Всичко, което може да се каже за подобен филм, е незначително. Американският режисьор Джулиан Шнабел ни представя хипнотична медитация върху бурния, трескав житейски и творчески път на един от най-великите европейски художници - Винсент ван Гог. “Пред портите на вечността” едва удържа яростния замах на холандеца, чийто гений филмът всячески се опитва "докрай" да обеме, възпее и "възпомене". Уилем Дефо поема тежкия кръст да изиграе този разпнат от света “слънчо-глед”, въпреки че е на 63 години, а Ван Гог умира на 37. И колкото да е парадоксално, тялото на актьора (жилесто, сухо и костеливо) резонира на едно много натуралистично ниво с дърветата, пръстта, скалите и необятните жълти полета, в които небесно синият поглед на художника е пре-откривал вечността. По този начин се разкрива невъзможния буквализъм на Винсент, когато настоява, че той е картините си - Дефо се слива с това, което е било поверено на платното, за да бъде овековечено. Освен това Шнабел (който е не само режисьор, но и известен съвременен художник), изглежда се надява, че посредством подобна нековенционална репрезентация на Ван Гог ще съумеем да видим и усетим мъченика, чиято святост и светлина малцина са засвидетелствали и разбрали. В този смисъл изборът му на актьор не е случаен, а е първата от серия осъзнати провокации, които целят да разклатят, деконструират и "пре-родят" образът на твореца, който е вписан и заточен в нашето колективно несъзнателно като лудият гений, който е нарисувал “Звездна нощ” и христоматийните си слънчогледи.
Следващият, и може би най-разтърсващият, в поредицата от радикални жестове на Шнабел, е изборът му на оператор - Беноа Делом (който също е художник), на когото е предоставена пълна свобода да експериментира с визията на филма. Резултатът е фасциниращ, предизвикателен и болезнено лиричен, някаква неочаквана и почти немислима амалгама от кинопоетиките на Малик, Рейгадас и Винтерберг (от периода на Догма 95). Камерата, като четката на ван Гог, се движи неконтролируемо, но смело, замахва напосоки и се гърчи опиянена от цялата светлина и красота, която се стреми да ни предаде. Както казва самият Винсент на Пол Гоген в един спор, “рисува се бързо”, за да се плени, освободи и запази преходното съвършенство, което мигът крие. Делом явно взима този съвет присърце и успява да конструира своя провокативен естетически спектакъл, който както тялото на Дефо с мизансцена, резонира с думите и подхода на Ван Гог. Така например, когато художникът казва, че в жълтите полета вижда вечността, след това до края на филма, Делом избира да извади на няколко пъти извън фокус всичко, което седи между обектива и хоризонта. Така и зрителят е принуден да се взре в необятната дистанция между човешкото и божественото, обсебваща холандеца. И отново, когато Гоген обвинява Винсент, че картините му изглеждат като скулптури, защото рисува твърде бързо и неконтролируемо, и боята се напластява, Делом ни предлага една потресаваща сцена в негова защита. Кадърът е заснет с инфрачервен филтър, който изрязва видимия спектър на слънчевата светлина и получената картина изглежда почти черно-бяла. В сцената Винсент рисува няколко дървета пред себе си, чиято тактилност (грапавостта на кората и извивките на клоните) сякаш е отразена в неравната повърхност на платното, напластено от бои. Освен това този кадър сякаш потвърждава налудничавите (за хората около него) твърдения на Ван Гог, че вижда неща, които другите дори не забелязват и че най-вече рисува светлина, защото дори на инфрачервено ниво, картините му като цветове са перфектни репродукции на света около него.
Има много други моменти, в които експерименталният подход на Делом, успешно изявява скритата същност на случващото се в творчеството и живота на Ван Гог, но еуфоричното визуално пиршество, на което ставаме свидетели не бива да отнема от другите (макар и по-скромни) постижения на филма. Акцентите от биографията на Винсент, които Шнабел подбира (и начинът по който ги представя), следват дълбоко интимна вътрешна логика, която разгръща пред нас образа на художника чувствено и постепенно като бавно разцъфващо цвете. Ван Гог минава през сезоните напълно подвластен на мистериозната им сила и неумолим кръговрат - през пролетта цъфти и рисува неуморно, а през зимата вехне и бавно полудява.
Друг важен момент, уплътняващ драматургичната рамка е философският спор между Винсент и Гоген за това как трябва да се рисува. В думите на втория можем да припознаем барабанното ехо на зараждащия се модернизъм с неговата авангардна за времето си логика - вярата, че авторът трябва да репродуцира това, което “вижда в главата си”, защото няма обективна споделена реалност. Ван Гог от своя страна не се стреми да се противопоставя на своя приятел, а по-скоро отива една стъпка по-далеч - съгласява се с него и същевременно се опитва да покаже, че творческата субективност може да се постигне и с помощта на външен референт (рисуването от натура), вместо да се затваря само и единствено в собствената си автореферентност (абстрактния експресионизъм).
Интересно е да се отбележи също и начинът, по който Шнабел третира мистериозната смърт на Ван Гог. Не всички биографи и изследователи на художника споделят официалната версия, че се е самоубил, а една от алтернативните теории по въпроса (която частично бива представена и в миналогодишния филм “Да обичаш Винсент”) е, че е бил застрелян в корема от две момчета в селото, където отсяда, след като излиза от психиатрията "Св. Павел" в Сен Реми. Трактовката на Шнабел прокарва директен паралел между Христос, който казва на кръста “прости им, понеже не знаят какво вършат” и Ван Гог, който поема вината за инцидента и моли лекаря да не обвинява друг. Въпросният паралел между двамата е загатнат и няколко сцени по-рано, когато Винсент сам се сравнява с Иисус, докато говори с един свещеник (Мадс Микелсен) в лицето на когото художникът разпознава Пилат.
В крайна сметка творческият триумвират Дефо, Делом, Шнабел влиза убедително под кожата на един от най-великите художници на всички времена, в търсене на истината за него, намираща се отвъд постижимото за класическите биографични репрезентации. Затова и сюжетът, и камерата, като че ли следват единствено своите непроследими траектории, които на пръв поглед изглеждат алогични и необясними. Накрая, обаче зрителят в действителност се озовава “На портите на вечността”, където всичко е светлина, станала достояние на нас “слепите”, само заради огненожълтият вихър, който платната на Винсент ван Гог едва удържат.