита вражда с околния свят – заради жалбите, които пише срещу врътките на Деребея и корумпираната провинциална власт, го нападат и кибиците на площада (предвождани от Никола Додов), и мястото на местния пазар му е отказано, и заплаха от санкции за неизвършени престъпления го грози, само и само да мирне, да седне на по ракия с тарторите и да се разберат като мъже; тоест да признае мощта им и да приеме вече решеното разпределение на територии и ресурси. Конфликт вечен не само по нашите ширини, чиято тревожна честота отеква във воя на сирената, току-що монтирана в града за повишаване на обществената сигурност, но вместо това сее смут и трагикомично усещане за абсурд.

Вторачен повече в персонажите чешити – в погледите, мълчанията, напреженията и половинчатите реплики между тях, отколкото в самия сюжет, – „Резонанс“ е структуриран през архетипни герои и ситуации, в които няма нужда от твърде много разяснения, за да разберем кой кой е и какви са мотивите му. Без имена и конкретни подробности – така и не става ясно какви точно са далаверите на Деребея и сделката му със Старши, нито какво пише в жалбите на Отшелника, но не е трудно да си представим – разказът оголва конфликта до християнския стремеж за живот в истина, подкрепен от почти аскетичния стил на пестелива изказност. Междувременно в сетивната тъкан на филма клокочат емоции: от безпокойство през отчаяние до осъзнаване и реактивиране на отказа да се предадеш пред онова, което изглежда предрешено. Така, общо взето, мрачният финал на „Резонанс“ е всъщност оптимистичен.

Дали защото е откровено концептуален – замислен като балканска реплика на уестърн (тоест ийстърн), – филмът не влиза от раз в непринуден диалог с публиката, а му трябва време. Сценаристът и режисьор Йордан Петков казва, че е повлиян от румънския „Кучетa“ на Богдан Мирица и българските опити за атмосферно кино из забравени от Бога места като „Безбог“ на Ралица Петрова и „Февруари“ на Камен Калев, но се долавя нещо и от темерутската херметичност на Иван-Черкеловите филми, от умозрителното му упорство да прогледне отвъд видимото. Но ако при Черкелов актьорите често декламират, сякаш са директни проводници на авторовите мисли, тук Иван Савов, Христо Петков и особено Борислав Чучков са отърсени от всякаква преднамереност и изглеждат като да са в органично съавторство с образите си.

В този смисъл „Резонанс“ е и естетическо надграждане по отношение на съзерцателното авторско българско кино, и тематично, ако го разгледаме в контекста на мутренските филми от Прехода, които се занимаваха в детайл с криминалните профили, жертвите им и безчинствата по един твърде битов начин. А тук всичко това вече е част от един иначе поетичен пейзаж; „социални недъзи“ на съвремието, покрай които ще трябва да се намери достоен начин да се живее.