Фестивали
Алфонсо Куарон

ВЕНЕЦИЯ 2018: РОМА


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2018: РОМА

“Сами сме. Каквото и да ти разправят, ние винаги сме сами”, казва господарката на прислужницата в “Рома”, а “сами” е в женски род и както ще се види, значи леко различни неща в паралелните светове на всяка от двете. В тазгодишния венециански конкурс, белязан от крещящо женско отсъствие (само 1 от 21 представени режисьори беше жена), новият филм на Алфонсо Куарон, прожектиран още в началото на фестивала, зае първо място в класациите на критици и публика и не мръдна оттам до края, когато наистина получи Златния лъв за най-добър филм. Получи го вероятно защото беше единственият приемлив за всички вариант – визуално изключително красив (черно-бял, с кадри, които гордо могат да се окачат в музей на фотографията); кротко носталгичен (кой няма малки детски спомени от огромно значение?); зает със задкулисния матриархат, който меко движи нещата напред в едно упорито патриархално общество (всички оттам идваме).

След пътешествия в приказките, бъдещето и космоса и след кариера почти изцяло на английски, с “Рома” (Roma на испански и италиански е името на града Рим, но в случая става дума за централен квартал в мексиканската столица – по-заможен и спокоен от останалите) Куарон не просто се връща в родината и в езика си, но прави и няколко стъпки назад във времето – с автомобили, дрехи и плакати от епохата ситуира действието между 1970 и 1971 година. В една голяма къща семейството на лекар живее в почти постоянното му отсъствие: съпруга, четири деца, тяхната баба, рядко мярващ се шофьор и две дребнички, весели млади индианки, които вършат цялата домашна работа и приспиват децата на родния си микстекски език. Едната от тях, Клео (Ялица Апарисио, студентка по педагогика, намерена след дълъг кастинг), е във фокуса на разказа през по-голямата част от времето.

“Рома” е двучасов отрязък мексикански бит и душевност, който в безспирен порой от предмети и движения показва как животът си върви въпреки всичко, а Клео (големите събития от чието съществуване се нижат почти между другото) се разкрива като топъл, тъжно-весел символ на същия този живот.

Куарон е режисьор, сценарист и оператор на филма, а къщата, в която се развива по-голямата част от действието, е точно копие на тази от собственото му детство (през описания период той е бил десетгодишен) – с все мозайките, кованото желязо и разположението на мебелите. “80-90% от филма са почерпени от паметта ми – казва, – от събития, на които съм присъствал и които държах да възпроизведа в детайли... Исках да разбера алхимичния процес, при който семейства се получават не задължително по кръвна линия, а по линия на привързаностите... както и как е възможно дори тези семейства по избор да наследят сбърканата обвързаност, която съществува в нашата страна, между класа и раса.” Бидейки “Рома” далеч повече описание, инвентаризация на миналото, отколкото анализ, до някакво разбиране на споменатите от автора процеси може да се стигне само интуитивно. Но е важно и хубаво, че творец с такава слава се занимава с тях и ги превръща в тема.

В една от своите пътешественически книги репортерът Ришард Капушчински описва какво го е поразило най-силно при прехвърлянето му от Африка в Латинска Америка: това, че от свят, в който човек притежава по един предмет, предопределящ целия му живот (велосипед или тенджера, или лопата), е преминал в такъв, където домовете се пръскат по шевовете от нужни и ненужни вещи. Същата пръскаща шевовете многотия има в “Рома” и тя е нейният основен чар. Ще видите очаквани и неочаквани неща, едни универсално разбираеми, други – недостъпни за немексиканци: пончоси и сомбрероси, мескал и пулке, кактуси и бездомни кучета, царевичаци и хартиени дантели, земетръс и жестоко премазан студентски протест, улични продавачи и точилари, които обявяват минаването си със свирчици, простиране на пране върху плоския покрив и вулкани в далечината, прочувствена песен на фона на горски пожар и колекция от препарирани глави на домашни любимци, ката от бойно изкуство, изпълнена на голо в хотел, и среща с един от така типичните за тази култура полумесии полушарлатани Совек, дълъг цитат от “Голямата разходка” в столично кино и къс цитат от “Исус Христос Суперзвезда” на плоча в ранчо... Лицата са прекрасни, локациите са чудни, реквизитът е безумно интересен, атмосферите всмукват.

Сюжетът на “Рома” не е нито дързък, нито изобретателен, нито нов и е даже малко трудно да се помести в названието “сюжет”. Вероятно за мелодраматично оживление в него са “боднати” минимум две абсурдни за чудовищно огромен град като Мексико съвпадения; намират се ненужно разтеглени моменти; основните елементи не са в стегната причинно-следствена връзка помежду си. Но тук не е и нужно. Като цяло филмът е много “пивък”, а образът на Клео, вдъхновена от домашната помощничка, с която е отраснал Куарон, е безкрайно симпатичен и щедър гид в някогашното Мексико, толкова подобно на днешното  (“...Ялица, трябва да кажа, е една от най-добрите актриси, с които съм работил през живота си, заради начина, по който вниква емоционално във всеки момент...”)

„Рома“ е носителят на голямата награда „Златен лъв“ за 2018 г.