Надин Лабаки (1974) има три пълнометражни филма, които се движат по сходна траектория: бичуват реалности, с които авторката не желае да се примири, но във или около които търси очарование и живот, и стават все по-сложни и по-яростни. Първо беше “Карамел”, който добродушно се занимаваше с положението на жените в Бейрут. После дойде прозрачната метафора на щедрия на събития, персонажи и колорит “А сега накъде?” – за избежимостта и безсмислието на сблъсъка между религиите. През 2018-а, след седем години затишие, последва озъбеният “Капернаум”: премиерата му, както и на предишните два, се състоя на фестивала в Кан, където той спечели наградата на журито. Капернаум е галилейски град, който се споменава в евангелията. Лабаки обясни, че на френски името му се ползва нарицателно – като синоним на “хаос”, “лудница”, “батак”, “ад”. И понеже именно такова е положението на слабите – деца, жени, бежанци, бедни – в родния ѝ Ливан (и не само там, разбира се), този път режисьорката е взела на мушка точно него.
Главният герой Зейн не е наясно колко са братята и сестрите му, нито на колко години е – може би дванайсет? Има майка и баща, които предпочита да е нямал: неуки и безкритични, на ръба на недояждането и престъплението, зависими от дребни хитрости и чужда милост. Единайсетгодишната му сестра Сахар изглежда единственият човек, с когото може да се смее. За училище и книжки няма време – децата са впрегнати в бъхтането за общото оцеляване. При първата менструация на Сахар по-осведоменият Зейн я подучва как да прикрие, че вече е “жена” (тази сцена за мен беше една от най-въздействащите: забравете пол, раса, епоха, култура – когато хората се обичат, грижата помежду им е естествена и безусловна), но това не помага и родителите им набързо я задомяват, за да се отърват от едно гърло за изхранване. Зейн избягва от паянтовото си “вкъщи” и слиза от автобуса край първото привлякло го място – разнебитен лунапарк. Вече е официално безпризорен... разликата с по-рано е, че сега му е малко по-леко.
Филмът се движи около Зейн и проблемите му на самостоятелен човек – в един момент той не просто трябва да се грижи за себе си, но и се оказва натоварен с пълната отговорност за Йонас, африканско дребосъче, което още не може да говори, но вече ходи с клатушкане и е все гладно (играе го едно забележително умно и лъчезарно момиченце). Няма почивка за малкия, но най-лошото сякаш са решенията, които е принуден да взема. Например да избере между това да продължава панически да търси подслон и храна за Йонас и често да не ги намира или буквално да го продаде на неприятния тип, който обещава да му намери осиновители... Надин Лабаки не се и опитва да крие емоционалните струни, които дърпа нарочно, хич и не кодира дълбоко внушенията на разказа си: Зейн повтаря в малък мащаб същото, което родителите му са сторили със сестра му Сахар. Гигантската разлика е, че не той е създал Йонас и дългът му е от друг порядък.
Когато Зейн “пласира” Йонас, се връща при семейството си – минали са няколко месеца и се е случило нещо непоправимо. Момчето грабва нож и това, което прави с него, го вкарва в затвора. Оттам решава да съди родителите си, защото са му натрапили живот, и така съдебният процес става нелоша, макар и дидактична рамка на повествованието, която дава шанс на част от действащите лица да отговорят пряко на въпроси от съдията (във филма той огласява нашите, на зрителите, питания). В преднамерено лесна метафора самата Лабаки играе адвокатката на малкия. Символите в “Капернаум” са с мигновено въздействие, а най-нацелен сред всички е може би старият чудак от лунапарка, който се представя за Човека хлебарка: освен че осигурява мъничко радост и облекчение насред всеобемащата мизерия, той е и най-правдоподобният “свръхгерой” за тези обстоятелства (бащата на Зейн заявява в съда: “...та ние сме само насекоми...”).
Четири години проучвания, над 500 часа заснет материал, хубаво заплетен мелодраматичен сюжет, ефикасни (поносимо манипулативни) метафори и много автентичност в лицата, движенията, думите и хоризонтите. Патила след патила, но и някакво вън и после, което не е само капернаум... Момчето в главната роля – всъщност бежанче от Сирия – е избрано след прослушване на улицата. Сега живее с цялото си семейство в Норвегия и най-сетне има възможност да учи и да е дете (а на който вече бърчи нос, че не така се оправя светът и не това е целта на киното, искам да кажа: светът върви напред именно чрез такива малки нестройни стъпчици; това, което още не е доказано, е какъв е смисълът на голямото кисело зяпане отстрани). Никой от актьорите не е професионален, с изключение на самата Лабаки в миниатюрната ѝ поява. “Беше ми важно да съм невидима. Исках да се превърна в инструмент за разказването на тяхната история... да създам хореография между измислица и реалност.”
Винаги отзивчивите зрители в Сан Себастиан, които се славят с това, че избират по-мъдро от всяко жури на фестивала, гласуваха изключително високо за “Капернаум” – 9,01 от 10 възможни точки, израз на рядко проявявана безрезервна симпатия. Да не беше “Още един ден живот”, който го изпревари с една стотна, филмът на Лабаки – чепат и сърцат, прекрасен и ужасен, важен и нужен – щеше да получи наградата на публиката.