МАНК

Връчващите американските награди „Оскар“ (давани от Американската академия за филмово изкуство) ще направят непростима грешка, ако не дадат някои от статуетките си на „Манк“ на Дейвид Финчър, за които той кандидатства.

Режисьорът възстановява стар сценарий, подписан от баща му Джак (самият той писател и журналист), и го адаптира, за да създаде дълбокопластов филм, пълен с истории, спомени, герои. Той съчетава реалност с измислица, легенда с истина, мит с история. Разказва за генезиса на „Гражданинът Кейн“ (1941), чието авторство е оспорено през 1971 г. в есето на Полин Кейл „Издигането на Кейн“. Американската журналистка помрачава гения на Орсън Уелс и приписва заслугата за сценария изцяло на Херман Манкевич. Може би затова в началните титри на „Манк“ Дейвид Финчър отдава заслугата за сценария изцяло на баща си, който така и не успява да направи филма в Холивуд преди почти две десетилетия. Благодарение на "Нетфликс" обаче „Манк“ вижда бял свят.

Финчър не се интересува от спора около авторството на сценария, занимава се по-скоро със съвременното значение на тази история. За разлика от написаното от мнозина, той не възнамерява да сниши фигурата на Уелс. Навлизането на младия тогава дебютант режисьор във филмовата индустрия е възможност за преосмисляне на идеята за Автора.

През пролетта на 1940 г. Херман Манкевич, известен като Манк, е избран да напише сценария на „Гражданинът Кейн“. Той нахвърля проекта, докато се възстановява след автомобилна катастрофа в частно имение, далеч от всички съблазни. За него се грижат любезната медицинска сестра Рита, машинописка и сътрудника на Уелс Джон Хаусман - за да бъде спазен крайният срок от 90 дни за завършването на сценария.

Ежедневнието на Манк е осеяно от дълги ретроспекции, които разказват неговата история от 1930 г., през годините в Paramount първо и след това в MGM, отношенията с Луис Майер, Дейвид Селзник и групата сценаристи, с които дели работния си кабинет, с магната Уилям Хърст и неговата приятелка - актрисата Марион Дейвис, както и семейните му отношения - със съпругата Сара и брат му Джоузеф, също сценарист и бъдещ успешен режисьор. През спомените минава и предизборната кампания за избор на губернатор на Калифорния през 1934 г. между републиканеца Франк Мериам и демократа Ъптън Синклер, както и ролята на студията в политическата борба.

Манк е в разгара на кариерата си. Известен със способността си да изгражда остроумни и брилянтни диалози, той сътрудничи с големите холивудски продуцентски компании, макар че те невинаги оценяват достойно неговия талант. Дразни ги и алкохолизмът, както и демократичните му политически идеи. „Половината продуценти не работят с мен, а с останалата половина аз не работя“, заявява той.

Изтънчен и образован интелектуалец, с европейско образование, от семейство на германско-полски евреи, Манк е талантлив и ироничен писател, но с неудържима склонност към самоунищожение. Той е неспособен да намери мярката - в работата, в отношенията си с околните, в пиенето и хазарта. Блестящ ум, способен да завладее Ню Йорк като театрален критик и драматург, както и Лос Анджелис, но винаги подозира, че разпилява уменията си. Манк на Финчър осъзнава собствената си изключителност, но най-вече своите ограничения и склонността си към порока. „Все повече се чувствам като мишка в изграден от мен капан“, казва за себе си. Непоносим е към всичко, що е власт и институция, неспособен и да скрие презрението си към властниците.

„Манк“ е изграден като блестящ паралелизъм с „Гражданинът Кейн“ – и той е черно-бял, пресъздава по подобен начин неговата нелинеарна повествователна структура, скача напред-назад във времето, изгражда мозайка от живота на Манкевич, люшкащ се между настоящето и миналото. Пред нас е огледално отражение между Чарлз Фостър Кейн от филма на Уелс и на Уилям Рандолф Хърст, чиято история вдъхновява Манкевич за изграждането на главния герой на неговия филм. В изобразителното решение на филма витае духът на Уелс - тавани, светлосенки, деформации, припокрити от словото, което допълва смисъла. Надписите, които въвеждат ретроспекциите, са заснети като текст от сценарий, което показва, че сценарият винаги е първоосновата на всичко.

Направен с дигитална техника, „Манк“ прилича на филм от 30-те години - от кадрите и движенията на камерата в разкошната операторска работа на Ерик Месершмид, до декорите, костюмите, музиката на Трент Резнор и Атикус Рос. Отличният актьорски състав е воден от изключителния Гари Олдман. Той е невероятен тълкувател на цялата многолика и сложна личност на Манк, способен да изгради вътрешното противоречие на брилянтен гений, порочен и саморазрушителен. Режисьорът го облича в тялото на 62-годишния актьор, който играе персонаж двайсет години по-млад. Орсън Уелс на Том Бърк също е убедителен, макар че се появява доста театрално и за кратко - три пъти във филма, но това е достатъчно за Бърк да предаде неговия зъбат характер на арогантен мегаломан, който не се притеснява да представи сценария на Манк за свой. Той назидава сценариста си с „Труди се усърдно и пиши по-просто“. Чарлз Данс добре извайва безскрупулния и алчен медиен магнат Хърст. Той е човек в сянка - буратино, който кани в замъка си Манк сред преоблечени в циркаджийски костюми свои подчинени, уж за да го превърне в шут. И тогава пияният и саркастичен Олдман подарява на зрителите най-значителната сцена от „Манк“, в която тълкува посвоему историята на Дон Кихот (Хърст) и Санчо Панса (Луис Майер) и стъписва присъстващите.

Сред мъжете, движени от слава, власт и пари, се „спасява“ с по-лека подигравка само идеалната Дулсинея - Марион Дейвис, актрисата любовница на Хърст, която му остава вярна до края. Тя е и муза в търсенето на вдъхновение на отчаяния алкохолик Манк. Привидно невинната Аманда Сейфрид е магнетична, убедителна и елегантна Марион Дейвис въпреки краткото си присъствие на екрана.

 „Манк“ раздипля структурите - икономически и културни, на американската власт, както и на подкрепяните от тях медии, които манипулират масите. Те използват все по-усъвършенствани аудио-визуални средства за фалшиви новини.

Филмът е саркастичен обществено-политически размисъл за властта и нейните методи, реконструкция на една епоха с критичен поглед към киноиндустрията, с поглед към миналото и взор в настоящето. Кино с рядка красота. Вероятно не е филм, на който може да се наслади всяка публика, но е киноманско удоволствие с голям чар и душа.