„А, там нещо май гори. Не е част от шоуто“ – казва младият мъж на сцената, който допреди малко е пял против системата (Fuck all your wicked corruption!) и току-що е благодарил на публиката, че е дошла. Датата е 30 октомври 2015 г., мястото е букурещкият клуб „Колектив“, групата е „Сбогом на гравитацията“, поводът – новият им албум, а песента – „Денят, в който умираме“. Минута по-късно веселото клубно множество (близо 400 души в помещение, чийто разрешен максимум е 80) се тълпи ужасено пред тясната единствена врата: отгоре валят пламъци, аварийни изходи няма, пожарогасители не се виждат. Четирима от петимата членове на групата загиват в пожара, едва оживява вокалистът. По-късно е изчислено, че от първата искра, хвръкнала от пиротехническите ефекти към леснозапалимата звукоизолация, до угасването на огъня от само себе си са минали 153 секунди. Убитите на място са общо 27, но от раните си и възникналите покрай тях усложнения си отиват още 37. След като става ясно, че локалните болници не могат да се справят с десетките обгорели хора, мнозина са пратени на лечение в чужбина. Правителството обявява три дни на национален траур; 70 000 румънци се вдигат на протест; малко след края на траура правителството пада. Правилата за безопасност в заведенията се преразглеждат радикално; пряко виновните отиват на съд; косвено отговорните подават оставки...

Помните ли как в началото на новото хилядолетие в София седем деца бяха стъпкани пред дискотека „Индиго“? А ужасната автобусна катастрофа край Своге преди две години, когато загинаха 20 души? Големите злополуки в държави като нашата неизменно се дължат не само на някаква печална случайност, а на цял „букет“ от фактори, които въобще не е трябвало да съществуват: системно зле вършена работа на всички нива и мазохистична толерантност към зле свършената работа; неуважение към нормите и законите; влагане на жизненоважни ресурси в погрешни направления; фантастична неподготвеност за справяне с криза. Големите злополуки в държави като нашата най-често се дължат на широкия контекст, който сме си отгледали – такъв, че дори едно неблагоприятно обстоятелство може да предизвиква непомерно тежки поражения, а избежимото става неизбежно по силата на нехайството и безнаказаността. Помните ли до какво доведе „Индиго“? До това, че петима души платиха глоби на обща стойност ок. 6000 лева, а на мястото се издигна паметник – голо дърво със седем символизиращи изгубените животи листа, които редовно се крадат.

„Колектив“ е третият документален филм, който отрасналият в Германия Александър Нанау прави в родната си Румъния по тема от сложния местен контекст: първи беше „Светът според Йон Б.“ (за самобитния художник от периферията на обществото Йон Барладеану); втори – „Тото и неговите сестри“ (за три самоотглеждащи се деца в гетото „Ферентар“). Премиерата се състоя във Венеция, после „Колектив“ беше селектиран в Торонто, „Сънданс“ и ред други фестивали, в това число и в софийския, откъдето си тръгна с почетен диплом от журито на документалния раздел. Филмът на Нанау – сниман 14 месеца и монтиран 18 – проследява отблизо разследването, проведено от главния редактор на букурещкия „Спортен вестник“ Каталин Толонтан с помощта на колеги, една съвестна лекарка, която осигурява вътрешна информация, две счетоводителки, на които е омръзнало да покриват милионите евро, източвани от болничен бюджет, и други назовани и неназовани осведомители. Въпросът, който всъщност интересува режисьора, е какво ще произлезе в държавата от травмата и бунта: „Исках да разбера механиката, взаимодействието между власт и граждани – как се оформят взаимно и как се оформя демокрацията... – казва, – а в този процес пресата е наистина важен инструмент“. Нанау застава „зад рамото“ на Толонтан, който на свой ред тръгва от въпроса, измъчващ мнозина: как е възможно под лекарски надзор да починат повече хора, отколкото в пожара? Отговорът е поредният „букет“ от избежими, но неизбегнати фактори и поредното осъзнаване, че живеем в нормализирана ненормалност. (Употребявам първо лице, понеже, за съжаление, българският зрител тук ще се озове в свои води.)

