След историческия „Аферим“, заснет по действителни събития и носител на Сребърна мечка от Берлинале 2015, продуктивният румънец Раду Жуде продължава да човърка миналото, но по-скоро през документалното кино и в различна посока – румънския Холокост. Навлиза в темата с „Мъртва нация” (2017), който разказва за зараждането на анти-семитизма в Румъния през откъси от дневника на еврейски лекар и илюстрира епохата с множество фотографии от 30-те и 40-те, правени в малък град. Далеч по-радикалният като форма и по-скоро игрално-документален „Не ми пука, ако останем в историята като варвари”(2018) от една страна изследва последствията от тези нагласи в обществото, а именно участието на Румъния във Втората Световна война на страната на Германия, местното фашистко управление и масовото изтребление на евреи и цигани в Одеса през 1941-42, когато градът е под румънско владение, а от друга подлага на изпитание желанието и способността на днешните румънци да говорят открито и обективно за това. Резултатът е наситен с фактология, дидактичен и трудно смилаем интелектуално-философски експеримент, който провокира задълбочен дебат и стига до неласкави констатации. Премиерата на „Не ми пука...” беше през юли в Карлови Вари, където филмът спечели голямата награда „Кристален глобус”, а в Сараево бе показан в паралелната програма ‘Поглед към миналото’.
Архивни кадри от Одеса. Следващият епизод ни пренася в интериора на военен музей, където актрисата Йоана Йакоб обяснява насред оръжията, че в настоящия филм е в ролята на театралната режисьорка Мариана, която поставя открит спектакъл, свързан с историята на Румъния. Чрез още архивни кадри, наблюдения върху работния й процес и разговори с женения й любовник, постепенно научаваме, че спектакълът е за управлението на авторитарния диктатор Йон Антонеску, който без външен натиск и на собствена отговорност е наредил избиването на близо 400 хиляди бесарабски и украински евреи, както и румънски цигани. Докато Мариана избира костюми, конфигурира батални сцени и лавира между капризите на натуршчиците на терен, е спорадично посещавана от местния културен функционер Мовила, който е разтревожен от твърде подривното „анти-румънско” послание на спектакъла и се опитва да насочи неукротимата й енергия другаде. Тя обаче е непреклонна, както и с любовникът-страхливец, от когото, впрочем, се оказва бременна.
Както личи още от заглавието на филма, намерението на Жуде е да говори без задръжки и без оглед на последствията за този мрачен, срамен и в крайна сметка потулен период от румънската история. Мариана е неговият инструмент – борбена, опърничава и вглъбена, тя ревностно отстоява позицията, че реалните факти трябва да се знаят и напомнят. Възраженията на Мовила срещу деконструкцията на националния мит обаче също не са подценяване и в известен смисъл той се оказва прав: открехването към истината пуска злия дух от бутилката и неволно провокира чудовищни реакции.
В ерудирания и стабилно аргументиран спор между Мариана и Мовила, на моменти подплатен с цитати и цели пасажи от мислители като Исак Бабел, Валтер Бенямин и Хана Арендт, е мощта на филма. Диалогичната форма допуска колебание, независимо от яснотата на авторовата гледна точка. Макар режисьорът да е очевидно на страната на своята героиня- алтер его, не защитава позицията си като общовалидна, а държи на дискусия, поради което героят на Мовила е решен по-скоро като рационален пазител на статуквото, отколкото като индоктриниран бюрократ. И цялата преднамереност на формата – игрална постановка насред документалния разказ – се осмисля от необходимостта да се проблематизира историята преди да бъде представена като непоклатима истина.
Филмът е актуален в контекста на всеобщата тревога по повод възраждащата се националистка вълна в Европа, но не изпада в кух активизъм и едностранчивост, а допуска противоположната гледна точка, независимост от „популисткото” й звучене. В този смисъл „Не ми пука...” е демократичен филм per excellence, чиято по-заветна от истината цел, е дебатът.
Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”
