„Човек трябва да си стои в родината“, натъртва майката на главната героиня Веля, а Веля през целия филм полага всячески усилия да стори точно обратното. „Ей, клоун, къде ти е циркът“, подмята ѝ бабаит в автобуса заради синята ѝ перука. Несъвместимостта със средата е централен мотив и двигател на разказа в „Кристален лебед". Киноезикът на дебютантката Даря Жук разчита преди всичко на контрасти, за да поддържа разказа интригуващ сцена след сцена – ярките дрехи на Веля срещу блудкавите костюми на околните; хаус музиката в слушалките ѝ срещу руската естрада; светлините на рехавите техно партита срещу статуи на комунистически герои; желанието ѝ да отиде в родината на хауса Чикаго срещу родолюбието на майка ѝ; широкият ѝ характер срещу теснотата на обстановката, подсилена от клаустрофобичния почти квадратен формат 4:3 на картината.
Тези контрасти, появяващи се в почти всеки от внимателно построените кадри, са чудесно и подробно изображение на Беларус, който хем започва отначало, хем все още е затрупан със старото. Режисьорката Даря Жук споделя колко дезориентиращо, но и освобождаващо изживяване е било учебниците по история да бъдат пренаписани за дни. Това ѝ дава идеята, че историята не е неприкосновен документ, а съчинение, и тя може да представи своята лична версия. Резултатът е доста смешна картина, макар че това може би е особено субективно твърдение, тъй като в целия салон „Фрида Ляпа“ май се смях само аз, може би защото в „Кристален лебед“ Минск през 1996-а ми е толкова близък и толкова умело уловен – филия със салам, килим на стената, гримиращи се лелки зад гишета, книги на Ошо по бюрата, разговор за Кастанеда, плакати с работническата класа, паметници на лидери, гръмки лозунги. С великолепно око за нелепото и добра памет за значещи исторически детайли Жук създава филм, който се движи на ръба между абсурдно комичното и банално зловещото. Сюжетът е в същия шантав тон – Веля се представя за мениджър в завод, за да улесни кандидатурата си за американска виза, неочаквано обаче от консулството ѝ съобщават, че ще се обадят в завода да проверят данните, така тя е принудена да проследи фиктивния телефонен номер, който е написала в молбата си, до градчето Кристал и едно семейство от образи, в чийто дом или по-скоро до чийто телефон се настанява толкова естествено и абсурдно, колкото агентите в началото на „Процесът“ на Кафка се настаняват в стаята на Йозеф К., с извинение за първосигналната асоциация.
Историята продължава с още и още перипетии, контрасти и детайли, още хладна комедия и напрегната драма, изнесени великолепно от желязната игра на Алина Насибулина, чиято каменна физионимия, без да се променя твърде много, успешно предава и смешното, и трагичното. Накрая разказът прави неочакван рязък завой към еднозначно ужасното и умело подчертава всички дребни социални дефекти, които филмът е изобразил дотогава, но може би са минали незабелязано заради лекотата и хумора, с които Жук избира да ги третира през цялото време преди края. Социална среда, която не разбира, мачка и пъди; занемарени пространства; разочаровани хора; отровни традиции; малоумна бюрокрация; тесногръди възрастни и безцелни млади; и най-вече – невъзможност за свобода. Както казва Жук в едно интервю: „Как може да си свободен, ако човекът до теб не e?“. Не може. И Веля го разбира по трудния начин.