Първата част на филма е концентрирана главно в кипежа в редакцията на „Спортен вестник“; втората минава в „коридорите на властта“ (само за 2016 г. тя е дадена на нов, технократски кабинет, който да се справи с най-острите нужди – той може и трябва да е прозрачен в действията си, затова и проникването на документалиста зад кулисите става възможно); през цялото време върви нишката с Теди Урсулеану – млада жена, с чието жестоко наранено в пожара тяло камерата общува красноречиво, макар почти без думи. Първите кадри са от пресконференция на пострадалите: „Изгубих скъп човек...“. Каталин Толонтан е в групата репортери. Разговорът е за агония, „комуникационни грешки“ и уверението от болнични управи и длъжностни лица, че грижата за пациентите е „по-добра, отколкото в Германия“ и „всичко е наред“. Само дето нищо не е наред и разкритията на Толонтан започват скоро след това с този чудовищен детайл: огромна част от болниците в Румъния купуват от един и същи производител десеторно разреден дезинфектант, заради чиято негодност здравните заведения бъкат от бактерии. Много от оцелелите от пожара са в такова крехко състояние, че въобще нямат шанс срещу вътреболничните инфекции. Но не са само те – говорим за десетилетие злоупотреба и хиляди починали по вина на „дезинфектанта“. Всичко това служи за завръзка докъм 10-ата минута, а в последващите час и половина наяве излизат още такива подробности, че колкото и да си знаем, че ще е каша, няма как да не се ужасим.

„Историята е толкова откачена, че ние ще изглеждаме откачени“, казва журналистката Мирела Неаг. „Историята“ обаче съдържа цял арсенал от печално известни ни свинщини, които доста логично си пасват. В „Колектив“ ще видим лъжеца, който обвинява в лъжа уличилите го; функционера, който дава гръб на въпросите на репортерите; държавната институция като източник не на сигурност, а на заплаха; резултатите от безличното „трябва да“, когато никой не го е грижа нещо да предприеме. Ще чуем за офшорки, подкупи, подправени документи, купени дипломи, шуробаджанащини, бездействащи чиновници, бандитски заплахи, „партенки“ в жълтата преса... Напрегнатият ход на събитията е осеян с мигове на притихване, някои от които – на ръба на комичното. Когато например двамата служители, които съобщават на пресата смущаващи данни за дезинфектанта плацебо, но отказват да се ангажират с мнение, са нападнати от муха и в пъденето ѝ един от друг влагат повече енергия, отколкото в другото. Или когато Толонтан инструктира модератора на форума в „Спортен вестник“: „Сега ще се почне с да се обесят и да се одерат – тези ги махай. Виж, ако е това е геноцид, може да го оставиш“.

Когато 32-годишният икономист със свенлива усмивка и тих глас Влад Войкулеску, доскорошен активист за правата на болните, става министър на здравеопазването в едногодишното правителство през 2016-а, заедно с колегите си се оказва пред забатачено положение, което няма как да разплете в кратък срок – и Нанау ни прехвърля в тяхната неравна битка с агресивните околности. (Тук, допускам, биха нарекли такива младежи „красиви и умни“ и „грантаджии“ – защото не приличат на мутри, боравят с аргументи и са учили в чужбина...) Войкулеску дава картбланш на Нанау да следи работата му от една ръка разстояние и е плашещо и вдъхновяващо едновременно да видим пред каква планина от зава̀рени нередности и задънени улици се изправя рационалният човек, запретнал ръкави да разчиства... Един от най-силните моменти в началото на „Колектив“ е, когато писъците и пламъците в клуба изведнъж са заместени от черен екран, на чийто фон безстрастни гласове на говорители и политици каканижат кухи стандартни обяснения, съболезнования, обещания. Час по-късно „Колектив“ обаче вече е филм за възможността за промяна и това е сякаш единственият шанс за поетическо възмездие в тази ситуация, уловен безпогрешно от Нанау. Освен всичко друго тук ще видим и как отделни морално здрави индивиди са способни да предизвикат вълна̀ от стремеж към здраве. Вълна от споделяне на истината, от излизания от сянката, от освобождаващи микроземетръси. Поне за малко.

