„Елена в Делейна“, който взе наградата за най-добър български филм на фестивала София Документал, разказва за престоя на авторката си в едноименното влашко село и неговите обитатели. Филми за симпатични чудаци в една или друга среда са били правени многократно в българската документалистика. Ако намерението на Стойчева е било да постои на място, да улови живота в Делейна, преди той да угасне съвсем, да се прибере и да създаде филм, явно то някъде се е разколебало. Колебанието на режисьорката за мястото ѝ и статута ѝ на наблюдател поражда известна неяснота, но пък носи емоционален заряд и е сред силните страни на филма. Усещането е, че Стойчева се съпротивлява на идеята да е градското момиче, учило на Запад, което кара gap year на село и снима филм, който да бъде показван по фестивали. Подобна роля би внесла яснота в процеса, но и би поставила местните в ролята на обекти. Има нещо много симпатично в неохотата на авторката просто да наблюдава, въоръжена с камера и/или снимачен екип, ясно се различават моментите, в които снима сама и когато използва оператор. Напрежението между ролята на външен наблюдател и нежеланието да е само това – свидетел, пък бил той и емпатичен на изчезващото село – го има още в алитеративното заглавие „Елена в Делейна“. Със заложения в него хумор то хем загатва за тона на филма, хем без да знаем дали е търсено нарочно, си говори с традицията в подобни заглавия, най-често на антични драми като „Ифигения в Авлида“ или „Ариадна в Наксос“, в които най-често става въпрос за млада жена, изгубена за собствения си свят и попаднала в своеобразен зев на времето и пространството, на място, различно от обичайната ѝ среда и от всичко познато.

В материалите за филма четем, че първоначалната идея е била герой на филма да е Краси, съдържателят на смесения магазин, своеобразния център на живота и вероятно един от последните магазини в цялата околност. Само че Краси енергично се противопоставя на опитите да бъде част от филмов разказ със заглавие „Последният магазинер на Делейна“. Отношенията между автор и герой се задълбочават, търпят динамика и остават неизменно белязани от конфликта между мобилността и стоенето. Магазинерът като че ли няма друг хоризонт, може би можеше да се загатне повече личен избор или неизбежност в това, че той е неподвижен, вкоренен в мястото, докато авторката пътува, има свободата да се движи, вероятно ѝ се иска да принадлежи някъде, но има още път пред себе си, може да бъде и на други места и да си отиде, когато пожелае.

Сезоните се сменят, Елена участва в живота на селото, опознава хората, помага им, учи се да играе хоро, споделя проблемите във връзката си с Краси, обаче всички – и хората в селото, и зрителите – знаем, че тя ще си тръгне, че може да си тръгне и има къде да отиде. И това поражда несиметричността в отношенията на Елена с Делейна, иначе изпълнени с топлота и симпатия. Тъкмо тая липса на разрешение – не знам доколко е оправдано да очакваме такава от документалистиката – кара филма да увисва на места и да губи динамика. Има нещо чаровно в етичното представяне на героите, в неохотата да ги превърне в забавни чудаци за външна консумация, в желанието да се мине оттатък неутралното наблюдение и властта, която то дава. Това води до известна аморфност и неопределеност на разказа, но буди симпатиите на зрителя.

Филмът не тръгва с предварителна нагласа, не търси обобщения, поучения и алегории. Остава в конкретиката, търси говорещите детайли – неизбежната в подобни случаи стена с некролози, броя на фабричните хлябове, които камионът кара веднъж седмично, или отговора на Краси на въпроса защо стелажите за дъвки са празни и неохотата му, сякаш признава неудобна тайна, че е понеже децата липсват. Няма директно назоваване на демографската криза, виждаме я как изглежда на всекидневно, битово ниво.

Документалното кино има силата да дава глас на безгласните и ни показва невидените, в случая хората, които индиректно присъстват в новинарските хроники за закрити училища, болници и влакови линии, в репортажите за опустяващи селища и в криминалните хроники за безчинства върху възрастни хора.

„Елена в Делейна“ не се интересува толкова от умирането на конкретното село, колкото от живота му и от живеенето на последните му обитатели. Още в началото на финалните надписи виждаме кръстчетата до имената на симпатичната хазяйка на Елена и баща ѝ, както и до други имена на участниците в потвърждение на нерадостната картина.

„Елена в Делейна“ е честен, топъл и човечен филм, някак ведър в отчаянието си и трогателен в неохотата да признае, че е последен свидетел на един изчезващ свят.