Роден във Варшава през 1957 г. и живял и работил повечето в Англия, Павел Павликовски се върна в родината си чак със своя пети игрален филм, “Ида”, който, след като събра над 60 награди от световните фестивали, в началото на 2015 г. спечели и “Оскар”. Така формулировката, която отначало и на автора си е изглеждала като “професионално харакири” – чернобял филм за Полша от миналото, – няколко години по-късно вече е гаранция за успех. В новото си начинание, “Студена война”, Павликовски повтаря тези съставки плюс оператора Лукаш Зал и две от актрисите: Агата Кулеша и Йоана Кулиг (тук в централна роля, поглъщаща екрана с “естествения си магнетизъм на млада Жана Моро”, както писаха във “Варайъти”).
Главните действащи лица в “Студена война” (награда за режисура от Кан) носят имената на родителите на Павликовски – Виктор и Зула, – а филмът е вдъхновен от тях и посветен на паметта им: “Те бяха най-интересните драматични образи, на които съм попадал – каза режисьорът. – Силни, чудесни хора, но като двойка: една безкрайна катастрофа.” Такива е направил и героите си, ярки и катастрофални, а студената война от заглавието е колкото тази на настръхналите един срещу друг Първи и Втори свят, толкова и другата – между мъжа и жената, които могат и не могат, знаят и не знаят да са заедно.
“Студена война” е израз на Джордж Оруел, който по друг повод казва, че ако се проследят причините за стремежа към необвързаност, ще се установи, че те се свеждат основно до желанието “да избягаш от болката на живеенето и най-вече от любовта, която, сексуална или не, е тежък труд”. Действието на филма започва през 1949 г. и тогавашният живот гарантира на всички купища пречки, болки и обвързаности, та главните герои нямат нужда от допълнителни. Но те и не изглеждат готови да положат тежкия труд на любовта.
Непосредствено след Втората световна война малък екип музиковеди събира фолклор по села и паланки. Целта е двамата двигатели на начинанието, Ирена и Виктор, не само да съхранят и подредят откритията си, но и да основат ансамбъл за стилизирани народни песни и танци, с който да представят традиционна Полша пред света (във филма го наричат “Мазурек”, почти като реално съществуващия, легендарен “Мазовше” – полският “Филип Кутев”). Една от песните, “Две сърчица...”, изпълнена първо от мърляво момиченце, се превръща в ос на любовната история и това е най-елегантно изпълнената идея в “Студена война”: в следващите етапи от повествованието същата песен, поизчистена, се изпълнява от хор благовидни девойки, после, вече в Париж, се превръща в джаз импровизация на полски, а не след дълго става и джаз парче на френски, за да се върне, в неизбежно затваряне на кръга, обратно в Полша.
Зула се появява пред Виктор на първото прослушване за “Мазурек” и го поразява не само с хубостта си, но и с нещо, което трудно може да се окачестви отначало: дали е смелост на човек, свикнал да се оправя сам, или арогантност на човек, свикнал да получава каквото си е наумил? Двамата започват връзка, която временно прекъсва с Викторовото бягство на Запад... където Зула го настига след години, вижда се в невъзможност да продължи до него, връща се на Изток... където Виктор я настига... и така нататък. Йоана Кулиг и Томаш Кот са две алфа екранни създания – за последен път такова удоволствие на очите (и пак в черно и бяло) ми доставиха Жан Дюжарден и Беренис Бежо в “Артистът”. Голямата разлика е, че в “Студена война” ги няма сърдечният ентусиазъм и ранимостта от филма на Азанависюс: тук привкусът е на скука по Моравия или погнуса по Сартр. Или обикновен соццинизъм. Желязната завеса не толкова разделя тези двамата, колкото открива сцени пред тях – една отсам, една оттатък – и им дава възможност за театрална изява. Само дето в мига, в който угаснат прожекторите, със светлината изчезва и мотивацията им да бъдат двойка.
Зула и Виктор са винаги на стъпка (или няколко) от това да се съберат окончателно. Тя делово, без драми използва слабостта, която външността ѝ извиква у мъжете; той е склонен да се носи по течението. Невъзможността им да се понесат, когато са насаме, и да се забравят, когато не са, буди някаква симпатия, колкото и да е инфантилна подобна романтика. Проблемът обаче е, че тези персонажи не са последователно изведени докрая. Ако това беше история на нерешителностите (бариерите са вътрешни), може би щеше да стои правдоподобно, както и ако беше история на решителността (бариерите са външни). Същото важи, ако беше история на възможностите или невъзможностите. Но героите на “Студена война” ту са жертвоготовни и пламенни, ту вяли и прагматични, ту искат, ту не искат. И това ги прави неубедителни, особено в ревността и във финалния им жест – и двете за мен стоят като пришити.
“Като зрител винаги са ме дразнили определени средства, които се използват в киното за подсилване на емоциите – близките планове, натрапчивата музика...”, казва Павликовски. “Студена война” няма такива грехове, този автор умее да поднася сюжетите си. Колкото и да е визуално впечатляващ и формално зрял обаче, този разказ не може да се похвали с докрай убедителна логика на събитията и реалност на характерите, което в крайна сметка го дебалансира.