Може ли журналистиката да подрежда света? Да. Трябва ли? Абсолютно. Ще се справим ли без нея? Не. Ни повече, ни по-малко. Разследващата журналистика е нашата врата към истината, а извън истината животът не е пълноценен, а често дори ценен не е (вижте впрочем къде убиват журналисти, за да видите къде не ви се живее). Не е нужно да се връщаме чак до Уотъргейт, за да намерим ярък пример, и не е нужно да търсим символа в това, че Супермен в ежедневието си е журналист. Не е нужно и фо̀рмата, в която се представя издиреното, да е в някой от класическите публицистични жанрове – важно е съдържанието да е достоверно и достъпно, за да може да избистря реалността. Един от най-адекватните извори на кратка информация по най-завързани световни проблеми в момента е телевизионното шоу на Джон Оливър, комик с екип от отлични събирачи на данни. Един от най-силните подкасти за 2019-а беше Hunting Warhead: канадски документалист проследява акцията на норвежки екип от журналист и ИТ специалист, които се гмурват в дълбокия интернет и успяват да осветлят и спрат нещо чудовищно. Едни от най-гнусните черти на това, което живеем в момента в България, са описани в архивите на 10-годишния независим сайт за разследвания „Биволъ“, движен от двама фрийлансъри. Документалният филм на Александър Нанау е от същата порода – не съвсем типична, но напълно ефикасна разследваща журналистика с човешко лице.

„Колектив“ разглежда не конкретния случай на пламналия клуб, а неговата матрица, която рядко произвежда големи трагедии, но ежедневно бълва малки делнични неблагополучия и деформации. Освен това фокусира вниманието ни върху работата на търсачите на истината, нашата необходимост от тях и тяхната необходимост от нас. „Ако си замълчим, ставаме съучастници“, се казва във филма и това се отнася до всички ни. Както и думите на Толонтан: „Където пресата оставя властта да я превие, страдат гражданите“. В страна, където мафията владее огромна част от медиите, трябва да сме пределно наясно какво са всъщност средствата за информация и защо не бива да ги бъркаме за секунда с онова, което ги имитира и опорочава, докато ни тегли надолу като воденичен камък. И ми се струва, че „Колектив“ може да ни помогне в това и други осъзнавания.

Замисляли ли сте се например над етимологията на „корупция“? Тази латинска дума идва от представката, която означава „заедно“ (като в „кооперация“, „конфигурация“ и „колектив“), и от корена на глагола за „чупя“, „унищожавам“. Всеобща развала. Групова поквара. Съвместна съсипия – ето какво е корупцията. Както и взаимна деморализация на тези, които безчинстват, и тези, които го допускат. „Безразличието убива!“, викат протестиращите в Румъния след пожара в „Колектив“. На заглавната снимка на профила си във Фейсбук Теди Урсулеану е качила снимка на онова, което пламъците са оставили от ръцете ѝ: на лявата длан пише stop, на дясната – corruption. Корумпираната държава е сграда с проядени основи и прогнили греди, която се срутва всеки ден. А в нея живеем всички.

„Във филмите си аз наистина се опитвам да изчезна като присъствие. Това важи за всичко – начина, по който камерата снима, цвета, звука, използването или не на музика...“, казва Нанау. Ако има едно място, където авторът все пак е сложил „подписа“ си по най-личния и видим начин, то е самият завършек. Рязък и красив, и ужасно тъжен, финалът упорито избира доброто.