Подкрепа за отнемане на гражданството заради „държавна измяна“ според самия министър на културата Мики Зохар; публично охулване от Бенямин Нетаняху, включващо и заповед за разследване на участниците във филма; агресивни протести пред дома на родителите на режисьорката Рейчъл Сор; масови призиви за преследване и саморазправа, дори смъртно наказание, срещу Сор и нейния колега Ювал Абрахам. По принцип реакциите към един артефакт не могат да заменят неговата субстанция и да компенсират слабостите му, ако има такива, но случаят с „Наза“ е по-специален. Разминаването между тихия му равен тон и подчертано институционалната варварска реакция (далеч надхвърляща неколцината „радикали“) е смущаващо и казва нещо за самото произведение. Ако за момент повярваме на новговора на държавата Израел, бихме очаквали най-малкото манипулативно графични картини на насилие, но в действителност виждаме един-единствен кадър от Газа, сякаш сложен, за да не забравяме за какво всъщност се разказва по покривите на Тел Авив.

Но опитите за заглушаване на вече баналната истина, която филмът описва, са впечатляващи и с друго: така рухва един от последните бастиони на Израел в културната война – митът за оазиса в пустинята, за онези по-висши същества, изградили цивилизация насред туземците. Защото безспорните цивилизационни достижения на евреите (също косвена тема в „Наза“) се опират на сравнително светската им, модерна и демократична същност спрямо нееврейските режими около тях. Как обаче може да се поддържа това чувство на превъзходство, когато отношението към един абсолютно непровокативен (в стила си) и демократичен (в позицията си) филм е подобно на това на иранските аятоласи към режисьори като Джафар Панахи или Мохамад Расулоф? Ако може да се направи известен паралел, Щатите са не по-малко отговорни за престъпленията си във Виетнам, но именно киното съумява да претопи тази рана и с откровеността и липсата на цензура на Новия Холивуд от 70-те да спомогне за преодоляването ѝ, доколкото е възможно.

Всичко това сякаш идва да покаже, че „Наза“ е просто дългочаканият повод, който почти случайно е отприщил страстите. Някои се учудват от неговия успех – все пак нищо в него не е било скрито досега, нищо не е особено интересно като информация, защо са тези пълни зали и дълги овации. За активиста, който се дрогира с новините от Газа (за щастие, такива има малко у нас), изглежда като конспирация или поне неудобство да се шуми за този филм, но това е, защото активистът не може да проумее, че активизмът (му) не изчерпва човешкото преживяване и понякога един кадър наистина може да убеди повече от хиляда аргумента.

В този смисъл е знак за успех, ако киното все още е способно да отвори очите на „нормито“, което, ако имаше пет минути да проследи събитията, щеше отдавна да е наясно, че в Газа се извършва геноцид, но просто си има други ежедневни грижи. Все пак основното оръжие на израелската пропаганда, което все още работи, не включва никакъв аргумент по същество, а изместване от съществото на темата: елементарното „не на геноцида“ се маскира като ислямски фундаментализъм, комунизъм и какво ли още не, така че дискусията в крайна сметка да се извърти към територията на личните отношения и хорската суета, а накрая да претръпнем, да се уморим и да минем на някой по-актуален спор. Този дискурс има нужда от ясни и категорични, направо скучни доказателства, които да го оборят, особено докато твърденията на Израел за извършено насилие от „Хамас“ се приемат безрезервно от естаблишмънта.

„Наза“ обаче обрисува геноцида от обезсърчаващо (за този дискурс) неутрална позиция – в него няма нищо пропалестинско или още по-малко комунистическо. Не се отрича правото на Израел да съществува, не се правят никакви паралели и tu quoque-та с други световни конфликти, бюджетът не идва от петромонархиите, никоя дразнеща холивудска звезда не се опитва да се пришие за лична изгода към каузата. Може би все пак има зрители, които ще позволят на сърцата им да трепнат само когато убиецът се похвали пред камера.

Парадоксално, но голямата „вина“ на филма към Израел, напипана смътно от реакциите на държавната машина, е, че той отнема аурата на специалност на еврейския народ. Десетките младежи, чиито разкази изпълват филма (явен контраст с разследванията, стъпващи на изповедта на някой съмнителен самотен стрелец), са образовани и светски градски либерали, добри момчета без осезаема омраза към дехуманизирания враг, съвсем нормални жители на космополитния Тел Авив, които подчертават, че са технически лица и без бой си признават какво разрушение са донесли. След тежкия си работен ден обикновено отиват да хапнат и да разпуснат, което ги вади изцяло от матрицата на героите злодеи (или злодеите герои), за разлика например от заселниците в еврейските колонии, в които най-малкото има нещо старомодно трибалистко и категорично отричащо международното право. Натрапчивият въпрос до самия край е защо изобщо решават да говорят пред камера, и то без особени задръжки – дали от вина, която им пречи да заспят нощем, или просто защото надеждите им са били излъгани? Дали все пак се сещат за жертвите, или им е забавно да разказват за подвизите си?

