Кой, ако не скандинавците? Полицейски филм със заложници, преследване, взлом, алкохол, оръжие, кръв, сирени и самоубиец на мост, в който нищичко от това не се вижда, но всичко се преживява ярко, защото зрителят е нащрек и в смут – с активирана емпатия и в етично безпокойство. Иначе казано: детективска история, в която на завоите свистят не автомобилни гуми, а догадки и прозрения. Пълнометражният дебют на Густав Мьолер “Виновният” (Den skyldige) е построен така, че да е важно не толкова кой е виновен, а колко, кога и как. И най-вече: какво прави с вината си – защото именно това ни отличава от другите, а не някаква идеална и през повечето време непостижима невинност.

Основните вдъхновения на Мьолер за този филм са едно чуто в YouTube обаждане на отвлечена жена до американския телефон за спешни случаи 911, първият сезон на великолепния подкаст “Сериал” (дозираното подаване на информация, с чието натрупване нещата се проясняват, но и изместват) и образцовият “Кучешки следобед” на Лъмет (нагнетяването на напрежението). Това плюс сръчен съсценарист (Емил Нюгард Албертсен), великолепният Якуб Седергрен във всеобемащата главна роля, половин милион евро бюджет, 3 камери, 13 дни в две стаи за снимките в хронологичен ред и в съответните дълги кадри с телефонни обаждания в реално време – и ето един по новому стъписващ разказ от стари съставки. “Виновният” откри годината с награди на публиката от Сънданс и Ротердам, току-що приключи участието си в състезателния раздел на 59-ия солунски филмов фестивал с поредна награда на публиката и отличие за най-добър актьор, а междувременно предизвика вълна от възторжени отзиви в световната преса (които горещо препоръчвам да се четат след гледането му – някои разкриват преждевременно детайли, нужни за баланса на повествованието в строго определени моменти).

Седергрен (“Субмарино”) играе централната фигура във “Виновният”: Асгер, полицай, зачислен временно като оператор в копенхагенската централа на номера за извънредни случаи 112. От първите минути разбираме, че не е там по собствено желание; че “връзването” си на бюро вижда като наказание; че на следващия ден му предстои преразглеждане на това положение и евентуално връщане към работата на улицата. Друго, което бързо става ясно, е, че на 112 се получават всякакви обаждания и част от тях са откровено безотговорни. Асгер явно не умира от ентусиазъм да ги приема и – нищо че си върши задълженията – от време на време негодува срещу звънящите (на един дори избърборва: “Сам си си виновен...”). Смесицата му от отегчение и неприязън е в своя пик малко преди края на последната му смяна, когато позвънява разстроена млада жена и с къси изречения се обръща към него, все едно говори с детето си. Асгер е на път да прекъсне връзката, но изведнъж осъзнава, че Ибен (името и данните на жената, свързани с мобилния ѝ телефон, моментално се изписват на екрана пред него, както и приблизителното ѝ местонахождение) нито е дрогирана, нито си прави безвкусна шега, а се опитва да му съобщи нещо важно, без да го произнася. Любопитството и съчувствието сграбчват и него, и зрителите и не пускат до края.

Преди няколко години Брад Андерсън (“Механикът”) направи филм с Хали Бери в ролята на операторка от 911, която дейно участва в спасяването на отвлечена млада жена. “Обаждането” се подчиняваше на ред закостенели холивудски принципи: красива леко преиграваща звезда в главната роля на фона на куп дребни характерни персонажи с по малко помощен текст; симетричен сюжет с провал в първата част и възземане във втората; откъслечни помпозни фрази, готови да бъдат изведени като мото на плаката; много “не казвай – показвай” (всички страхове и опасности са надлежно илюстрирани, а мотивацията на “лошия” дори е дадена под формата на фотографии от миналото му); музика, която да напъти и нахъси; потресаващо неправдоподобен завършек. Мьолер е подходил другояче, затова и неговият филм се следи с живо, лично внимание. Асгер е на средна възраст, нито много хубав, нито несравнимо умен; професионалният му живот куца, личният не е по-добре и човекът сякаш се колебае какво да мисли за себе си... Съвсем сам е (символичните надниквания на колеги и гласовете на другите герои в слушалката само подчертават това); съвсем негероично не разполага с друга маша за тази жарава освен своята съобразителност и чувството си за редно и нередно (и двете неуверени); няма музика или звукови ефекти, където да се скрие (с изключение на броените мигове, в които е толкова съсредоточен в разговора, че всички странични шумове за малко изчезват). С две думи Асгер е пред нас в цялата си нескопосност и крехкост и ние толкова лесно можем да сме този човек, че спонтанно влизаме в кожата му. Да бъдеш зрял, обективен, адекватен, отговорен за себе си и другите, когато си просто объркан човек – това е територията, в която зрителите и Асгер се припокриваме. Емоционалната палитра на Якуб Седергрен е богата и точна и той минава през моменти на скука, ярост, удивление, страх без спънки и без перчене – в един миг се усмихва и е пакостливо момченце, в друг е прегърбен от товара си старец.

Има нещо, което киното, със своята 125-годишна практика и безбройните си традиции и експериментите, които ги разчупват или дeформират, вече няма как да пренебрегва, а именно: какво знае за него публиката. Слабо вероятно е в днешното глобализирано, англоразбиращо световно общество жанров филм да се гледа без (огромен) багаж от подобни сюжети, затова и вече не е нужно както преди някои детайли да се споменават или изясняват. Десетки от елементите на всеки жанр влизат като повторение в мига, в който се появят за първи път на екрана в определен филм, просто защото ги знаем отпреди началото и материализирането им ги превръща в смешка или скука. “Обаждането” – въпреки няколкото си хубаво напрегнати пасажа и чудесната Абигейл Бреслин в ролята на похитеното момиче – е едно голямо повторение. В другия край на възможните подходи е например “Лок” на Стивън Найт, с чиято камерност всички неизбежно сравняват “Виновният”: главният герой внезапно напуска строителния обект, за който е отговорен, и потегля към една болница на часове разстояние, за да изпълни обещание, дадено на самия себе си – целият филм се развива в колата му по пътя, докато той обяснява ситуацията на участниците в живота си по телефона. Е, дали заради осветлението, типа разговори или амбицията на сценариста, “Лок” се е получил по-клаустрофобичен и пресилен от “Виновният”, който е от същия порядък, но с нацелена мяра.

“Виновният” борави с разбираеми, приемливи елементи, при чиято подредба обаче отказва да откликне на очакванията и то не веднъж, а два пъти. Първият отказ от очакваното е във формата, вторият – в това, което си мислим успоредно с Асгер. Филмът интелигентно не подвежда, а ни оставя да се подведем сами, докато се опитваме да вземем решение. И да си тръгнем с куп въпроси. До каква степен да се намесим, ако се случва нещо, което изглежда лошо? Колко истина да кажем, когато трябва да сме честни, но не бива да сме жестоки? Щом е възможно да грешим в едно, което не сме и предполагали, че е грешно, как да сме уверени, че не грешим във всичко?