Не изглежда, че има един-единствен отговор, или поне Сор и Абрахам не настояват да има такъв, но самото разнообразие от мотиви сочи, че го няма онзи религиозен плам на тотален национален консенсус, когато ни се обяснява за „свещения“ характер на войната в Газа. В този смисъл тези хора, самите те до известна степен жертви, са следващото ниво на „баналността на злото“, защото дори не са изпълнители на заповеди. Телодвиженията им са още по-ограничени и „технически“ (любимата им дума), тоест изпразнени от човешка намеса. В този ред на мисли не е изненада, че самият Ювал Абрахам е бил част от същия елитен отряд и е преминал селекция и последващо обучение, преди да се откаже поради угризения на съвестта.

Фактите обаче са, че добрите момчета (повечето дори са левичари по собствени признания) са донесли много повече опустошение от „крайнодесните“ войници на терен, колкото и нелогично да звучи на пръв поглед. Така „Наза“ ще остане за историята като ранен архив на воденето на война през 21. век и свидетелство за коперниканския обрат от обладани от чувство за мисия смели воини до скопени от емоции оператори на дронове. Ужасно е да се каже, но от гледна точка на бъдещето, което технологиите ни обещават, в този уж цивилизационен скок има нещо дивашко, несръчно и дори нелепо – циничните имена на операциите („Къде е татко?“), илюзията за ред в хаоса (целите постоянно се сменят и в един момент официалната директива е, че броят на „наза“, тоест невинните жертви на обстрел, може да е 500 за всеки един терорист, което на практика значи, че цяла Газа може да бъде „легално“ изтребена) и така до грешките в модела, за които всички са били напълно наясно през цялото време. Тази нова ядрена опция се крепи на изпуснатата реплика на един от „натискащите копчета“ – по-добре да оставим изкуствения интелект да решава, отколкото някой, чийто приятел е бил убит от „Хамас“. Тук не става дума просто за ефективността, която изкуственият интелект дава (или твърди, че дава), но за перфектната спойка между изкуствения интелект и целите на войната, когато става дума за дехуманизация на врага, съчетана с тоталната липса на отговорност („не съм виновен, алгоритъмът ми нареди“ ще се чува най-често в бъдещите издания на Нюрнберг). Единственият осезаем ефект от употребата на изкуствен интелект във войната е колко по-лесно е насилието.

„Наза“ е шокиращо преживяване, защото няма ексцес и очакващото сензационност око се удря в монотонния разказ на онези, чието съзнание е толкова изпилено от вечната война, че не им остава нищо друго, освен да се забавляват, убивайки. Тези хора не само са изпълнени по-скоро със скука, отколкото с гняв, но и нищо за тях не е започнало от така наречения 7 октомври. Напротив – дори няма и намек на отричане, че Израел осъществява тотален контрол върху Газа още от 60-те години и най-малкото всяка сграда си има предварително определен код за военни цели в удобния интерфейс на приложението за носене на смърт. Подобни нива на цинизъм са непознати за някого, който довчера си е мислил, че живее в мирен свят, а са белег на военизирано и жадно за кръв колективно съзнание, още повече че никой геноцид не е възможен без съучастие на масово ниво. Това откритие впрочем дори не е принос на „Наза“, а на „Шоа“ на Клод Ланзман, деликатно привикан като аналогия за безпаметността за Холокоста у самите евреи в една от най-забележителните сцени в „Наза“.

А на висцерално ниво Тел Авив е опасно близо до Газа. Шейсет километра – това е напълно достатъчна дистанция, за да може призраците на жертвата да владеят умовете на палача – добре познат мотив от „Зона на интерес“ (Джонатан Глейзър е изпълнителен продуцент на „Наза“). Както в „Зона на интерес“ не виждаме нито един кадър от Аушвиц, но адското му ехо тегне върху живеещите в съседство семейство Хьос, така и сред небостъргачите на „оазиса в пустинята“ животът върви рутинно по един смразяващ начин и няма измислени мирни договори за тази травма, за която само може да подозираме, надничайки през прозореца. Признанието от мнозина от интервюираните, че гледат на цялото нещо като видеоигра, би поразило с прямостта си, ако в него не се криеше дълбоко заровеният страх, че видеоиграта всъщност се случва в задния им двор. Там, където убитите са били прогонени именно от Тел Авив.